Рабаш, Шлавей Сулам, 1984, статия 2, „За любовта към приятелите„: Защо трябва да обичаме приятелите си? Поради каква причина съм избрал именно тези приятели и защо приятелите са избрали мен? Трябва ли всеки от приятелите ми да показва своята любов? Или е достатъчно да работи скромно над любовта към приятелите и не трябва да разкрива това, което е в сърцето му?

Тези въпроси без съмнение са важни. Всъщност, по принцип, не чувствам ни най-малка нужда от любов към приятелите си. От къде да спечеля сили? Как да убедя себе си? А най-важното, къде тук е ползата?

Ако ми обещаят нещо полезно, реално, възможно, то бих могъл да се убедя. Но ми казват само, че чрез любовта към приятелите ще спечеля възнаграждение, което е повече от всичко в този свят: не пари, не злато, не здраве, не забавления, а нещо много повече. И тъй като не виждам тази награда, любовта към приятелите не струва много пред мен.

Нека някой ми каже: „Обичай приятеля си и ще ти бъде добре“. Например, аз завися от човек, който може да ме измъкне от затвора. Ясно е, че съм готов на всичко за него, само и само да ми даде възможност да избягам. Но тук аз не виждам никакъв изход от затвора, не виждам голямата, истинска отплата за любовта към приятелите си. Разказват ми за висшия свят, но това много не ме влече.

Освен това, Рабаш пише, че аз съм избрал приятелите си, а те са избрали мен. Но извинете ме, кога ги избирах? И въобще, бих ли се спрял на тях, ако можех да избирам сред множество кандидати? От днешния състав бих взел един–двама, не повече. Оказва се, че никой не е избирал приятелите си.

И учител не сте избирали – напротив, вместо мен, вие, разбира се, бихте предпочели да видите някой по-стабилен и по-уважаван.

Е, къде е нашият избор?

Очевидно, по пътя на обединение в групата, аз трябва да почувствам всеки като толкова специален, че от цялото човечество, наистина бих избрал само тези приятели. Този етап все още е пред нас – да усетиш приятеля си, неговата душа, да се сближиш с него толкова, че той да се превърне в единствен от всички седем милиарда. И така с всеки в групата.

Освен това, Рабаш задава въпрос за това, трябва ли да придаваме на работата си, на своята любов някакъв външен израз: например, да позираме, да си подаряваме нещо един на друг и т.н.? Или, напротив, трябва да проявяваме скромност? В края на краищата, истинската работа се извършва вътре, а „декорациите“, както знаем, не струват много, защото може да се окажат ласкателство, лицемерие, измама. Всъщност аз не обичам никого – как мога да изразя нещо, което е необичайно за мен? Това е лъжа.

От друга страна, ако всеки един не показва в групата, че работи над приятелската любов, то той няма да има силата на групата.

Трябва да помним, че сме малки и слаби, че погрешно се въодушевяваме от външните прояви и затова трябва да ги използваме. Всеки трябва да се държи така, че приятелите му да видят: той извършва сериозна вътрешна работа, прилага големи усилия заради любовта към приятелите си и в действителност вече е достигнал в нея висока степен. Така ще напредваме.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

 [98788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако човек се събира с другите, за да отдава без да усеща съпротивление, и не противоречи на желанието си, се оказва, че прави същото, което прави целият свят, както е прието във всички религии и религиозен фанатизъм. Съществуват много благотворителни организации, които помагат на хората в болниците и други трудни ситуации.

Желанието им съответства на действията, които извършват, и затова се нарича “отдаване” в действие. Защото действията, намеренията и желанията отиват в едно направление, без да срещат вътрешно съпротивление. И затова човек е в добро настроение, чувства се добре, с надеждата за някаква награда в този свят и в бъдеще.

Ние действаме срещу естествените си желания и усещаме вътрешно съпротивление, не искаме да отдаваме и да обичаме ближния. В началото откриваме в себе си празно пространство и не чувстваме никакъв стремеж, влечение, никаква връзка с отдаването. Но когато започнем да работим, издигайки се над всичко това, тогава излизаме в духовното пространство.

Тази работа действително се отплаща. Тя не ни притъпява, както при фанатичният подход, тъй като има разлика между получаването и отдаването. Това е нашето вътрешно желание да получаваме, съгласно своята природа, но ние се издигаме над тези естествени желания и се стремим към отдаване, търсим обкръжение, общество, което да ни помогне да изградим това качество в себе си. И тогава, ни е необходимо да привлечем силата на Твореца, която ни помага да станем отдаващи над своите егоистични желания.

За това ни трябва обкръжение, нужен ни е Творецът, защото в противен случай не можем да създадем отдаване над получаването. И тогава ще можем да изградим вътрешна кухина, която да се изпълва със светлината, и в нея ще започнем да чувстваме и разбираме по-висшата духовна реалност.

От урока по статия на Рабаш, 22.01.2013

 [98505]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кога точно в творението се появява точка на лично отношение към Твореца?

Отговор: Тя се е събудила още в Безкрайността, в четирите стадии на разпространение на пряката светлина. Иначе първият стадий (Хохма) не би породил втория (Бина).

Въпрос: Това ли е точката в сърцето?

Отговор: Не, тя е като следствие от тези етапи. Пробуждащата се в сърцето на човек точка е искрица от общата отразена светлина, която е имала душата на Адам Ришон при разбиването.

Въпрос: Кога все пак човек започва да усеща отношението на Твореца? Защото тогава всичко би станало разбираемо…

Отговор: Всичко би станало разбираемо за неговия егоизъм, а именно това не бива да се допуска. Ако ти покажа, че те обичам с абсолютна любов, безгранично, без всякакви условия, даже ако „ми се качиш на главата“, тогава започваш да ме презираш и даже да ме мразиш. Понеже ти представляваш получаващо желание, а когато на това желание не му се слагат ограничения, когато не го ограничава страхът, то „се разпуска“. В крайна сметка ще започнеш да ми отговаряш не със зло, а с добро. Именно по такъв начин. И затова, вместо любов от моя страна, ти ще видиш сякаш лошо отношение и неприятности.

Въпрос: И все пак, имаме точка в сърцето, с която трябва да започнем процеса. Но ние „приключваме“ поради липса на основи…

Отговор: Съществувал е общ съсъд Адам Ришон, и той е имал отразена светлина (ор хозер – О“Х). Адам Ришон искал да получи заради отдаване цялата голяма светлина, но не го задържал в отразената светлина  и всичко се разбило.

Останало само решимо от желания и решимо от екрана. Имено те се пробуждат, именно то се нарича „точка в сърцето“ (•). Тази точка е дошла не от Твореца, тя е част или искра от самия екран.

В духовното няма разлика между състоянието и неговото решимо – то също представлява цялостна картина на реалността, макар и все още неизявена за човека.

А значи трябва да привличаме към това решимо светлина, връщаща към Източника (ор макиф – О“М) и тогава ще разгледаме картината на духовния свят. Много просто действие: намираш се в групата и изучаваш първоизточниците – например, книгата Зоар. Така извикваш светлината към себе си и това работи.

Въпрос: Има ли нещо конкретно и нагледно за мен в тази работа? Мога ли да почувствам как се стремят една към друга нашите точки в сърцата и как светлината ги обединява?

Отговор: Ако анулираш егоизма си и приятелят ти стане в твоите очи сякаш по-важен от теб самия, ако групата получава такава важност в очите ти, то ти искаш без да се озърташ, да се хвърлиш вътре и да изчезнеш, да се разтвориш в нея, ако прилагаш усилия за това, работиш с “пот на челото“, то в съответстваща мярка предизвикваш светлина, която ти въздейства и изгражда духовно стъпало от решимото.

Въпрос: Ще станем ли единно цяло, така че всеки да го почувства?

Отговор: Безусловно, да. Който участва в това, който го прави, го чувства.

От урок по статия от книга „Шамати“, 23. 01. 2013

[98564]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Всъщност, как получаващото желание може да работи заради отдаване?

Отговор: Може, ако има намерение за отдаване. В такъв случай, то се пропива с желанието на другия и това му открива възможност за отдаване.

Кетер е създал желанието за получаване – Хохма. В резултат на това, на този етап желанието е почувствало искрата за отдаване, взело я в себе си за основа и пожелало само да отдава.

Така е възникнала Бина, трите първи сфири на която (ГАР де-Бина) са подобни на Кетер. Както червената точка в него определя същността, така и в Бина отдаването определя нейната същност. В резултат, творението се уподобило на Твореца и последвало Неговия пример: Кетер е създал Хохма – така и Бина своята долна половина, седемте долни сфирот (ЗАТ де-Бина), е взела от Хохма.

Възниква въпросът: когато долната част на Бина получава светлината хохма – това получаване ли е или е отдаване?

Всъщност, става дума за действие на същата тази точка и в това действие тя чувства отдаване.

Горната част на Бина е желанието за отдаване, насочено към Твореца: тя иска да отдава като Него (1) – и затова получава (↓). Нейното отдаване е именно в напълването на седемте нисши сфирот.

Така майката храни детето и се радва за него – с други думи, получаващите съсъди могат да се пълнят, като по този начин се извършва отдаване.

Въпрос: Как в нашия случай егоистичните съсъди за получаване ще станат отдаващи?

Отговор: След като се направи съкращение в тях, те се напълват със светлината хасадим – това вече е отдаване заради отдаването, лишма. А след това можем да ги използваме даже за получаване заради отдаването. Така те стават отдаващи съсъди. Тъй като получаването заради отдаване е отдаване в чист вид. Само така творението е способно да отдава.

От друга страна, да се осъществява отдаване заради отдаването – не означава истинско отдаване. Това е само подготовка за самото отдаване, процес за поправяне на съсъдите.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

[98825]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Становище: Може би всички ние живеем в симулирана вселена. Ако нашата вселена е просто модел, подобен на Матрицата, можем ли някога да разберем това? Всъщност има силен аргумент за факта, че действително живеем в симулация. В бъдеще хората с лекота ще могат да моделират цели Вселени и отчитайки безкрайността на времевия континуум, броят на тези Вселени вероятно ще бъде огромен. Затова и най-вероятно живеем в симулация.

Законите на физиката в нашата вселена действат еднакво във всички посоки. Но в координатната система тази ситуация се променя, защото тук не разполагаме с  пространствено-времеви континуум и законите на физиката започват да зависят от посоката. Миналата седмица четох лекции на тази тема и броят на слушателите беше невероятен. Едната половина от хората гледаха на мен като на психично болен, а другата беше доста увлечена…

Забележка: Аз напълно го разбирам, но винаги е така при нов пробив – учените понасят удар от невежите – и трябва да са готови за осъждане, да чакат търпеливо, докато хората узреят…

 [98589]

Filed under: Възприемане на реалността - Няма коментари→

Становище (Science-Psychology): Автоматично синхронизиране: ако в някоя общност от хора или животни 5% извършват едновременно определено действие, то останалото мнозинство започва автоматично да повтаря същото това действие.

За автоматичната синхронизация е необходимо множеството от някакви обекти да са поне от части в идентични информационно-алгоритмични състояния и да се намират в условия, които позволяват информационен обмен между тях – макар и неадресиран, циркулярен. При това, бързината на тяхната реакция на потока от информация, една и съща за всички тях, трябва да бъде достатъчно висока.

Забележка: Не създавайте групи от над 20 човека, тъй като това са 100%, а 5% от 20 човека – е един човек, единица, лидер. Увеличаването на броя на обучаващите се в група над 20 заплашва със загуба на контрол от преподавателя в посоката на занятията и вниманието на групата.

[98672]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация - Няма коментари→

Изследване (учени от Виенския Университет): По време на прегръдка, в кръвта се „освобождава“ „хормона на предаността“ – окситоцин, който понижава кръвното налягане, намалява усещането за стрес и безпокойство, подобрява паметта. Ефектът възниква само при прегръдките с близки хора. Хората, които са склонни често да прегръщат близките си, стават по-чувствителни и меки. Окситоцинът помага на женените мъже да съхранят верността си – под въздействието на този хормон семейните мъже се стараят да се държат по-далеч от непознати, даже ако те са привлекателни. Принудителният контакт със странични хора предизвиква вътрешно безпокойство. В тези случаи организма отделя хормона на стреса – кортизол. Прегръдката с малко познати хора дава на човек усещане за емоционално напрежение – защото в този случай той неосъзнато чувства потенциална заплаха, защото се нарушава неговото лично пространство.

Реплика: Това е само началото на знанието за необходимостта от създаване на доброжелателна обкръжаваща среда за всички хора. И особено за децата – в къщи и на училище! Това е едно от първите условия на методиката на интегралното възпитание.

[98856]

Filed under: Възпитание на децата, Здраве, Мъжът и жената - Няма коментари→

Наш постоянен проблем във всички състояния се явява това, че намирайки се в нашия свят, ние не сме способни да съединим заедно две противоположности. Съвременната квантова физика също се сблъсква с този факт, че светлината едновременно се явява и вълна, и частица. Независимо, че вълната и частицата не представляват още пълната противоположност, физиците също не могат да разберат, как те могат да се съвместят в едно явление. Те за сега не виждат такива явления, които се състоят от слети в едно сили и едновременно разминаващи се в абсолютно противоположни посоки и понятия, както това се случва в духовния свят, но вече наблюдават началото на това.

Подобен проблем възниква и при човека, изучаващ кабала, само че не на нивото на неживата природа, както във физиката, а на нивото на мислите, намерението, усещанията – на четвъртото стъпало относно първото неживо стъпало. Първите стъпала – това е неживата, растителната и животинската природа, и само след нея се намира човешкото стъпало, определящо ума и сърцето, чувствата и мислите, силата на разума.

Тази дуалност ни създава големи проблеми. От една страна, трябва да виждам истината – и я виждам със своите очи:  целия този непоправен материален свят, обхванат от кризата и самия аз, намиращ се в нея. От друга страна, ако се поправя, то повече няма да имам какво да поправям и какво да правя, тъй като целият свят ще изглежда поправен и наистина ще стане такъв. Аз ще го видя такъв, защото всеки съди по своите недостатъци.

В това за сега няма никаква дуалност. Дуалността е в това, че от една страна, аз трябва да въздействам на света и да се грижа за това, да донеса добрина  на всички. А от друга страна, трябва да разбирам, че правя всичко това за самия себе си, а светът няма нужда от това. Всички неизправности, които виждам в него, само ми показват мястото на моята работа, създадена сякаш за мен.

Тук изниква такова видимо противоречие, както в разказа за Авраам, на когото било казано, че той трябва да принесе в жертва своя син Ицхак, но тъкмо чрез него ще се увеличи своето потомство – две несъвместими противоположности. Така трябва да виждаме и своя път: от една страна, ние се грижим всичко да се уреди, всичко случващо се във външния свят. А от друга страна, няма за какво да се вълнуваме, тъй като цялата реалност вече се намира в не променящия се покой и е абсолютно поправена.

Човек трябва да благодари на Твореца даже само за единия миг от живота си, в който той е заслужил някакво докосване до висшата сила. Пита се, как може да се разбере това? Ако се е намирал дори само един миг в съприкосновение с Твореца, това нямаше да е само моментно. Тъй като той би проникнал в този миг и би влязъл в духовния свят, във вечния свят, където не съществува времето и затова всеки миг е равен на вечност.

Затова, ако човек наистина може да благодари за този миг, той вече се намира на края на поправянето или поне е поправил своето сегашно стъпало.

Тъкмо в това е причината, че ни е трудно да се намираме в духовно състояние и да се съгласим с него, при това, това е направено нарочно. Затова, всичката ни работа трябва да върви с вяра над знанието, ”като вол, впрегнат в ярем, и магаре с товар”. Трябва да приемем духовните условия. И независимо от това, че не ги разбираме, по силата на навика, това ще стане втора природа, светлината ще прояви своето влияние и ще изгради нови желания в нас. Така  постепенно ще достигнем до състоянието, когато всички противоположности ще се съединят в едно. И тогава през тях ще можем да си пробием път в духовния свят.

От една страна, нашето его все повече ни откъсва от другите, тъй като ”колкото човек е по-висш, толкова егото му е по-голямо”. Тази дистанция между желанията се запазва вечно, но ние работим за сливане на намеренията в едно цяло. Получава се, че всеки е отделен от останалите от безкрайната дистанция на желанията, но в намеренията всички се сливаме в една обща точка – и там, в нея се намира Творецът.

От подготовка към урока, 14.01.2013

[97923]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Мнение: Подкрепяйте се взаимно. Ятото от диви гъски лети в идеален клин. Когато всяка гъска размахва криле, възниква мощен възходящ въздушен поток, който се улавя от птиците летящи по-назад. Тази работа в екип позволява на ятото диви гъски да лети с около 70% по-дълго, отколкото всяка отделна гъска. Партньорството и работата в екип прави всеки от нас силен. Подкрепяйки се взаимно, възможността за успех е много по-голяма, отколкото ако работим по единично.

Съхранявайте строя. Когато една гъска изпадне от строя, тя моментално усеща съпротивлението на въздуха и силата на земното притегляне. Това я принуждава незабавно да се присъедини обратно към ятото със собствени усилия. Ако сте създали добър екип, стремете се с всички сили да го съхраните и да работите взаимно. Да се запази ефекта на обединените усилия, въпреки егоизма в нас, е много по-изгодно, отколкото да се работи по единично.

Сменяйте се. Когато водачът на ятото се умори, той е длъжен да отиде в края на ятото, за да възстанови силите си и друга гъска заема неговото място. Много е важно усилията да се разпределят между екипа и сложните работи да се изпълняват, редувайки се един с друг.

Общувайте. Гъските крещят, за да се въодушевяват и подкрепят една друга. Така и ние трябва да общуваме един с друг, да се подкрепяме, ободряваме и съобщаваме за проблемите.

Не оставяйте никого. Когато една от гъските в ятото не може да лети повече, две други гъски напускат стадото и остават с изморения техен другар, докато той не възстанови силите си или умре. И едва след това летят самостоятелно или се прикрепят към друга група, за да догонят своята. Ако ние имахме здравия разум на гъските, също бихме се подкрепяли и подсигурявали един друг. Най-добрите екипи се състоят от другари, които изпитват истинска симпатия един към друг и винаги си помагат един на друг, независимо какво се случва.

Слабият може да се грижи само за себе си, силният – за семейството си, а още по-силният – за другарите, за екипа, а супер силният може да се грижи за целия свят. Но повечето хора са слаби. У тях няма сили за полет на душата. Те са усетили слабостта около себе си и са я попили.

Изживейте много животи. Вашият растеж, величие и развитие зависят от създаденото от вас обкръжение. Когато създадете екип, разпалвате в сърцата на вашите другари велика цел, заедно преодолявате трудностите, подигравките, неразбирането, издигате се на ново, по-високо ниво на развитие. Изживявате не един незначителен, скучен живот, а множество ярки и наситени животи. Защото преживяванията, емоциите и страстите на вашите другари стават и ваши.

Изживявате много животи. С това компресирате времето. Един малък човек изживява само един скучен, сив, еднообразен живот. Човек с голямо сърце, човек с големи цели, разпалващ сърцата на другите хора, преживява хиляди животи: най-ярките, най-интересните, най-удивителните.

[98577]

Filed under: Възпитание на децата, Поръчителство - Няма коментари→

От нас, на този път, се изисква преданост на душата, самоотмяна, или това, което се нарича „поемане върху себе си бремето на властта на Твореца“, т.е. себеотрицание. Наблюдаваме тези качества в животните: едно куче чувства много добре, ако със стопанина му се е случило нещастие или някакъв проблем, и е предано на стопанина си. За същата тази преданост на душата ли става дума или не?

Каква е разликата в предаността на неживото, растителното и животинското ниво от човешката? Робът свиква с господаря си, чувства своята зависимост от него и му става предан, като куче. По какво се различава той от роба на Твореца?

Робството на Твореца е преданост към природа, противоположна на моята собствена. Вътре в това себеотрицание се оказвам между две разделили се полярни точки. В мен е собственото ми желание за наслаждение, в което чувствам своя егоизъм, всякакви оплаквания, проблеми, разочарования. Чувствам всичко това и не го отричам, то живее в мен. Но над всичко това, над него бавно, стъпка по стъпка, придобивам осъзнаване и разбиране, преданост на душата към противоположно на моето свойство.

За мен е ясно видима, позната и разбираема разликата между двете форми на природата, намиращи се в мен. Моята преданост се издига над моето знание. Колкото повече е знанието, толкова по-високо се издигам над него, в обратна форма. Това различие, напрежение, разстоянието между егоистичната и алтруистичната природа, между намерението за получаване или отдаване, за себе си или за Твореца – разликата между тези две крайности расте все повече.

Казано е: „Колкото по-високо е човек, толкова повече е егоизмът му“ и „Невъзможно е да изпълним заповедта, без преди това да сме я нарушили“. Това означава, че трябва да паднем и да изпитаме все по-голямата дълбочина на своя егоизъм, злото начало, змея и само от там можем да се издигнем до още по-голяма висота на себеотрицание и робска преданост.

Тези две точки не се изключват взаимно – цялата дистанция между тях запълваме със своето осъзнаване, разбиране, любов, издигащи се над омразата. „Всички престъпления покрива любовта“. В това е разликата между нашата духовна преданост и простата религиозност.

Религията изисква от човек да върви със затворени очи – колкото по-малко разбира, толкова по-предан й е той. Той изпълнява всичко, което му кажат, без да търси разбиране. Колкото по-малко съмнения, колкото по-уверено върви напред със знамето в ръка и с фанатичен поглед, толкова повече похвали получава.

В кабала именно съмненията, объркването, различните вътрешни проблеми и изяснения определят богатството от вътрешни понятия, мисли, идеи. Всички те са противоположни на Твореца и работата заради отдаване, но именно над тях човек изгражда своята преданост, защото благодарение на тях той е способен да разбере и да почувства.

На тази основа той изгражда своето разбиране и усещане, възприема света отначало до край в двете форми на природата, във всички възможни чувства и понятия. Той не гледа с тесен поглед и не върви със затворени очи, а с пълно осъзнаване на егоизма, изгражда своето отношение към свойството отдаване, знаейки, че точно то е свойството  на Твореца.

Той издига свойството отдаване над свойството получаване и самостоятелно, осъзнато предава себе си в служба на отдаването и любовта. Те стават за него негови Богове.

От подготовката към урока, 22.01.2013

 [98502]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→