Цялата ни работа е в разкриване на вътрешната възможност да възприемем истинската реалност, в която съществуваме. Реалността е постоянна и вечна и единственото нещо, което не ни достига, са сетивата да я разпознаем, усетим, да си я представим и разкрием.

Но за да направи това, човек трябва да притежава точното желание, духовните съсъди (келим), които той самият е подготвил в себе си. А подготовката се случва в два етапа: молбата за поправяне на желанието, молитвата (МАН) идва първа, последвана от получаването на светлината свише (МАД), висшата сила, която идва и ни поправя.

Трябва да усетим вътрешно и молитвата (МАН), и отговора на нея (МАД) във всички техни действия, защото точно те изграждат органите на възприятие вътре в нас, които ще ни позволят да разкрием висшата светлина, Твореца. Затова е написано: „Невъзможно е да постигнем нещо без силата на молитвата”. Това е защото ние трябва съзнателно да преминем през този процес, водени от нашето собствено желание.

Но въпросът е откъде получаваме точното желание за разкриване на висшата светлина, Твореца, противоположното на нас свойство, за което ние въобще не сме подготвени? Как молим и искаме нещо такова?

Ние вече сякаш искаме духовно развитие и търсим начин да напредваме, но в повечето случаи намираме себе си в пълна тъмнина и мъгла, като че ли сме се събудили рано сутринта и не сме могли да разберем какво ни се случва: откъде идваме, каква е нашата цел и какво трябва да мислим и искаме? Аз отварям книгата или слушам урока, а нищо не отговаря отвътре. Как ще се подготвя и ще се насоча в правилната посока, за чия сметка? В крайна сметка, молитвата трябва да бъде изстрадана, трябва да бъде моето истинско желание, което идва от дълбините на сърцето ми.

И тук трябва да разберем, че цялата наша работа се състои в подготвяне на условията за бърза поява на решимот (информационните гени). Затова човек трябва да се опита да създаде подходящи условия за себе си: да организира ученето, да участва в разпространението, да има връзка с групата, да получи влиянието на обкръжението. Това е така, защото само силното влияние на обкръжението ще помогне за ускоряване на появата на решимот от скриването, от разбиването.

Когато се присъединим към обкръжение като това, ние привличаме чрез него общата светлина и то започва да ни въздейства, както почвата влияе на семето. Когато семето усети влиянието на почвата, то започва да се пробужда към живот.

Нашето зърно е вече посято в почвата и всички необходими решимот, цялата тяхна верига, са заложени в нас. Нашата задача е само да пробудим тази почва около нас, така че да започне да ни влияе. Единственото нещо, което се очаква от нас, е да действаме правилно и интензивно, възползвайки се от всички възможности.

Излиза, че моята молитва не е насочена направо към Твореца, сякаш няма никой на когото да се помоля, тъй като не знам кой е Той. Молитвата започва с правилно поставяне на себе си под въздействие на дадените условия. Веднъж попаднал в това обкръжение, аз заедно с всичко останали и моят стремеж за духовно развитие (моето решимо) се обръщаме към силата, която въздейства чрез „почвата” на „зърното”, т.е. чрез обкръжението на моето решимо.

Това е силата, която искам да пробудя, и моята правилна молитва е насочена към нея. И запомнете, че висшата светлина, обкръжението и Творецът са в неизменно състояние и в покой. Човек задейства всички тези средства и използва своето желание да пусне цялата тази система, за да започне тя да работи с него. Иначе тя ще остане в замразено състояние на очакване.

От урока на тема „Какво е това молитва”, 09.03.2011

[37561]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какво трябва да се случи с човек, за  да моли да усеща потребност към духовното?

Отговор: Човекът не е способен самостоятелно да започне да мисли за действията на отдаване, тоест за необходимостта от духовното. Той трябва да се включи в група и да получи от нея духовната потребност.

И в това е цялата трудност! Хората бягат, не успели да достигнат резултата. Ние видяхме, че някога големи групи, все повече оредяват. На човек му е по-спокойно да стои вкъщи и да се скрие пред екрана на компютъра.

Аз не говоря за тези, които просто нямат такава възможност и група наблизо. Но, често се случва, че човек има възможност да се включи във физическа група и да работи в нея, за да види доколко е неспособен да се съедини с някого. Ние трябва да съберем заедно всичките тези наши „нежелания за съединяване” – и от това наше общо: „Не искаме!” да извикаме към Твореца: „Нека ни поправи!”

Но хората побягват още преди да обединим това наше нежелание, пренебрежение, отблъскване, което всеки трябва да добави от себе си в общото, разбито, огромно желание/съсъд/кли, изискващо поправяне и да поискаме да ни поправи. Всеки държи при себе си своята разбита част, далеч от другите, защото му е неприятно да се съединява в такъв разбит съсъд. И се получава така, че хората се разотиват.

Но съгласно програмата на творението е необходимо да ги съединят. И затова, се налага да им изпращат зли сили, страдания, които ще ги бутат обратно. Налага се силата на страданията да стане по-голяма, отколкото силата на отблъскването, която е била между другарите. Това е проста механика – едното, срещу другото: силата на разделението и силата на единството.

Силата на обединението се създава за сметка на страданията, които винаги обединяват хората, като войните и общите нещастия. Така и им изпращат големи страдания, за да поискат да се сближат и обединят – тогава те ще направят крачка напред.

А след това ще им дадат още малко време за разсъждение, за да разберат своите намерения, желания, изискващи поправяне – с надеждата, че изведнъж този път ще се получи. И така отново и отново, а ако не – страданията ще нарастват все повече.

Няма избор, така работят силате на природата. Баал а-Сулам пише, че когато се е формирало нашето Земно кълбо, то е преминало период от 30 млн. години на нагряване и разширяване, а след това на охлаждане и свиване. И така е продължило дотогава, докато на него не се е образувала земнатата кора и е възникнал живота.

Същото е и с човешката душа – нея я загряват и охлаждат, докато накрая не оживее…

Затова, ако ние откриваме своето безсилие – трябва да се радваме, че сме разкрили това! Сега е необходима само атака – не трябва да се бяга от бойното поле. Аз съветвам всички групи да съберат всички останали отломки и хубаво да се замислят за своето бъдеще.

Защото именно на мястото на отчаянието – на нас ни се дава хубавата възможност да се съединим, да обединим нашите недостатъци – в един голям, общ, огромен недостатък, разбито желание – и да започнем да викаме. Това и ще бъде „обществената молитва”, на която винаги идва отговор.

От урок по статия на Рабаш, 06.03.2011

[37166]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Нашият свят действа съгласно желанието за наслаждение, тоест всяка част на творението инстинктивно прави вътрешна сметка на това, какво за нея е най-изгодно, спроред нейното разбиране, вътрешното устройство, получено по рождение, от възпитанието и от влиянието на обкръжението. Иначе не сме в състояние нищо да направим.

Ние дори и не си даваме сметка, доколко всеки от нас е зациклен в тези егоистични пресмятания във всеки един миг. И даже и да правим някакво милосърдно действие,  то е само заради това, да спечелим за негова сметка, иначе нямаше да имаме никаква мотивация да го правим. Така действа цялата природа – от най-дребните частици на атома, до най-високообразования и развит човек.

Но съществува и друго намерение – заради отдаване, не за собствена изгода, а за благото на ближните. И този антисвят, антиматерия, е противоположна на всичко това, което съществува в този свят.

Там не може да има мисли за самия теб, на него е било направено съкращение (цимцум) и отсичане. Всичко се поправя и  движи единствено от загрижеността за благото на ближния.

И как така ние не можем да се приближим към такова виждане и пресмятане? Това е единственото, което не е по нашите сили, защото в нашият свят тази сила не съществува. Трябва да си я притеглим от тази друга, обратна реалност, намираща се от другата страна на границата на духовния свят, наричана “махсом“.

Но как въобще е възможно да дойде тази сила при нас – защото всичко се подчинява на закона за съответствието по свойства и подобното се съединява с подобно? Но има особена сила, която се нарича “светлина възвръщаща към източника“, или “обкръжаваща светлина“, която може да ни свети в съответствие с нашият стремеж да се окажем в този обратен свят.

Тя ни помага, дори и ако нашият стремеж е фалшив, и ние не разбираме този свят и  не го чувстваме, но имаме дори и малко отношение към него, една едничка точица за контакт с него – “точката в сърцето“, искрата от духовния свят.

И ако ние работим над тази искра, то според приложените усилия, на нас ни свети духовната искра – и превръща усилията ни в “духовна плът“ за тази точка, която започва да расте. Докато не се превърне в цял духовен съсъд, с който ти ще пробиеш в този същия антисвят и тогава ще се окажеш в “обратната реалност“.

Молбата за силата, която ти носи тази промяна, молбата за светлината, възвръщаща към източника, поправяща нашите намерения от егоистични към отдаващи за ближните – се нарича молитва. И в тази големина, в която ние се стремим, търсим, и сме настойчиви, в нас действа тази чудотворна сила и извършва измененията в нас.

От урока по статията на Рабаш, 06.03.2011

[37159]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Ние се намираме в системата от сили, която се е разпространила отгоре надолу. И затова в тази система се е образувала стълба със стъпала, всяко от които е построено от противоположни сили, в различно тяхно съчетание и по големина и по качество.

А цялото отличие на тези сили – е в дълбочината на нивото на желанието (авиют) на което те работят, променяща качеството. Защото желанието може да се намира на всяко едно стъпало: неживо, растително, животинско, човешко (0 – 1 – 2 – 3 – 4).

Но когато започваме да се издигаме отдолу нагоре, ние през цялото време получаваме само една сила – на получаването. После започваме да работим в група и вътре в нея виждаме втората сила – силата на отдаването. Срещу нея ние разкриваме вече другата сила на получаването – не тези земни желания, с които идваме в началото.

Когато ние започваме заниманията с кабала и се опитваме да се съединим в група, с това пробуждаме светлината, и тя просветва в нас с ново желание – против съединението, против групата, против отдаването. Тогава с помощта на тази светлина ние започваме да разкриваме своето зло.

Само благодарение на включването в група, в човекът възникват тези две сили, противопоставящи се една на друга: силата на доброто и силата на злото, отнасящи се към духовната цел, с които той работи, за да я достигне. А всичките негови свойства и наклонности, с които той е дошъл в кабала в самото начало – въобще нямат значение. Това са само природни качества на неговото животинско тяло.

И затова целият успех на духовния напредък зависи само от това, как човек се опитва да се включи в група и да достигне до съединение. На него ще му се разкрие силата на отблъскването, и ще започнат да действат тези две сили – понякога подред, а понякога сблъсквайки се една с друга. И тогава в него ще се открие силата за молитва, без която е невъзможно да се съединят тези две сили заедно.

От една страна, той не иска да загуби своето “АЗ“ под безграничната власт на силата за отдаване, но и не иска да остава в робство на егоизма, силата за получаване – в него израства независимата личност, стояща точно посредата между тези две сили, и взимаща решенията. Той иска да се повдигне над тези две сили, лявата и дясната, в средната линия. Относно това той моли Твореца в своята молитва.

Свойството Бина, което получава човек, му позволява да удържи равновесието на тези две сили и да бъде и над двете. Той придобива сила “на получаване заради отдаване“, позволяваща му да отдава на Твореца.

Тези две сили: на получаване и отдаване, се намират в него, а самият той става главата (Рош) на духовния парцуф, и решава как и колко може той да отдава. Така човекът напредва по духовните стъпала.

Той моли Твореца не за това, едната сила да победи другата – а за възможност да съедини и двете заедно и всеки път да бъде над тях “главата“.

За това той  мисли през цялото време. И затова се нарича мъдрец, “ученикът на мъдреца“ (талмид-хахам), който благодарение на своите молитви, през цялото време се учи при Твореца (мъдреца) на способността да използва правилно тези две сили.

С това той се издига над Творенията и става като Твореца, който също използва силата на отдаване и силата на получаване, но се намира по-горе от тях, взимайки и решенията. Точно така започва да действа и творението.

От урока на тема „Какво е молитвата“, 10.03.2011

[37695]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

Ако човек, след всички свои търсения, достига такова състояние, когато моли само за едно: за способността да вземе правилното решение – това означава, че той е дошъл до правилната молитва.

Защото, главното е какво ще узнаем, изучавайки съединяването на силите на получаване и отдаване – това е, как Творецът взема решения, намирайки се над самите тях – на какво Той основава своето решение.

Ние Го познаваме по Неговите действия. Но изследвайки всичко, което става в нас под Неговото влияние, ние искаме от това да познаем разума Му, Неговия замисъл, намерения, планове. В това се състои цялата наша работа.

И тук просто е необходима молитва. Защото със своите сили ние не можем по Неговите действия да постигнем Неговия разум, глава – това място, където се вземат решенията, от което излизат всички действия. Защото ние самите сме Неговите действия.

И, тъй като духовното действие е винаги „заради отдаването” – ние не можем да разберем как висшият разум може да приеме такова решение. Това винаги става като „откритие”, чудо – както е казано: „Полагал е усилия и е намерил!” Невъзможно е да се разбере разума на Твореца направо, от наблюденията за съчетаването на двете сили: за получаване и за отдаване. В това се заключава разликата – между самия Творец, Неговото решение и всички действия, които следват от Неговото решение.

Затова човек, идващ до молитвата, моли да му дадат да разбере именно това – замисълът и мисълта на Твореца, приемащ решения. Както е било казано на Моше: „Ще Ме видиш отзад, но Лицето Ми няма да видиш”. Но, всеки път възниква тази молитва.

От урок на темата „Какво е молитвата“, 10.03.2011

[37691]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

Казано е, че „всички порти са заключени” пред молитвата на човека, „освен портата на сълзите”. Но защо трябва да молим, какво още да искаме, за какво решение, ако получаваме две сили и разбираме тяхното противостояние? Висшият дава силата на обкръжаващата светлина, а срещу нея се пробужда егоизмът – и ние се намираме между тези две сили: дясната и лявата.

Но свойството, което трябва да постигнем се отнася към Замисъла на Творението – да бъдат насладени сътворените. То стои по-високо от всички следствия, действия и сили. Това е разумът, главата на Висшия – именно него се стреми да постигне нисшият, творението!

Той няма никаква възможност да постигне това сам, със собствените си сили. Защото има разлика между самата висша мисъл, решенията и техните следствия, действията. И самите ние сме действия на Твореца.

Затова, когато човек изчерпи всичките си възможности, правейки всичко по силите си, той установява, че съществува такова особено свойство, с което няма никаква връзка. Това е решението, замисълът да бъде създадено творението, цялата програма, възникнала още преди неговото създаване. Той разкрива кой е самият Творец, замислил всичко това и защо го е измислил така – Коренът на самия корен на онази точка, от която се е родило творението.

Това желание е скрито в най-миниатюрното действие и  ни води от самото начало! Но ние стигаме до него след много дълги търсения, чрез много действия. А когато стигнем до него, установяваме казаното: „Всички порти са заключени, освен портата на сълзите”…

Това се нарича „порта на сълзите”, защото едва сега се разкриват всички тънки нишки на светлината (парцуфей сеарот, „коси”), спускащи се към нас отгоре надолу от висшия, който бушува (соер) и страда, очаквайки ни. И се разкриват „капките на успеха” („мазал” от думата „нозел”/капя), капките на светлината, капещи отгоре. А да бъде постигната причината – защо и откъде идват към нас такива последствия, може само чрез разкриването на Рош де-Ацилут (главата на света Ацилут).

И до това се стига единствено през портата на сълзите, т.е. състоянието, когато човек разкрива разликата между „тялото” (гуф) на парцуфа и „главата” (рош). Той не може да постигне и разбере самата глава на висшия, разумът – но я постига благодарение на молитвата.

Защото, изучавайки всички действия на Твореца, ние получаваме в разума някаква представа за Него. Както, гледайки масата, се досещаме за какво е мислил майсторът, който я е направил, така и изучавайки самите себе си, и разкривайки в себе си действията на Твореца, през цялото време натрупваме горещото желание да Го разберем, приближавайки се постепенно към портата на сълзите.

От урока на тема „Какво е молитва”, 10.03.2011

[37688]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От писмо № 57 на Баал а-Сулам: „Всичко, което може да се постигне, било то малко или голямо, се постига само със силата на молитвата.

А цялата работа, която сме длъжни да извършим, е необходима само, за да разкрием нищожността на собствените си сили… Защото само тогава сме достойни да излеем пред Твореца истинската молитва.

Затова, длъжни сме да положим всички усилия, за да постигнем отдаването, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”, макар да не виждаш никакъв резултат с очите си.

Но в мига, в който вече се препълни чашата на твоите усилия, ще настане време за молитва. А дотогава, ако някой казва, че не е полагал усилия и е намерил – не вярвай!”

И в нашия свят виждаме, че хората невинаги настояват за своите искания. Има детски молби, когато детето крещи за всяка дреболия, която му се струва много важна, а ние не обръщаме внимание, защото знаем, че желанието му скоро ще премине.

В същото състояние се намираме и спрямо целта на творението. Дори, когато вече малко или много си изясним какво означава, трябва все по-точно да насочваме себе си към нея, за да не се намесят никакви странични цели. Тази цел трябва да се окаже в самия център на всички наши интереси, стремежи, на всички желания и намерения, които могат да се пробудят в нас.

Сякаш виждаме целта, прицелвайки се с оръжие, насочвайки го точно в центъра – само отдаването на Твореца, чистото отдаване на Даващия, който не се нуждае за себе си от нашето отдаване. Така че цялото наше отдаване да бъде само заради отдаването, без оглед на самите нас и на кого се каним да отдаваме.

Ние искаме да разкрием самата сърцевина на отдаването и да се прицелим в този център, желаейки само да отдаваме и да не получаваме никаква изгода за себе си – нито пряко, нито косвено, по някакви алтернативни пътища. Но към този стремеж е нужно да добавим всички онези сили, които допълнително трябва да разкрием, и които се намират в нас – в недрата на душата ни, цялата дебелина (авиют) на нашето желание.

И ако се настроим така, че всеки миг, във всяко състояние, да бъдем точно прицелени в средата на целта, с всички вътрешни сили, които разкриваме в себе си в това състояние – това означава, че правилно сме се настроили към целта и нашите желания ще стигнат до нея.

Всеки път е необходимо да се връщаме към такава концентрация върху целта, както е казано: „Исраел (стремящият се към Твореца), светлината и Творецът са единни”. И тогава действително съединяваме заедно всички средства, причината и целта. За да могат всички части на нашата душа и целта, тоест нашето поправено състояние, каквото си го представяме, и всички средства за неговото постигане, всичко това да се съедини в едно състояние. И тогава то ще се разкрие.

Затова молитвата в духовното е равнозначна на самото действие, тъй като тя прави всичко, което в действителност е възможно да бъде направено. Всички части на мирозданието са вече приготвени и чакат само участието на човека. И единственото възможно действие от негова страна, е да присъедини към това мироздание себе си, светлината и онова поправяне, което иска да постигне.

И целият този механизъм се привежда в движение посредством действието, което се нарича „молитва”.

От урока на тема „Какво е молитвата“, 09.03.2011

[37666]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Ние с всички сили се стремим да изпълним макар и някакво практическо действие на отдаване и да видим обкръжението си като отдаващо и съвършено, искаме да се принизим пред него и да възприемаме другарите си като най-великите хора на поколението, за да получим чрез тях възможност да стигнем до Твореца.

Но колкото по-силно се стараем да направим това, толкова повече разкриваме, гледайки това обкръжение, че го искаме само егоистично, за да спечелим от тях и да използваме всички заради себе си.

Тези възможности се разкриват пред човека постоянно. Той разбира и моментално разпознава, колко му се иска да използва обществото за своите интереси.

Това са най-хубавите мигове – разкриването на истината. И ако човек е готов да ги изтърпи и да върви напред без да се рови в тях, а да продължи пътя си по посока на отдаване на обкръжението, все повече ще разкрива своето желание.

Ще види, че при всичките си опити, независимо от старанието да действа заради отдаване, да отдава на обръжението и чрез тях да разкрие Твореца, да отдава на Него – всеки път в отговор се разкриват мислите на „разбития му егоизъм” и противоположните намерения, т.е. налице са всички симптоми на разбитото сърце.

Само в степента, в която човек се стреми към отдаване, към „святост”, му се разкриват проявленията на нечиста сила, която властва над него. И няма какво да се прави, това разкриване ни трябва. Ако егоизмът се разкрие толкова силно на човек, че той го възненавиди и не иска да остане в него – именно това ще бъде молитва.

После нищо не трябва да иска – това ще бъде вече изкуствена молба. Молитвата е усещане в сърцето. Ако човек чувства колко силно страда от егоистичните си наклонности, които му пречат да използва средствата, които трябва да го доведат към отдаване на Твореца – това вече е достатъчно. С това, той вече става близък на Твореца.

Получава се обратното! Той е по-близо до Твореца именно тогава, когато разкрива, че сърцето му е разбито и противоположно на Твореца.

От това трябва да се разбере, че нашата работа е противоположна на работата на религиозния човек, който се чувства съвършен, вдъхновен и възвишен.

В кабала всичко е наопаки – пътят към Твореца минава през разбитото сърце, когато установяваме, колко сме противоположни на Него. И именно от тази бездна на падението, призовавайки Твореца, ние разкриваме, че в нас има точка на контакт, на съприкосновение с Него.

Затова и радостта, и отчаянието идват едновременно, поддържайки се едно друго и съединявайки се заедно – и тогава Творецът се разкрива, като резултат от обединяването на тези две противоположности в едно.

От урока на тема „Какво е молитва”, 09.03.2011

[37557]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Книгата „Зоар”. Предисловие. Статията „Цел на благословията”, п.16: „… И затова в благословията, с която човек благославя Твореца, пробужда благословия свише, напълваща всички светове.”

Въпрос: Какво е „благословия”?

Отговор: Благословията е особена сила свише – сила на Бина, въздействаща на Малхут. Творецът се нарича „Благословен”, ако се обръщам към Него от Малхут, с молба да дойдат силите на отдаване, да проникнат в мен и да станат моя част.

Когато ги включа в себе си означава, че получавам благословия – свойствата на Бина, които се включват в Малхут. Съгласно свойствата, които получавам от Твореца, мога да Го нарека Благословен. Иначе не притежавам тези свойства, за които мога да Го ценя и да Му благодаря.

Защо искам да получа тези свойства от Бина? За да не проклинам Твореца, а да Го благославям. Тоест всички поправяния, които се старая да придобия, са не заради собствената ми изгода, а само за да обичам, да почитам – да благославям Твореца.

И затова, думите „Благословен си Ти” в благословиите на молитвите означават, че вече съм преминал през поправянията, позволяващи ми да работя заради отдаване, получил съм Неговата благословия и сега, самият аз се намирам в отдаване и любов – и благославям Твореца за тази възможност.

От урок по книгата „Зоар”. Предисловие, 09.03.2011

[37564]

Filed under: Духовна работа, Език на кабала, Зоар, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

От статия на Рабаш: Защо е казано, че „Творецът изцерява разбитите сърца“? Защото главното за човека е сърцето, тъй като това е съсъд за висшата светлина. Но ако съсъдът е разбит, то всичко, с което го напълват, се излива навън.

И затова, ако сърцето е разбито, тоест егоистичното желание властва в сърцето – там не може да влезе светлина. И всичко, което се получава егоистично – всичко отива към нечистите сили (клипот). Това се нарича „разбито сърце“.

А затова човек моли Твореца да му помогне и да излекува неговото разбито сърце, в което не може да влезе нищо духовно – и само Творецът може да го спаси. И затова е написано: „Близък е Творецът до тези, чието сърце е разбито“…

Творецът създава творението съвършенно. Но после, за да даде възможност на творението да разбере, почувства, разкрие и оцени това съвършенно състояние, е необходимо да го преведе през състояния, обратни на  съвършенството във всички форми. Тогава творението ще се подготови, ще получи сила, усещане и способност да разкрие съвършенството, в което е създадено.

Състоянията, противоположни на съвършенството се наричат „разбиване“. Те съществуват само по отношение на творението – в неговите чувства и разбирания. Тоест, самият човек открива, че сърцето му е разбито – разбити са всички негови желания, и над него властва егоизмът. И като че ли в разбит съсъд, цялото напълване, което му дават,  се излива навън и отива при егоистичните желания.

Човек чувства, че страстно желае да отдава, но е неспособен на това, тъй като сърцето му е разбито. Той изведнъж открива, че всичките му мисли и желания, целият негов стремеж към отдаване, всъщност са насочени изцяло към противоположното – към егоистично получаване.

Тоест той се разкъсва като че ли в две направления. Първото е неговото страстно желание към Твореца, като че ли от цялото си сърце. Но той открива, че напротив – от цялото си сърце иска обратното.

И тогава, в резултат на тези две противоположни направления, разкриващи се вътре в него, човек чувства, че сърцето му е разбито.  Затова той моли Твореца да излекува неговото сърце и неговите намерения да бъдат насочени към Твореца, към отдаване, към ближния – само в едно направление, а не да се връщат обратно към самия него.

Тогава това се счита за истинска молитва, която се приема свише, както е казано: „Близък е Творецът до тези, чието сърце е разбито“…

Само такова изяснение  ни е необходимо.

От урока на тема „Какво е молитва“, 09.03.2011

[37554]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Молитва, Намерение - Няма коментари→