Човек трябва да създаде „охранителен пояс“ около себе си, за да не се срине, когато го сполетят тежки беди, за да обостри чувствителността му и да му позволи да види цялото си зло. Степента на напредък се оценява по това, доколко бързо човек се пробужда и се радва, че е получил ожесточение на сърцето си, както пише Баал а-Сулам: „Радвам се на разкриващите се грешници“.

Той започва да работи заедно с тези грешници, с всички тези препятствия: със своето нежелание, с мислите си за това, колко е тежко и безполезно, с критиката на другарите си и учителя, с жалванията си от такъв живот. Светът около него може да лежи в руини, хората да са в депресия и упадък, но той ги гледа и му се струва, че те преуспяват. Показват му такава измамна картина: вървящите по улицата му се струват пълни с жизнени сили и мъдрост.

Всичко това е такъв театър и измама, че на човек му е абсолютно необходим охранителен пояс, който да му даде увереност и сили за да може непрестанно да върви напред. За това има две условия. Първото условие: група, за да направлява човека към Твореца, а второто условие: незабавно обръщане към Твореца, за да получи сила за отдаване, позволяваща му да бъде над силата за получаване, която Творецът ще пробуди следващия път в него. Така човек напредва.

Затова Рабаш пише, че „само на тези, които искат да излязат от властта на егоизма“, т.е. прилагат собствени усилия за това, светлината оказва помощ. Не мога да се надявам на това, че светлината ще поправи всичко сама, а от мен нищо не зависи и няма защо да правя каквито и да е усилия напред, по посока на другарите. Светлината няма да ми въздейства, ако първо не изпълня това, което е по силите ми.

А по силите ми е само най-простото: да се погрижа за другарите, да се съединя с тях, да ги прегърна, да направя нещо за тях, дори и с неправилно намерение. В отговор на тези фалшиви намерения и лъжливи действия Творецът ми дава тежест в сърцето: започвам да усещам страшна тежест и нежелание да направя това, не виждам никакъв смисъл в него. Тоест Творецът ми разкрива злото и ми се струва, че всеки път ставам все по-лош, все повече се отделям от целта.

„А от гледна точка на разума, колкото повече усилия са приложили, толкова повече е трябвало да напредват към целта, а не да вървят назад“ (от статията на Рабаш „Докато не паднал Фараонът“). Така ми се струва сега, тъй като обвинявам и съдя за всичко според собствените си недостатъци.

„Но работата е в това, че не отстъпвам назад, а се приближавам към истината“ – т.е. приближавам се не към лъжливата цел, която ми се представя в егоистичните ми желания, а към истината и „затова виждам до каква степен ме управлява злото“. В тази степен, в същата дълбочина, в която злото се разкрива в човек, той е способен да се върне на правилната позиция, с помощта на групата, за да се обърне към Твореца.

Без група, той няма никакъв шанс да си спомни, че трябва да се обърне към Твореца. Той не може да използва изпратеното му пробуждане, а просто ще падне и ще потъне в злото си. Затова е необходимо обкръжение, което повдига човек до добро състояние и му показва в каква посока трябва да действа, за да излезе от падение.

Групата действа като майка, която поддържа детето, което отива да се учи, а то трябва да направи само крачка напред. Така то прави стъпка след стъпка, докато не осъзнае цялото си зло и тогава Творецът му помага. „И тогава вижда, че Творецът през цялото време е слушал молитвите му“ и точно Той е превел човека и през добрите състояния, и през лошите.

„Затова от нас се иска да се укрепим, за да не избягаме от бойното поле, а да вярваме, че няма друга сила в света, освен Твореца, който слуша всички отправени към Него молби“. Човек във всяко състояние трябва да се старае да се удържа в това направление към Твореца, да си обезпечи необходимата поддръжка. Мъжеството се заключва не в това, да воюва с леността си, с лошите си настроения, умората, отчаянието, безпомощността. Всичките ми усилия трябва да бъдат насочени към това, предварително да си организирам поддръжка, т.е. да се подготвя.

По такъв начин, човек „се застрахова“ и изначално поставя себе си в такова положение, което не зависи от него. Сякаш си купувам застрахователна полица. Не знам какво ще се случи след миг и искам да се застраховам, за да мога в такъв момент, когато отслабна и няма да мога да властвам над себе си, да може някой друг, който има сили, да се погрижи за мен. Той без съмнение ще ми помогне и ще го направи правилно, в моя полза.

Отрано се обезпечавам с такава застраховка: за сметка на обучението, задължението пред групата, участието в дежурства. Устройвам всичко така, че когато падна, да не падна съвсем и да не се загубя. Само така можем да напредваме.

От подготовката към урока, 27.03.2013

[103755]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво позволява на силата на мисълта да изведе човек от неговата природа? Защо потенциалът на нашите общи мисли е по-силен от нашето естество?

Отговор: Намираме се в природата на неживото, растителното и животинското ниво, не повече. Нашите желания, като цяло, са устремени към храна, секс, семейство, пари, почести, власт и знания. Това е моето естество.

От друга страна, от обкръжението получавам сили, отнасящи се към по-висока, духовна степен. И ако в обкръжението се възцари общата мисъл, тя ми оказва стопроцентово въздействие.

Днес тези явления вече се проявяват: мислите странстват по света, подобно на вируси, предавайки се от един на друг. Те не просто ”витаят във въздуха”, те са част от свързваща връзка, която още не усещаме, въпреки че тя обхваща всички нас с леки възли.

По-рано, на предварителните етапи на развитие, взаимовръзката между нас е била слаба, а сега цялата мрежа все повече проявява своето въздействие.

И като следствие, засега ни е необходимо електронно общуване: мобилни телефони, SМS-и, и-мейли, видео конференции, социални връзки… Все още не сме проникнали в дълбочина, не сме стигнали до самата мрежа, но вече откликваме на нейните позиви и се доближаваме към взаимна комуникация. Ето в какво е коренът на съвременните технологии на общуване.

В същото време скоро ще оставим и тях, защото тази връзка ще ни покаже тяхната вреда. Нима има някакъв смисъл в днешните връзки, в безсмислените разговори: ”Здравей, как си…”? Нашето желание расте, всеобщата свързваща връзка се проявява все повече – и в един момент ще поискаме много по-качествена връзка. Тогава хората ще изхвърлят това, по което се увличат днес. Те ще общуват помежду си само при настояща необходимост, и обратно, ще се откажат от ”електронните приказки” в търсене на друг канал, намиращ се над обикновения словообмен. Те ще поискат вътрешна връзка.

И ако правилно си въздействаме един на друг, можем дори днес да използваме свързващата ни връзка. Нали душите са разбити по отношение на себе си, а не по отношение на Малхут в света на Безкрайността. И се стремим именно към нея, така че в какво е проблемът? Нека Малхут да е скрита от нас с множество завеси, екрани – това не означава, че не се намираме в нея. Доколкото пробуждаме общата връзка, дотолкова можем да я задействаме.

Това и правим с помощта на взаимното поръчителство. И затова то ни е необходимо за поправяне. Сякаш ни предлагат: ”Готови ли сте ясно, правилно и адекватно да използвате свързващата всички връзка за отдаване? Като цяло този подход се нарича ”поръчителство”.

Днес както никога човек е близо до запознаване с тази връзка, близо до активно, осъзнато участие в нея, което ще му позволи да стане подобен на Твореца. Нали ”Творец” – това е всеобщата мрежа, пълна с безкрайна взаимовръзка. Така Той ни се разкрива.

Ако поискам по-рано да разкрия тази връзка, то сам ”пробуждам зората”, старая се да добавям усилия и чувствам все по-голяма отговорност за целия свят, за цялата действителност, чак до Твореца. А ако не съм се подготвил, не съм се устремил напред, връзката със своето разкритие застава срещу мен. В това е различието между ”пътя на Тора” и ”пътя на страданието”.

Въобще, цялата тази мрежа с всички видове връзки, с всички светове, с всички детайли на възприятието, с всички етапи на разкриване наричаме ”Тора”. Със своето поръчителство ние я активираме, подбуждаме към по-голямо разкриване, и това се случва с всеки.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 12.03.2013

[102669]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Доколкото отменям себе си, своето его, моето старо ”Аз” изчезва. Но вместо това, придобивам цялата система, която става моя. И не потъвам в тази система сякаш изобщо повече не съществувам. В замяна на себе си, купувам всички!

Започвам да чувствам, че всичко, намиращо се в системата – това са мои желания, мои намерения, моят живот. Живея в тази система. Убивам своето егоистично желание и затова започвам да усещам желанието на Системата, нейният разум, действащите в нея сили.

Не мога да се намирам едновременно под две власти: или съм в собствената си власт, или във властта на обществото и Твореца – една от двете. Затова ми е необходимо да издигна своите желания от световете БЕ”А до съединение с Малхут от света Ацилут, Шхина.

Световете Брия, Ецира, Асия (БЕ”А) – това са желанията ХАБА”Д – ХАГА”Т –НЕХ”И, намиращи се под парса. Отначало издигаме своите желания от света Бриа в Ацилут, след това желанията от света Ецира – в Ацилут, след което от Асия – в Ацилут. И съответно, в нас се появява състояние на зародиш, отглеждане, узряване.

Така се издигаме в Малхут на света Ацилут, издигаме се с вяра над знанието. Всичко, което се намира извън мен, е отделено с граница, парса, зад която се намира светът Ацилут. А под тази парса – световете БЕ”А, които се наричат „отделени“ от светостта. В тях чувствам своето „Аз“. Но всъщност не съм аз, а разбитите съсъди, които някога са били съединени, а след това паднали и затова сега са представени в този вид.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 20.03.2003

[103367] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Казано е: ”Всичко, което подлежи на разкриване, е подобно на вече разкритото”. Какво означава това?

Отговор: Изначално, всичко стои пред теб. Всичко, което ти предстои да разкриеш, вече съществува. Раждайки се, човек постепенно разкрива в света все нови неща и му се струва, че преди това не ги е имало. Такова е усещането. Но в действителност всичко вече съществува – трябва само да приготвим своите съсъди- желания и в тях веднага ще се разкрият съществуващите очертания на мирозданието.

Изобщо, към стоящата пред нас действителност трябва само да се прибави намерението за отдаване, светлината хасадим – и тогава разкриваме съвършената реалност. Само това не ни достига.

И затова не се наемам да поправям сегашната изкривена реалност. Подготвям се да запълня със свойството вяра, със свойството отдаване, своето отношение към всичко, каквото и да било. Това всъщност е поправянето – вяра над знанието.

Съответно не трябва да се поправям вътрешно, а трябва просто да изляза извън себе си навън и да се присъединя към това, което се намира там. Всичко вече стои пред мен, а проблемът е в това, че мен все още ме няма там, отвън. Трябва да осъществя това действие, това излизане навън – и реалността ще бъде моя. Макар днес все още да не съм способен да я разкрия, тя съществува. Трябва само да си сложа ”очилата”, за да я видя.

Изграждаме своите духовни съсъди над желанието, над скверните сили. ”Фараонът” никъде не изчезва, получаващото желание си остава, при това остава в деспотичния си вид, а към края му добавят още и ”каменно сърце”. Но трябва да се издигнем над него, да вървим над него.

Съхранявам скверната (клипа), покриваща моето желание – така люспата, кората запазва плода до окончателното му узряване. Иначе този плод ще изгние и няма да достигна до края на поправянето. Изграждам цялото си отношение към реалността, за да запазя клипата на желанието ми за получаване: ”Само не изчезвай”. Моята ненавист, жестокост, завист, мързел – нека всичко това си остане. Всичко това ми трябва. Сякаш закопавам своите егоистични свойства и излизам от тях навън. И обратното, ако те изчезнат, ще остана без нищо, няма да има над какво да се издигам, да надграждам.

Въпрос: Как да изляза навън, извън себе си?

Отговор: За тази цел трябва да стигнеш до пълна безпомощност. Тогава в сърцето ти ще зейне дупка, през която ще усетиш възможност за излизане – и ще помолиш за това. А за сега не молиш, още не те е ”налегнало” до такава степен, че да намериш Твореца.

Въпрос: Как може човек да достигне до истинската молитва за помощ?

Отговор: Това се случва, когато надеждите му се разбиват напълно, но той както и по-рано стои твърдо на пътя. От една страна, трябва да се достигне до осъзнаване на злото, а от друга, до величие на целта – и да се удържа този разрив.

Първо, ми е зле, защото все още пребивавам в егоистичното състояние. Това състояние за мен е нетърпимо зло. Но проблемът не е в това, че ми е зле. Трябва да зачеркна своето ”аз” и да искам да ми бъде зле от това, че не мога да извърша отдаване на Твореца. По такъв начин, злото се проявява срещу любовта към Твореца.

И второ, осъзнавам величието на целта, която за мен е благо. Удържайки тези два края, достигам до молитвата, до молбата за поправяне.

Целта е толкова велика в очите ми, че не мога да я оставя. И постоянно се грижа да я издигам още по-високо. В резултат, имам две точки на осъзнаване: висотата на целта и злото от сегашното ми състояние. Тук е необходим натиск на групата, благодарение на който осъзнавам: величието на целта се крие тъкмо в това, да доставим удоволствие на Твореца. Тогава се замислям, как да избягам от сегашното си глупаво състояние – глупаво, защото съм отдалечен от целта.

Ето какви условия трябва да се формират в мен. За това имам всичко необходимо: група, Творец, първоизточници… Но осъзнаването величието на целта е ключ към всичко, то изпреварва (1) всички останали условия. Трябва да се съсредоточа на целта и от всякъде, от всички състояния да гледам само нея, без да откъсвам очи. И тогава, изхождайки от това, наистина ще имам нужда от група, учител, обучение и разпространение.

Тъй като краят на действието се намира в изначалния замисъл. Целта ме задължава на всичко. Устремявайки се към нея, разбирам, че не мога да се размина без обкръжението, защото ще я постигна именно сред другарите си. Осъзнавам, че не мога да мина и без учител, защото той ме държи заедно с групата на пътя и ни донася напълващата ни светлина. Осъзнавам, че не мога да мина и без книгите, защото с тяхна помощ изучавам духовната система и се пробуждам. По време на занятията се намирам в нея, и от там привличам светлината, връщаща към Източника. И накрая разбирам, че не ще ми се размине и без разпространение, защото групата е само малка част от общия съсъд на човечеството, за което също трябва да се погрижа.

Всичко произтича от осъзнаване величието на целта. Тълкувам за себе си крайното състояние, в което заедно с групата, учителя и цялото човечество ще се обединим така, че между нас да оживее духовната система. Нейните светлини ще ни свържат и напълнят един друг в единната Малхут на света на Безкрайността. И в нея ще открием Онзи, който я е формирал, Коренът, породил 4-те стадия на разпространение на пряката светлина. Ето това е Творецът.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 13.03.2013

[102673]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Днес възприемам картината на реалността в егоистичното желание, в следствие на което постоянно усещам умора и не желая да разтворя широко прозореца на своето възприятие, а някои предпочитат да се залостят. През цялото време се ограничавам, защото моето желание е много малко, много тясно.

Създаваме всякакви уреди, разширяващи погледа ни към света: телескопи, микроскопи, радио-приемници – и откриваме реалността, много по-разнообразна, отколкото онази, която усещаме сами. Но дори и този отрязък от действителността, попадащ в полезрението ни, се опитваме да съкратим и ограничим.

Накрая се уморявам и се затварям, докато не умра. Умирам, защото съм съгласен със смъртта, искам да съкратя своите инструменти за възприемане. Омръзва ми тази картина и постепенно угасвам заедно със залеза на живота си. Ето какво се случва с желанието за получаване.

От друга страна, започвайки формирането на желанието за отдаване над него, аз се разтварям и откривам реалността, намираща се извън мен, извън егоизма. Това е вечна реалност и тя започва да ми дава жизнена сила. Сега дори и тялото ми по естествен начин да умре, аз живея на друга територия, намираща се се над времето и пространството. И там получавам светлина, изливаща се отвсякъде.

В нашия свят се преместваме от едно място на друго, където виждаме някаква действителност. Но ако се движех със скоростта на светлината, то в следствие изкривяване на пространството, щях да видя реалността, обкръжаваща ме от всички страни. При това, проблемът не е в моето зрение, самата светлина би достигала до мен така. Аналогично на това, излизам от ”праволинейното” възприятие и встъпвам в окръжността, в обкръжаващата ме светлина (О”М).

Точно така съкращаваме времето. Тъй като при това пространството и времето ”се нулират”, и аз не просто получавам светлина отвсякъде, а започвам да възприемам цялата действителност, намираща се в окръжностите, и се издигам над времето. Сега за мен то не съществува, просто го няма. Няма повече промеждутъци между ”днес” и ”утре”, няма пролуки между два мига – получавам всичко по равно от всички посоки, всичко взаимно се компенсира, анулира се, и аз постоянно пребивавам във всичко, в целия комплекс, в неразделната реалност на Вселената.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 19.03.2013 

[103240]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Душа и тяло, Ежедневен урок - Няма коментари→

Идваме от мястото на разбиването, започвайки от желание, което не разбира какво представлява отдаване, святост, духовност. Строим тези разбирания постепенно, в течение на много време. В крайна сметка, думите не се изменят: и в началото, и в края на пътя остават все същите думи: отдаване, любов, но всеки път според степента на напредване, в тези думи човек чувства по-голяма дълбочина, по-точна форма.

Сякаш взимаш един плод, покрит с многослойна обвивка и постепенно го почистваш слой след слой. И едва в самата сърцевина, вътре, под десетките обвивки се намира самият плод. Точно така почистваш и обвивките на думите, чувствайки все по-силно какво означава всяко понятие, какво стои зад всяка дума.

А когато се прояснява една дума, едно понятие, благодарение на него и другите стават по-ясни. Защото всички са свързани заедно. Така човек постепенно започва да желае да разбере за какво пишат кабалистите.

По някакъв начин вече започва да разбира това с разума си, но все още без да усеща реално. И от това в него се поражда много силна потребност за постижение! Той оглупява според степента на напредъка си. Тъй като, ако не би се стремил да разкрие духовния свят, ако няма ярко изразена, горяща точка в сърцето си, той би се учил чрез ума си и затова би напредвал по този ясен, „едностранен“ път, воден от разума.

Ако в него действат едновременно и сърцето, и разумът и той развива своя духовен съсъд, то винаги ще е объркан. Ще чувства, че губи остротата на възприятията си и разумът му не се увеличава според степента на обучението, а пропорционално нарастват само чувствата.

Разумът става следствие на чувствата. Колкото повече се развиват чувствата, духовният съсъд, който се определя от усещанията, от желанията, само в тази степен работи и разумът на човек. Тоест той става много „примитивен“, а не високо интелектуален, обичащ да разсъждава умно и да философства. Той е умен само в тези рамки, в които чувства сърцето му. И това означава да бъдеш мъдър чрез сърцето си, тъй като именно сърцето задължава човек да бъде умен и то само на нивото на сърцето и никъде другаде.

И какво хубаво има в това, тъй като човек губи остротата на ума си и целият е погълнат от вътрешните си преживявания, стремейки се да развие сърцето си, иначе ще остане в мъгла и ограничен. Тъй като получава всичко чрез духовния си съсъд, чрез усещанията си. А човек, ръководещ се от усещанията, не се смята за много интелектуален в нашия свят.

Накрая това смутно състояние ще го принуди да побърза и да развие чувствата си, тъй като той разбира и усеща голямата си ограниченост. Ясно му е, че разбира само това, което сърцето усеща. А сърцето чувства много малко и то в много егоистична и примитивна, едностранна и тясна форма.

Затова на човека не му остава избор – той разбира, че трябва да разкрие сърцето си. Той попада под огромен натиск, който се усилва, благодарение на завистта му, на страстта, честолюбието, тласкащи го към духовно разкриване на сърцето. Положението му е безизходно, защото Творецът му разкрива всички други форми на развитие.

Той сякаш оглупява: губи способността си да чува, да чувства. Има хора с остър ум, разбиращи от политика, от наука, от разни сделки, а той става много прост, ръководещ се само от движението на сърцето. В нашия свят това се нарича животинска степен, а човек се нарича този, който се ръководи от разума. Но това ограничение принуждава човек с всякакви средства и на всяка цена да разкрие сърцето си, да развие духовния си съсъд. Иначе се чувства изгубен поради това, че не разбира какво е това отдаване.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 27.02.2013

[102749]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала - Няма коментари→

В мен има ”Виртуален принтер”, който ”разпечатва” моята картинка за света. С други думи, в мен е заложена програма, която ме превежда в действие ”и ми рисува” света. А всъщност той не съществува – всичко се намира вътре, в усещанията, но програмата им придава ”външния” ефект.

Въпрос: Какво ще стане, ако ние с другарите решим мислено да се концентрираме и да създадем единна реалност и обща взаимна връзка?

Отговор: Това също се прави от програмата, посочваща ми групата, в която работя. Просто ми се струва, че се намирам сред другите хора и че заедно вземаме решенията. Моите вътрешни свойства се проектират в някакви образи, хвърлят сянка от различни форми, но всъщност те не съществуват.

По такъв начин и нашето общо решение и моето вътрешно съпротивление – всичко това се определя от програмата. И има само една възможност за корекция – ако зная за нея и за изобразената от нея реалност, искам да ги обединя в едно, да ги съединя. В този случай се издигам на нивото на Програмиста и разбирам защо ми е приготвил всичко това.

От една страна, започвам запознанството си с природата, а от друга, виждам какви ”картинки” рисува във въображението ми. И поправяйки въображението си с нейна помощ, аз ги събирам и обобщавам. По пътя преминавам през различни пречки и поправяния и в резултат опознавам разума на Програмиста, замисъла на творението. Това е всъщност желателният ефект от целия процес – да се присъединиш към целта на творението.

Въпрос: Това означава ли, че Програмистът иска ние да пребиваваме постоянно в двата свята: във въображаемия и в реалния?

Отговор: Нужно е самите ние да познаваме целта на творението. Защо? За да се отнасяме с уважение  към Него.

Но егоизмът ме дърпа надолу, настоявайки да си почина, да поспя. И ако искам да се пробудя, имам само една възможност – да използвам тази програма, обкръжението и всичко, което е свързано с него, но при условие, че се настройвам да уважавам Програмиста. В кабала това се нарича: да Му доставяш удоволствие.

Въпрос: Как да съчетая тези две координатни системи?

Отговор: Трябва просто да бъда заедно с другарите си. Защото сега те ми се виждат като други хора, намиращи се извън мен. А след това ще почувствам, независимо от това, което виждам сега, че те са в мен, че те са мои – мои любими, взаимно свързани, слети в едно. Тогава във взаимоотношенията между тях ще разкрия Източника, Твореца. И всичко това ще бъде като едно цяло.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 19.03.2013

[103178]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Казвате, че ”духовно” е, когато ближният е по-важен за мен, отколкото самият аз. Как може да искаш това? Нима там няма нищо друго?

Отговор: Да, тъкмо това е духовното. Нещо повече: дава ти се всичко, каквото си пожелаеш, освен да отдаваш на ближния – и ти въпреки това, избираш само него.

Работата е в проявяването на съсъда–желанието. Никой от нас не иска действия, които са над нашата природа. Просто се променяме и тогава откриваме, че свойството отдаване е важно не в егоистичен смисъл, а само по себе си.

Не отчиташ действието на светлината, връщаща към Източника. А между впрочем, тя въздейства на човека, и човек се променя. При това се променя така, че вече няма някогашния разум и някогашното чувство – всичко се превръща в противоположно, в ново.

И затова трябва да предоставяме на светлината възможността да си върши работата. Да и дадем да поработи, открий и се и се подложи на нейното въздействие. Тя се намира отвън, обкръжава ни – нека се докосне до теб, до твоите желания, които сега скриваш от нея. След като тя се захване за работа, ще видиш как всичко се променя.

Понеже се намираме в невероятно мизерния, ”точков” свят, сме ограничени в рамките на времето, движението и пространството. Това просто е ужасно, но ние не разбираме случващото се. Огромни разстояния ни разделят, разделят нашите разбирания, усещания, постижения. И те са се образували заради нашите желания, които са обърнати към собствена изгода.

И обратно, желанията, пребиваващи в отдаване, се включват едно в друго. Ако всички желаем да дарим на всеки добро, то се събираме в една точка и там между нас вече няма разстояние, там анулираме този свят. Представи си го без разстояния, без време: светлината се лее от всички страни. По Айнщайн, ако се движиш със скоростта на светлината, то виждаш не само онова, което е пред теб. Светлината сякаш идва при теб от всякъде, а понятията време и пространство изчезват…

Днес просто не разбираме, че живеем в едно мъничко, нищожно измерение, живеем и умираме, сами не знаейки къде, надарени с разум и чувства, но в същото време, се намираме на самото дъно. За това, позволи на светлината поне малко да се излее върху теб. Понеже ти дори не си представяш какви свойства притежава тя. Това не е просто отдаване, това е друго измерение, в което важността на другите не предизвиква такова объркване. Очаквай светлината да те избави.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 18.03.2013 

[103097]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По какво се отличава духовният срам от този срам, който изпитваме във всекидневния живот?

Отговор: Житейският срам е егоистичен срам поради това, че не искам да пострада моята гордост. Духовният срам възниква вече след съкращение, когато не се грижа за себе си, не се срамувам от своите природни свойства. Преживявам по съвсем друг повод.

Необходим ми е срамът! Сам го търся в своето духовно развитие, защото той ми дава огромни сили! Ако сега в нещо се посрамиш, то представи си, как ще се разгорещиш, каква сила ще ти предаде това, подвижност. Вече няма така спокойно и сънено да седиш на място, както сега, а ще започнеш да се суетиш, докато не изгасиш този срам. Още една седмица ще се вълнуваш по този повод, докато, накрая, няма да можеш да се успокоиш.

Ти ще бъдеш готов на всичко, само да отстраниш причината за срама, и няма да се успокоиш, докато всичко не се върне на своето място. Ако някой човек е станал виновник за преживения срам, ще направиш всичко, за да му отмъстиш. Има хора с повече или по-малко избухлив характер, но всеки изпитва примерно едни и същи чувства.

Въпросът е, мога ли да достигна до такова състояние, когато лично на мен това никак няма да ми влияе, а целият ми срам ще бъде, доколко аз не се жертвам за обществото, не вземам в него участие, не добавям това, което трябва да внеса, и свръх моите задължения? Само от това да се срамувам.

Как само бихме укорявали някой друг: ” Не се ли срамуваш?” Тоест бихме му показвали, че не взима под внимание останалите. От тази точка започвам своето поправяне.

И тогава всички мои частни лични свойства изобщо не се вземат под внимание, нали това е животински характер. Нима сте видели, животното от нещо да се притеснява? Срещнали ли сте котарак, който би почервенял заради откраднатата сметана, оказвайки се хванат?

Животното няма за какво да се срамува. Но човекът в нас, който започва да се гради, му е срамно. Срамът се отнася именно за него, човек преживява за това, отдава ли на другите, добавя ли блага за всички, изпълнява ли своето предназначение в общата система.

От урока по ”Даряване на Тора”, 18.03.2013

[103039]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - 2 коментара →

Нашите желания се разделят на две групи:

– „животински” – насочени към храна, секс и семейство;

– „човешки” – насочени към пари, почести и знания.

Във всеки случай, и едните, и другите желания се отнасят към този свят и в тях няма нищо духовно.

По-ниската група желания на този свят могат да бъдат наречени „лични” желания, а по-високата – „социални”. На върха, всички ние сме едно семейство. Във всеки случай се стремим към това.

Въпрос: Кои желания пораждат сред нас сплетни и злословие?

Отговор: Като цяло, желанието за почести, власт.

Въпрос: И как да се борим с това, за да станем едно семейство?

Отговор: Грубо казано, да затворим уста и уши, да опазим сърцето. В това се състои и работата. Никой не иска от другия да бъде поправен, но трябва да разберем необходимостта от поправяне и да искаме и поне да се устремим към това желание. Защото ако желанието го има – от страна на светлината няма да има забавяне. А засега, както се казва, отправям „молитва, предхождаща молитвата” – искам да желая.

Въпрос: Как моите лоши мисли за някого разделят семейството, което искаме да изградим?

Отговор: Това е все едно да пробиеш дупка в общата лодка. Достатъчна е една дупка, за да потопи всички. Нещо повече, даже ако не добавям своите усилия, своята поддръжка, това вече е вреда. Трябва с всички сили да искаме да бъдем едно семейство. В него няма красиви и грози, умни и глупави, добри и лоши. Творецът ни е събрал и трябва само да се обичаме един друг. Всички са прекрасни, всички са умни, всички са добри, всички са любими.

Въпрос: Нашата група представлява един парцуф. Съществува ли в него аналогично разделение на желанията?

Отговор: Ако ние заедно представляваме един парцуф, то всички наши частни желания са смесени помежду си, включени едно в друго. Като цяло, работим над общия разчет и, изхождайки от него, всеки получава друг парцуф, не такъв, както по-рано. Благодарение на това, във всеки тези желания се съчетават по нов начин. Така се смесваме в мислите и получаваме мощен импулс за издигане – както в негативно, така и в позитивно отношение.

Въпрос: Какви са материалните, минимално необходими желания в групата?

Отговор: Няма откъде да получа нови, духовни желания, ако не се включа в група и не започна да приемам от другарите нов „шаблон”, нова форма. Други варианти нямам. Изобщо, в напредването ние постепенно формираме общ парцуф, който включва, обхваща всички заедно.

Малхут на света Ацилут сама по себе си е точка, в която няма нищо, пусто място, където влизаме и се включваме един към друг. Всеки се старае да работи за другите, и тогава в нас има обща молба за поправяне (МАН).

Да допуснем, събрали са се пет човека, и у всеки има част, желание, готово за обединение с другите. Малхут на света Ацилут съединява всички тези части, грижи се за тях, помага им да съкратят всичко останало и изгражда от тях едно общо желание, засега нереализирано. Тя и повдига екрана за получаване, който в резултат обхваща всичко. И от този екран в отговор всеки получава толкова, колкото е вложил.

По този начин, всичко работи съобразно желанието. По тази схема въздействат невроните в мозъка, клетките в тялото, синапсите, с всяко действие, състоящо се от различи съчетания, и т.н. Принципът навсякъде е един: да се акумулира общо желание, да се отработи и преустрои за следващо действие. Всяко състояние, всеки миг по този път не прилича на предишния, и по този начин поправяме всички желания.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар”, 17.03.2013

[102957]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→