Баал а-Сулам, „Предисловие към ТЕС“, п.14: Казали мъдреците: ”Този, за когото неговата Тора е негов занаят…” ”Занаят” (омануто – אומנתו) означава ”Вяра” (емунато – אמונתו). Например: човек, доверяващ се на другаря си, му дава пари на заем.
Възможно е да му има вяра само за един грош, а ако той го помоли за два гроша, то ще откаже да му ги даде назаем. А може да му има вяра за сто гроша, но не повече. А е възможно и това, без страх да му повери цялото си състояние. Последният вариант се смята за пълна вяра, докато в предходните случаи се смята, че вярата не е пълна, а частична.
Парите са само като пример. А всъщност става дума за това, дали си готов в името на другаря си да се откажеш от всичко, което имаш. Това Баал а-Сулам нарича ”съвършена вяра”.
Въпрос: Какво означава ”да се откажеш от всичко, което имаш”?
Отговор: Това е въпрос на усещане. Заради приятеля си готов да се откажеш от най-скъпото – от възможността да влезеш в духовното. А ако не си готов, то не ще можеш да работиш и пред Твореца. В този случай ти липсва вяра и съответно си откъснат от духовния свят.
Въпрос: Защо това се нарича ”вяра”?
Отговор: Под вяра тук се подразбира отдаване, силата на самоотричане, отказване от самия себе си. Но не трябва да се опитваш да изпълниш това условие самостоятелно – силата за отдаване ще дойде с помощта на светлината, връщаща към Източника, ако се стараеш да молиш за нея. А за това трябва да се прилагат усилия, да си част от групата. Тогава, благодарение на завистта, страстта и честолюбието, ще забележиш, че другарите вече са постигнали това и ще пожелаеш и ти да станеш като тях. А ако пък не – към това ще те подтикнат чрез страданията, и независимо от всичко, ще пожелаеш да преминеш от силата на получаване към силата на отдаване.
През целия свят преминават вълните на кризата, завършващата крива на сегашното развитие. Какво всъщност ни дава тази крива? От една страна, животът на много хора се подобри. Това вече не са онези бедняци, от които няма какво да вземеш, освен живота им. Дълго време те вярваха в капитализма – с други думи, в това, че с помощта на егоистичните подбуди може да се постигне успех. Наистина, нека всеки се старае да се извиси от самосебе си, в рамките на закона, а не в условията на своеволията и кръвопролитията. На всеки му е предоставена свобода: ако искаш, занимавай се с промишленост, търговия, банкерство, развивай технологии и т.н. Върви и жъни успехи. Като следствие, хората се впуснаха да гонят успеха и приложиха не малко усилия да направят това.
Но от друга страна, в тях се появиха средства, те получиха образование, обзаведоха се, пътуват по света, свикват с изобилието. И сега за разлика от нисшите, те са чувствителни към ударите.
Ето защо седемте гладни години настъпват след седемте сити години. Някога евреите са живели охолно в Египет, под властта на добрия цар, който им е подсигурявал благоденствие, охолство. Ако тогава Фараонът е бил ”президент”, то Йосиф е бил ”премиер-министър” с безгранични пълномощия, за когото никой не е смеел да каже лоша дума. Така Творецът е възвисил целия народ да забогатеят, а после започнал да отнема това изобилие и евреите много добре усетили това ново явление.
Защото понижаването на дохода и загубата на основен капитал са две различни неща. Едно е да не спечелиш потенциалната хилядарка, а друго да загубиш сто. Тази загуба предизвиква в мен по-голямо съжаление, отколкото недостигът на хиляда, защото стоте са били вече в ръцете ми. Цял месец ще преживявам тази загуба, докато хилядарката няма да остави такава горчива следа в мен.
И затова в наше време човечеството е било издигнато на по-високо материално ниво, а сега започват да ”затягат колана”, да смъкват слой след слой от натрупаните мазнини, докато не се стигне до ”месото”, а след това и до ”кокала”. Това всъщност са ”седемте гладни години”, завършващи с ”десетте египетски присъди”, когато ”египтяните” ненавиждат ”евреите”, не могат да ги понасят. С други думи, противопоставянето със собствения си егоизъм за човек става нетърпимо и той вече не знае какво да прави, осъзнавайки, че именно егоизмът не му дава да си поеме дъх.
Днес имаме банки, промишленост, здравеопазване, образование – всичко, което е потребно за душата. Но всички тези механизми действат срещу нас. На лекарите и на фармацевтите им е изгодно да сме болни и затова ни тъпчат със съмнителни лекарства. Промишлеността и търговията също се превърнаха в инструмент на лъжа за изсмукване на пари. Накратко казано, всички създадени системи от човека, на които той възлага някакви надежди, се обърнаха срещу него като зло.
И това се случи за последните 60-70 години. Съвсем до неотдавна всички си мислеха, че вървим към ”светлото бъдеще”… Но вместо това, достигайки до определено ниво, егоистичното желание започва да се спуска, погребвайки след себе си благите надежди. В крайна сметка, средната класа изчезва и постепенно всичко ще си дойде по местата: елит по върховете, и милиарди гладуващи долу. Такива са ”седемте гладни години”.
Добре, как така? Къде е логиката? Та нали самият елит трябва да се бои от такова развитие на събитията, изпълнено с безредици и смут? Наистина, бедните ще им потърсят сметка и това няма да бъде възможно да се спре. Освен това и самите върхове няма да могат да го предотвратят – те ще измъкнат от народа всичко, което е възможно, няма да оставят нищо на хората, ще ги докарат до пълно разорение. Егоизмът няма да позволи на върховете да се спрат, защото програмата му е такава…
И така, тъкмо по пътя на подем към богатство и падение в бедност човек измерва своите загуби. Хората, които са се издигнали или паднали, ще им се наложи да се замислят какво се е случило. И размишлявайки за това, какво ще се случва по-нататък, те ще забележат изведнъж: ”Егоизмът ни изяжда. Нашата собствена природа е нашият ненавистник. Тя не ни позволява да организираме своя живот. И ако не поправим природата си, сме загубени.”
Това ще почувстват и елитът, и богатите, които ще останат след схватките за капитала. Да допуснем, че след непоносимата конфронтация на върха ще останат стотина победители, които ще свият всичко под себе си. Няма да има никакви преходни звена, хранещи междинните пластове – механизмите на властта ще преминат във виртуалното. И накрая всеки човек ще си зададе основния въпрос: ”Какво трябва да направя сега?”. И всеки ще усети, как егоизмът помита границите в него, как буйства и си прави каквото иска. Нашата природа няма да ни позволи някак си да балансираме живота си.
Струва ни се, че е много ясно: трябва да се раздаде някаква част на бедните, за да се подкрепи тяхното съществуване. Но помощта безследно изчезва, като в Африка. Колкото и да отделяш за нуждаещите, утре нищо не остава, а нуждата само нараства.
И тогава хората, както се казва, ще ”застенат” от разкриващото се зло, чувствайки, че не могат да се преборят със своя егоизъм. В мен сякаш се е вселила змия, изяждаща ме от вътре, раково образование, с което нищо не може да се направи. Такъв е редът на развитие във външния свят и ние не можем да чакаме, докато това се случи, за да разкажем накрая на хората за методиката за поправяне. Сега е моментът за нейното разпространяване.
Самите ние вървим по този път, но форсирайки времето, се развиваме заедно с Твореца, заедно с групата, заедно с примера, който трябва да достигнем. От сега знаем към какво ще ни доведе това развитие – към единство между всички и по равно, когато хората си помагат помежду си да се обичат, както себе си, към равно разпределение, базиращо се върху възпитанието и изучаването на интегралната взаимовръзка. Поставяме този идеал пред себе си и се устремяваме към него.
По такъв начин, покрай проблемите, подтикващи ни отзад, ще имаме още една сила, влачеща ни отпред. И независимо, че тласъците ще бъдат твърде чувствителни, заедно с това имаме устрем, който ни влече напред, знание, призвание. И тази картина е ясна: изучавайки я, тя просто ще пламне пред нас и ние ще ускорим времето.
Но така или иначе, в крайна сметка, всички осъзнават, че егоизмът е злото, което ни умъртвява. Осъзнават до такава степен, че нищо друго не остава, освен да си изкопаят гроб и да легнат в него. Тъй като с природата не може да се спори, ако не използваме методиката за поправяне, предназначена специално за това…
От урока по статия на Рабаш, 02.04.2013
[104051]
Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма -
Няма коментари→
Рабаш, Шлавей Сулам, 1987/88, статия 13, ”Предводителят – лицето на народа”: Цялата тежест в служенето на Твореца е предизвикана само от недостатъка на вяра. Когато човек приема съвършената вяра, той се стреми да анулира себе си пред Твореца, както свещ пред факел. И тогава, от само себе си, всички негови мисли и желания следват това, към което го задължава силата на вярата.
Духовните съсъди се състоят от желания за наслаждаване, а също така и от съкращаване на желанието, от екрана и намиращия се в него срам. Срам, защото не мога да обърна себе си към отдаване, страхувам се от всяко свое състояние да се свържа с Отдаващия.
Любовта се проверява по отношение на ненавистта, която възниква в човек към източника на злото – по това, може ли той въпреки своето лошо усещане да обича източника на своето страдание. За сметка на това той трябва да се отдели от злото, от мястото, в което усеща страданието, като от чужда, не принадлежаща му природа.
Ако човек се чувства ”в бялата светлина на деня” и му се струва, че всичко в работата му е прекрасно, сякаш всичко разбира, усеща как напредва в сърцето и разума си, сякаш се развива в нашия свят – това не се нарича духовно развитие. Това развитие е в същата плоскост на нашия свят. Той може да изучи всички статии и теории наизуст, но това не означава духовен напредък.
Привързани сме към егоистичните си желания и само в тях можем да почувстваме света. За всичко съдим само по отношение на доброто и злото, които усещаме в желанието си за наслаждение, наречено „магаре“ (хамор), нашият „материал“ (хомер). И човекът в нас е привързан към същото това магаре.