Светлината поправя кли много лесно: тя идва и се установява в него. И тутакси кли става „послушно”.

Нас и сега ни управлява светлината. Можем да сме умни или глупави, добри или зли – всичко това прави светлината. Тя ежесекундно въздейства на всекиго съгласно своята програма. Всички ние се намираме в море от светлина, нейните вълни ни издигат нагоре, хвърлят ни долу и ни размества помежду ни.

И затова разкриването на Твореца, разкриването на светлината, свойството отдаване, взаимната връзка между нас – всичко това е едно. Идва светлината и има поправяне. Когато тя идва, ти като че ли си „договорен” за нея и вече си неспособен, а и не искаш да постъпваш иначе. Ти съзнаваш, че в теб цари светлина и причинява всички твои действия.

Това е и твоята връзка с Твореца: Той се намира в теб и ти чувстваш как Той действа вътре във всички твои желания, като те управлява. И ти се съгласяваш с Него.

А след това, освен точките, вече присъединяващи се към твоя парцуф, ти откриваш нови точки и започваш да молиш светлината да ти помогне да се обединиш с тях. Така и се продължава редът на поправяния – винаги по твоята молба.

От урок по беседа на Баал Сулам, 19.11.2010

[27145]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Даргот Сулам”, статия 303, „Зарадвай ги със съвършена постройка”: „Ако иска човек да изгради здание за Твореца, то той строи съвършеното здание, тъй като Творецът е съвършен …

А Творецът им дава радост, тоест светлината на вярата и тогава те могат да завършат своята работа”.

Нашата основа, материалът, от който сме създадени, това е Малхут, желанието да се наслаждаваме. От него трябва да изградим всичко, защото друг „строителен” материал нямаме.

Ако получаваме сили от своя егоизъм, то построяваме „здание” по примера на Вавилонската кула или египетските градове Питом и Раамсес. Постройките се получават големи и красиви, но в резултат не ни доставят удоволствие, защото ние откриваме в тях празнота.

Така от векове човечеството се е изграждало, докато днес, в края на историческото развитие, ни се изяснява, че всичко, което сме издигнали, вече не ни забавлява.

Да, ние изпонастроихме твърде много, но всичко това е пусто, лишено от съдържание и истинско напълване. Сред своите съоръжения се чувстваме още по-опустошени в сравнение с преди.

Излиза, че не можем да зарадваме себе си и близките, не можем да се зарадваме на своето строителство.

Радост ни доставя само съвършеното изграждане, когато усещаме напълване в своя дом, в своето кли. Как да го напълним? Как да осветим отвътре нашия материал?

Зданието трябва да пропуска в себе си светлината. Ние строим дом от желанието за наслаждение, но той трябва да бъде дом на светостта, Храм. Святост – това е Бина, светлина, отдаване, а дом – това е кли, съсъд. Съсъдът трябва да е такъв, че в него да влиза светлината и следователно му е необходимо намерение заради отдаване.

Как да стане това? За да бъде светло в дома, ние правим прозорци в него. „Прозорците” – това са празните, ненапълнени желания. Ние пробиваме в стените на своя материал отвори за желанията, подобни на Бина, на отдаване, на откритост – тогава в нас влиза светлината.

По такъв начин стените и прозорците трябва правилно да се съчетават по между си, за да може нашето здание, изградено от желанието за наслаждение да бъде „оборудвано” с намерение заради отдаване. И тогава ще го напълни светлината.

Ако искаме да се радваме и да доставяме радост при строителството на своето здание, необходимо е да го проектираме така, че по формата си да е близко до свойството на Бина. Ние включваме свойството на милосърдието в съда – правим отвори в стените, за да може чрез тях да влезе светлината.

Тези отвори отначало ни се струват дефектни. Рабаш дава такъв пример: баща води сина си при шивач, за да му ушие костюм и синът вижда как шивачът започва да реже с ножиците парче от скъпата материя.

На него му се струва, че тъканта е загубена, но бащата обяснява: „Всичко е правилно, той ще ушие костюм, който ще ти стои добре”. С други думи, тази материя, която засега се явява просто материал, ще намери съответствието с формата на човека в теб.

Но детето не разбира. В неговите очи разрезите, отворите в материала изглеждат като пороци.

В крайна сметка, благодарение на тези „повреди”, ние след това даваме на материала правилна форма и тогава в него „се облича” светлината. Помнейки това, ние сме готови да търпим и дори да благодарим на Майстора за това, което става.

В ежедневната работа ни се разкриват все нови „повреди” от такъв характер. И от тях, както от тухли, изграждаме здание, включително и стени, и отвори за светлината.

Когато Бина пробива следа в стената, на Малхут и се струва, че домът е повреден. А в действителност става дума за противоположен подход, за съвършено друго свойство, което съвсем не е длъжно да укрепва Малхут.

Разбирайки, че включването на милосърдието в съда създава в нас подобие на Твореца, ние виждаме ползата в отказа от претенциите на Малхут. Когато Бина властва над нея, всички стени на дома могат да се превърнат в прозорци, тоест да приемат свойството Бина.

Такъв дом се напълва със светлина изцяло. Неговият материал, Малхут, напълно се пречиства със свойството Бина и в него няма да остане никаква празнота. Без да си пречат помежду си, Малхут и Бина ще действат като едно цяло.

От урока по статия на Рабаш, 19.11.2010

[27015]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Баал Сулам. „Плодовете на мъдростта. Беседи.” Статия „Всеки, който тъгува с обществото” (в съкращение):

Всеки, който тъгува с обществото, се удостоява да получи утешение от обществото.

Наистина доколкото е велико желанието, дотолкова то може и да се напълни. Нескърбящият с обществото усеща само своето частно желание и ето защо неговото напълване не е повече от това.

Но този, който скърби с обществото и чувства общите страдания като свои лични, се удостоява с голямо напълване – разкриването на Твореца – утешението от обществото. Защото неговото желание е общото желание. Затова и неговото напълване е също общо.

Затова е казано, че „За праведниците нямат покой”. Нали напълването се проявява в количеството на желанието и затова праведниците постоянно се стремят да се задълбочат и да разширят своето желание, защото няма ограничения в напълването, а всичко зависи само от готовото желание.

В такъв случай изцяло целта на техния живот е да се стремят да разширят своето желание, за да доставят с това удоволствие на Твореца, който желае да ги напълни.

[27048]

Filed under: Kонспекти на статии, Баал Сулам, Кабалистични източници - Няма коментари→

Въпрос: Как ежесекундно да поддържаме намерение и да водим атака заедно с групата?

Отговор: Намерението е най-главното, и трябва само на него да се фокусираме. А Зоар нека звучи на неговия фон.

Тора т.е. кабалистичната методика, се нарича „подправка“. Моята храна – това е огромен котел с желания, който трябва правилно да се използва.

И към това е необходима единствено щипка подправка – малко светлина от Зоар. Тя идва и ние изчерпваме котела лъжичка по лъжичка, докато не реализираме всички свои желания заради отдаване.

От урока по Книгата Зоар. Предисловие, 21.11.2010

[27168]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Работата в групата върви в две плоскости: 1) величието на групата, на приятелите или величието на Творецът (което е едно и също), 2) собствената нищожност в сравнение с групата и Твореца.

Ако аз се ориентирам така, то получавам правилното желание, чрез което мога да отменя себе си и да се включа в групата.

И в мигът, в който аз се включа действително в групата, като само една точка, тогава започвам да чувствам себе си като духовен зародиш, потопен в светлината, изпълваща групата.

Лицата на другарите, които ние виждаме около себе си – не това се нарича „група“. Групата – това е общото желание на душите, съединени една с друга и дадени ми като място, където аз да срещна Твореца.

И относително това място съм длъжен да работя, тъй като аз съм – желание-съсъд, и това място също е желание-съсъд и с този съсъд аз работя, така че да се включа в него, да се прилепя, да разширя себе си. Аз мога да работя с тях, защото ние сме една и съща природа!

А с Твореца аз не мога да работя тъй като това е светлина. Това – е то свойство, което аз разкривам вътре в нашият общ съсъд (“място“) в такава степен, в която аз влизам в него и участвам в него.

Сега това място ми се представя като запълнено с разпокъсани, разединени частици/души. Но ако видя истинското състояние вътре, аз бих ги видял всичките като особени души и духовни парцуфим, свързани в една съединяваща ги мрежа – едно желание.

На мен ми е нужно да поправя своето отношение към тях (т.е. това е моето изправление!), така че да ги видя съединени. Групата – това е Малхут на света на Безкрайността. Няма нито един човек в света, който да е бил свързан с останалите и да не се намира в края на своето изправление.

А аз сега виждам друг свят зад своето повредено зрение, както се казва: “Всеки съди спрямо мярката на своите собствени недостатъци“.

Когато търся от тях по-голямо въодушевление и енергия за напредъка си, аз се обръщам към своето собствено отражение в огледалото!

И Творецът е устроил така целия свят, който ние виждаме пред себе си – той е мое копие, с което аз работя. Дотолкова доколкото аз изисквам от групата да работи и да се обединява – тя в отговор ми влияе на мен.

Всъщност аз работя сам със себе си, условно стоя пред огледалото и си създавам различни физиономии!

За тази цел Творецът е разделил моето възприемане на света: на мен и всички, които са вън от мен, за да имам аз възможност да работя и да достигна вътрешното усещане.

Иначе аз никога на бих успял да усетя Него – даже и не бих разбрал, че освен мен може да има още някой…

От урока по "Бейт Шаар а-Каванот", 21.11.2010

[27181]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как науката кабала учи да се отнасям към неща, които застрашават моя живот: войната, терористичният акт, падащите ракети или просто разбойническото нападение?

Отговор: Докато още не сме поправени, сме длъжни да живеем в този съответно непоправен наш свят, като поправяме себе си и така поправяйки света. А засега, всеки е длъжен да се държи съгласно това, което е прието в обществото, в света.

И заедно с това, да се поправим като разкриваме в себе си и в света Висшата сила, свойството отдаване и любов. Според степента на разкриване, нашите ненавистници постепенно ни стават приятели, всичко лошо изчезва.

Но засега сме задължени да се държим съответно на своите непоправени свойства. Нали всички мои ненавистници и врагове – това е злото, затворено в мен, което в такъв вид се проявява отвън. Аз ги проектирам отвън, затова те съществуват.

Но ако вместо тях, аз виждам силата на Твореца, стояща зад тях, то изведнъж те стават мои неотменни части. Ето защо не е необходимо да се страхуваш – необходимо е да направиш поправяне.

Аз съм уверен, че нищо лошо не може да се случи с човека, ако той през цялото време е насочен към „Няма никой, освен Него”.

От 7-ия урок на конгреса, 11.11.2010

[27109]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→

Контактът с учителя и групата предоставят възможност още един път да проявиш своето отношение към Твореца.

С групата ти работиш направо, а що се касае до учителя е необходимо да издигаш в своите очи важността на неговите думи, неговите послания. Наистина иначе не можете да сте „в курса”.

Тук е важен не само теоретичният разбор, но и практическата реализация, която засега „куца”.

А освен това, ученикът трябва да се предпазва от презрение към групата и към учителя. Наистина, това без всякакво съмнение, го лишава от възможността да се издига, оставя го настрана в продължение години. Аз много съжалявам, когато видя такива случаи.

Самото презрение е естествено, но когато човек не се бори с него – това е голям проблем. Тук е заложена възможността за анализ, нали количеството на презрението към учителя и към групата – това е мярка за презрение към Твореца. Само в случая с Твореца то е скрито.

Ако човек не се сражава с презрението, не го преодолява, то „отлита” назад до такава степен, че понякога е жалко, че той въобще е тук. Струва му се, че върви напред, а извън групата, той би разбрал, че е излязъл от пътя. Тогава би си дал сметка за ставащото и би се върнал на пътя.

Презрението е по-лошото, което може да се случи. Жалко за хората, които то отбива от пътя.

Ние сме взаимосвързани по такъв начин, че само чрез мен към вас идва цялото изобилие. Така е устроен духовният свят: аз получавам от своя учител, а вие – от мен.

Не трябва да се допуска презрение към източника. Обратно, към източника е необходимо да се прилепиш, колкото се може по-силно със сърце и с душа. Говоря това, защото иначе ние не достигаме желаното. Тук е необходима взаимна работа и по-крепко единство.

Това ще се проявява все повече. В миналите години не сме били толкова силно сплотени, не сме съзнавали, че трябва да се сближим душите си. А днешните наши състояния все повече ни задължават на това.

Както обикновено ще има проблеми, трудности, охлаждане, пренебрежение. Над тези „материали” трябва да работим и да се издигнем.

От урок по беседа за Баал Сулам, 19.11.2010

[27142]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→