„…Срещнал го човек, бродещ из полето и го попитал: Какво търсиш? Отвърнал му: Братята свои търся аз. Кажи ми къде пасат те?“

Човек, който се е отклонил от пътя, заблудил се в това житейско поле, не е в състояние да продължи да живее така – търси съвет и такива като него – братя.

Той чувства, че трябва да намери друг път, не в земната плоскост, съществувайки като животно, а да се издигне над този живот, на нивото на човека.

Затова търси тези, които „пасат“, т.е. управляват своите животни. Той иска да се присъедини към тях, за да станат негови братя и да го научат как също да бъде „пастир“,  да се издигне над животното в себе си.

Той чувства, че се е залутал в това поле, че той самият е това животно, скитащото там магаре (хамор – магаре, от думата хомер – материя). Той иска да повдигне човека в себе си, като го освободи от властта на животното. Затова той търси също такива хора, които управляват своите животни, за да може с тяхна помощ да укрепне в този път.

Сега за него те са братя –  той желае да ги намери!

Под „поле“ (желание) се има предвид мястото, на което трябва да израстат „даровете на земята“ (резултатите от живота). В полето бродят „животните“ – хората без висша цел – за да просъществуват тук и сега.

Но как да намеря пътя и да стана „човек“, за да се сдобия с „хляб“ (духовни сили и знание) от „полето“ и да дам „препитание“ (висшия живот) на целия свят?

А полевите работи са „оран“, „сеитба“ и „жътва“, т.е. работата на „човека“, благодарение на която той получава своето напълване.

Казано е: „това, което е посято със сълзи, с радост ще бъде пожънато“. Т.е. това е тежка работа, която ни се дава със сълзи, но само накрая ще получим добрия резултат. Трябва да вървим против сълзите, против тази тежест, затова ни е необходима силната поддръжка на обкръжението. Именно това се нарича поле, благословено от Твореца.

Човек плаче за животното в себе си, от което  е длъжен да се освободи и да се издигне на духовно ниво. А за това му е необходима силна поддръжка, за да му позволи повече да се държи за духовното, отколкото за материалното, което го дърпа надолу. Това е благословението на Твореца – само оттам може да се получи сила за придвижване напред.

Човек, бродещ по полето  е този, който блуждае вътре в своя разум. Той не знае как точно да действа по-нататък. Той знае само, че не желае повече да продължава да живее по животинските критерии за добро и зло, защото този живот така и ще си остане животински – всичко в същото  „поле“.

Но как да се издигна от нивото „магаре“ – материя – на нивото на човека? Та  аз не зная истинския път, водещ там. Аз трябва да намеря външна сила, която ще ме издърпа от там, подобно на семето, израснало от земята, нуждаещо се от хубава почва.

Аз сам не съм способен на това. Целият аз съм под властта на животното и нямам никаква възможност да се измъкна от своя животински живот. Така и ще завърша живота си, ако няма някоя външна сила, която да ме изтегли напред, нагоре, в друго измерение.

Затова аз по своя свободен избор се включвам в кабалистична група, където цари любов към другарите, разбирайки че без тях няма да мога да напредвам. Любов, това е когато всеки един чувства, че групата е по-важна от самия него, неговото „магаре“. Групата, това е неговият „човек“. И с нейна помощ той ще може да достигне до сливане с Твореца, да стане равен с Него, при условие, че отдава себе си на групата, за да получи от нея сили да се издигне над своето магаре, на нивото на човек.

Светлината строи в мен този човек, който идва при мен чрез групата. Групата се превръща в моето „тяло“, а изпълващата я светлина – светлината на живота ми. Единственият начин да достигна това, е чрез любов към другарите, когато аз ги обичам повече от самия себе си. Защото те се явяват моята душа, нейните части, а самият аз – само моето „магаре“, моят материал. И така, поддържайки се един друг, можем да помогнем на всеки да стане Човек.

Силите, които не ти позволяват да се съединиш с другарите, се наричат изгнание. Ние усещаме изгнанието при положение, че желаем да се съединим с групата, но не сме способни, защото вътре седи Фараонът и властва над народа на Израел, в мен. Но благодарение на това, че ние се стремим към любов към другарите, ще се удостоим да излезем от египетското изгнание и ще получим Тора -именно тази сила, която ще ни съедини.

Цялата история на Израелския народ в Египет и след това неговите странствания в пустинята, са разказ за етапите на изправянето на човека: от най-първата, началната духовна точка, до достигането на желанието „Исраел“ (направо към Твореца) – земята на Израел.

От урока по статията на Рабаш „Любов към приятелите“, 24.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Когато дойде духовно падение, аз мога ли веднага да разбера, че трябва да го премина  и да се потопя в него?

Отговор: Ти се стремиш към изправено състояние и само тогава падаш. Иначе, ако ти максимално се опитваш да постигнеш добро състояние, няма да можеш да разкриеш своето егоистично падение.

Падението не е грешка по пътя, а е разкриване на допълнителен нов егоизъм в себе си. Това е все едно да си вдигнал щанга: събрал си всичката си сила, за да я вдигнеш, вдигнал си 100 кг, и изведнъж – тя пада! Какво се случва? Ти изведнъж осъзнаваш, че са добавили 10 кг, по 5 кг от двете страни. Затова си залитнал и паднал – почувствал си тяхната тежест.

След като си почувствал допълнителната тежест, вече знаеш каква сила ти трябва, за да я преодолееш. Тази аналогия в духовното е това, да знаеш над какво трябва да се издигнеш, да знаеш какво да искаш от силата за поправяне. Ти си паднал с тези добавени желания, допълнителните 10 кг. Почувствал си тежестта на добавените желания, които са ти разкрити и които се противопоставят на твоето желание. Сега имаш тези нови Келим (духовни съсъди, инструменти). Ако  сега помолиш за допълнителна сила за тях, ще можеш да повдигнеш 110-те кг.

Това означава, че не може да получиш тежестта в сърцето, докато не успееш! Само когато успееш, можеш да получиш допълнително егоистично желание. Разбира се, че ще паднеш. Това, обаче, е знак за твоя успех! Сега ти си успял да получиш допълнителна сила за поправяне.

Може да попиташ „Кога успявам, ако всеки път, когато се изправям,  веднага ме хвърлят обратно надолу? Защо не ми позволят да прекарам малко време, наслаждавайки се на постиженията си? Защо не получавам медала, който заслужавам?А след това мога да продължа“.

Това е невъзможно. Това се прави с цел да се научиш да се наслаждаваш от самата работа и да виждаш награда в това, че са ти дали възможност да дадеш още малко .

Откъс от вечерния урок по книгата Зоар, 26.05.2010

Filed under: Духовна работа, Егоизъм - Няма коментари→

Творецът не е създавал материалния свят! Той съществува само в твоето въображение, защото ти се намираш в своя егоизъм.

В момента, в който преминеш към желание за отдаване и започнеш да придобиваш отдаващи желания, пред теб ще се разкрие висшата реалност, в която живееш и се развиваш.

А твоят долен слой на материалното желание продължава да съществува, тъй като той, трябва през цялото време да ти осигурява свобода на волята по отношение на духовното.

Както е в този свят: аз излизам на работа или до магазина, но знам, че имам своето постоянно място – дома, семейството.

В духовното също има постоянно място, където съществуваме. И от него се изкачваме по духовните стъпала, издигаме се и се спускаме, но долният слой на съществуване ни е гарантиран.

Той е илюзорен, всъщност не съществува – той се намира само в нашето въображение, за да можем от тази отправна точка да започнем да действаме самостоятелно заради отдаване.

Излиза, че на всички ни, Творецът показва един филм, за да можем да съществуваме в тази реалност.

Затова, и най – големият кабалист, и най – големият глупак, виждат пред себе си един и същи материален свят.

Разбира се, че умният го вижда малко по – различно, защото разбира повече за него, но като цяло – всички виждат една картина.

А, ако има разлика (когато човекът има особени свойства) – това няма отношение към духовното.

Откъс от вечерния урок по книгата „Зоар“, 26.05.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как да проверя, че действително съм се издигнал по духовната стълба, а че не мамя себе си, за да угодя на егоизма си?

Отговор: Всички различия са само в екрана. От Света на Безкрайността до нашия свят и обратно до света на Безкрайността води стълба с духовни стъпала, които се различават по дебелината на желанието и неговия екран, преобразуващи го в отдаващо.

Когато се повдигам на по-горната степен, моят характер, изходните ми свойства си остават същите, но се увеличава степента на моето отдаване съгласно тази, която съществува на следващата степен.

Затова всеки от нас, който се повдига на същата тази степен, отдава по друг начин, в свой собствен стил.

В нашия свят, който по отношение на духовния представлява само една единствена степен, съществуват 7 милиарда души и всички те са различни.

Също така и на всяка една от 125-те степени на духовните светове има 7 милиарда – и всички те са различни, но съществуват в една обща форма.

Както в нашия свят всички съществуват заради себе си, така и в духовния свят всички съществуват заради отдаването, но всяка степен се различава по вида на отдаване.

Струва ни се, че различията са просто в количеството – малко отдаване или голямо. Не! 125-те степени се различават не по количеството отдадено: повече или по-малко.

Всяка една от тях – това е съвършено различно отношение с Твореца, друг вид връзка. Затова те са толкова отделени една от друга.

Откъс от урока по статията „Въведение в коментара „Сулам““, 25.05.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава това, Висшият да ми предава светлината Хасадим, свойствата на отдаване?

Отговор: Това означава, че вместо неприятности, страдания, тъмнина, зло, аз усещам добро, светлина, изобилие, любов добро отношение, милосърдие.

Защо всичко така се променя? Защото моето възприятие, моите желания започват да се изменят!

Моите желания се поправят и тази същата тъмнина изведнъж я възприемам като добро и разбирам, че отдаването – това е добро!

Това не е тъмнина, а напротив  – нов живот, за който преди не съм знаел и съм мислел, че е смърт! А се оказва, че това е земята на истинския живот.

Така се случва с човек, който се съединява с другите и желае  да се включи в тях, и прави всичко, което е по силите му,  но открива, че това не е по  неговите сили.

Тогава той моли Твореца да работи заедно с него и да му помага в отмяната пред обкръжението. Така, Творецът става негов партньор и тримата се съединяват заедно: човек, Творец и общество.

Тъй като човек не може да се включи в обществото без Твореца, той Го кани да участват заедно.

И когато аз подготвям своите желания по този начин, изведнъж усещам, че отдаването не е тъмнина, а живот!

Светлината ми влияе така, че изведнъж, подсъзнателно, започвам да избягвам получаването и да ценя отдаването, и в този миг се променя отношението към тях.

Като че ли в мен само се случва това вътрешно изменение и все още не разбирам, как светлината  работи с мен.

Отначало започвам да ценя и почитам свойството отдаване, като че ли отдалеч, но след това вече – така много го искам и се стремя към него, просто жадувам светлината да изпълни моето искане и да ме поправи…

От урока по статията „Въведение в коментарите „Сулам”, 26.05.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо духовната система е толкова сложна, че творението моли за едно, а  получава съвсем друго?

Отговор: Преди всичко – това не е вярно. Творецът и творението се разбират един с друг, работят заедно и между тях няма никакви спорове. Така е при условие, че те стават партньори.

Тогава творението получава това, за което моли, а Творецът преди това знае за какво моли творението и му дава всичко, което му е нужно, и няма никакви проблеми.

Проблемът възниква само при условие, че творението не моли съгласно реда на степените, а иска заради самонаслаждение и разбира се, вместо това се получава натоварване на сърцето и страдание – за да се види, че неговото състояние не е хубаво и посоката е грешна.

Затова само, когато няма правилна връзка между творението и Твореца, на   творението му се струва, че Творецът не го е разбрал, че не прави за него онова, което му е нужно, и то  предявява много претенции към Него.

„Къде е всичко това, което ми се полага?! Защо Ти не ме поправяш?! Защо не ме напълваш?!”

В момента, когато творението установи връзка с Твореца, то знае точно какви порции светлина получава и защо, къде трябва да работи с вяра над  знанието и къде – със собствени сили, и т. н.

Творецът е заинтересован от това човекът да Го открие и да върви заедно с Него. Но чрез какво човек се намира във връзка с Твореца? – Чрез вярата над знанието.

Творението желае да бъде във връзка с Твореца под махсома, вътре в получаващите желания, а Творецът му казва: „Не! Издигни се нагоре, в Бина, постигни свойството отдаване, и там ние ще се разберем ! Там  няма да имаш  никакви проблеми с Мен!”

Написано е: „Творецът е създал човека непосредствен, а хората са измислили многобройни сметки”. Многобройните сметки са вътре в желанието за наслаждение, тъй като в него има много всевъзможни желания.

Но ако всички тези желания  ги покриваш само с намерението за отдаване,  в теб няма многобройни сметки, а има само една, и един получател.

Откъс от урока по книгата Зоар, 25.05.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Ние сме създадени от материал, който не е способен да получи светлина. Затова цялата ни възможност за съществуване е само в това – да се включим в Бина, в Твореца.

Бина работи над нас и ни повдига към Себе си. Нейната долна част (АХАП) се спуска към нас и ни се представя като тъмнина, която ние не искаме.

Тя ни свети със своята светлина на отдаване и милосърдие (Хасадим), но ние усещаме това като тъмнина, тъй като не искаме да отдаваме!

Но когато, работейки помежду си, с помощта на обкръжаващата светлина, ние се готвим да видим това отдаване като желано, то постепенно започваме да разпознаваме, че вътре в нас се намира Висшият и че той действително е Висш, тоест започваме да ценим свойството отдаване като възвишено.

И тогава сме готови да се съединим с Него и да променим себе си. Готови сме да забравим за своето егоистично желание и да се прикрепим към Висшето като капката сперма в майчината утроба.

Затова Висшият може да ни повдигне нагоре –  нашите желания са готови да се прикрепят към Него.

Но къде нагоре? Нима в духовното има друго място – по-горе или по-долу? Не, право тук, вътре в нас Той започва да развива свойството  отдаване – все повече и повече.

Това означава, че Той ни повдига, защото ние оценяваме свойството отдаване като подем.

А всяка направена от нас крачка става благодарение на това, че все по-силно се съединяваме помежду си и създаваме  система, която може да предоставим на Висшия за поправяне.

Така ние се повдигаме нагоре в Бина и тази светлина, която е била в нея, се разпространява надолу в този свят.

Тоест, тези желания, които са се прикрепили към Висшето, могат вече не просто да се отменят, но сами да взимат и да реализират в себе си  свойството  отдаване, да го поемат вътрешно и да го използват.

Разбира се, желанието остава получаващо, но то променя своето намерение. Така и нашият свят, създаден от желание да се насладим, също започва да получава постепенно осветяване свише, защото в него се появява желание да отдава.

Oткъс от урока по статията „Въведение в коментарите „Сулам””, 26.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Зоар, глава „Ваикра (Творецът ме повика)”, п. 129: …Жертвоприношението на бедния е най-малко: две гургулици или два млади гълъба. И ако не, той донася малко брашно и му е простено. В същото време е обяснено и казано „ Не презря Той, и не отхвърли молбата на бедния”, тъй като жертвоприношението на бедния е най-достойно от всички.

Тук се говори за човек – с каква степен на желание (Авиют),  той може да работи за отдаване. До степента, до която му се разкрива желанието за получаване , той взема по-дебелите и по-груби части от него, от лявата страна , и ако може да работи с тях, за отдаване, то той се нарича богат.

А ако  може да вземе само най-малките, най-слабите части от своето желание  и да ги принесе в жертва, тоест, да ги приближи до Твореца, то той се нарича беден. Думата „жертвоприношение” (курбан) произлиза от думата „приближавам” (лекарев).

Според това, каква част от своето желание за получаване човек приближава  до Твореца, като я използва за отдаване, той се нарича богат или беден. Богатият донася повече, а бедният – по-малко; всеки – доколкото е способен да работи със своето желание за отдаване.

„Жертвоприношение” се нарича желанието, което преди съм използвал за самонаслаждение, но сега приближавам до Твореца като го превръщам от получаващо в отдаващо. Заради това ново желание , аз се приближих до Твореца и направих още една стъпка напред по стълбата към сливане с Твореца.

Filed under: Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как висшият повдига нисшия по духовната стълба?

Отговор: Висшият преминава в своето малко състояние (катнут) и се спуска към нисшия, показвайки му себе си като малък.

Както когато ние играем с деца, трябва да сме равни с тях, да им дадем да спечелят, да успеят.

Ние създаваме контакт с тях като наставник, който се намира сред децата и се държи така, като че ли и той е като тях. А после започва да се променя по малко, за да видят в него пример на поправеното дете – образец на желаното поведение.

Но той трябва да им показва пример именно на дете, а не на възрастен, защото те няма да се научат от възрастния.

Те се учат само от  деца, защото, както е известно, средата въздейства само ако хората са равни.

Другарите са длъжни да са равни и тогава те могат да служат за пример един на друг. Но ако чувствам, че другарят е нещо повече от мен, той вече не ми е другар. Аз се уча именно от такива като мен.

Същото е и в духовното: висшият се спуска към нисшия и става във всичко като него. И затова се съединява с него.

Нисшият не се променя пред висшия – сякаш са равни, и ето защо се съединяваме като равни. И след това, висшият може да се повдигне сам и да повдигне нисшия заедно със себе си.

За да се повдигне с висшия, нисшият трябва да отмени своите получаващи желания (АХАП), но да остане съединен с тях наравно с отдаващите желания (Галгалта ве-ейнаим).

Когато висшият се спуска към мен, аз вече не го чувствам като висш – той става като мен.

Ако двуметров човек играе с дете и заедно с него се радва и огорчава, държейки се като дете, детето не го възприема като възрастен. То мисли, че той е такъв, каквото е и то. Иначе между тях не би възникнал контакт.

Истината е, че аз не мога да се съединя с никого, ако той не се намира на една степен с мен, на същото ниво, точно с тези свойства – не повече и не по-малко. Тогава между нас възниква връзка, а иначе – не!

Както във вълните с високи честоти, за разлика от дългите вълни, ако си излязал малко от предела на честотата, връзката изчезва.

Така, за духовната връзка ни е необходимо да достигнем абсолютно точно съответствие – не повече и не по-малко,  на едно ниво. Иначе не възниква контакт, единият няма да проникне вътре в другия.

Откъс от урока по статията „Въведение в коментарите „Сулам””,25.05.2010

Filed under: Възпитание, Ежедневен урок, Образование - Няма коментари→

Ние тепърва ще разкрием, че са ни необходими всички хора, живеещи на Земята – всеки един от 7-те милиарда.

Обкръжението действа за човека като усилвател на силите, тъй като собствената сила на всеки е много малка.

Колкото повече са хората в обществото, под чието влияние се поставям, толкова по – голяма сила ще получа.

Това ще определи височината на стъпалото, на което ще мога да се уподобя с Твореца, и каква степен на сливане с Него ще постигна.

Аз не бих могъл да го постигна самостоятелно. Кабалистичната група е мястото, където се прилепям към Твореца, и тя определя, на каква височина се сравнявам с Него.

Групата се превръща за мен в дом, където Творецът и творението се срещат. И, когато ние се срещаме с Него, то мен вече ме няма – има всички „НИЕ“, които са се превърнали за мен в моето „Аз“.

„Затворникът не може да се освободи сам от затвора“, но това могат да направят за него другарите, като го вдъхновяват духовно, давайки му своите сили.

И всеки трябва да помисли, как може да помогне на другаря си да свързва всяко свое състояние с целта, и да разбере неговата потребност, като се радва на разкриващите се в него «грешници».

Не е важно през какви състояния преминаваме – подеми или падения, важното е, че се придвижваме към целта.

И тогава разбираме, че сме длъжни да ги преминем – както болният преминава лечение, което може би му е неприятно, но той вече предвкусва своето оздравяване.

Затова, трябва един на друг да си повдигаме настроението – и не просто лекомислено да се веселим, а да си даваме един на друг жизнен дух, тоест духовен живот, на който човек се радва.

Настроението е много важно, защото дава жизнена сила. А възвишено настроение няма да получиш от материалния живот, нито от богатство, нито от власт.

Само тук, един човек може да помогне на друг, ако той е загубил сила на вярата, сила за живот, тоест, когато е изчезнала подкрепата на обкръжението – единственото средство, което ни придвижва напред.

И само друг човек може да ни внуши усещане за важността на отдаването, за увереност и пълноценен живот.

Всеки трябва да помогне на другаря си в това и да му даде пример за пламенност по пътя към целта, която много скоро ще бъде постигната.

Откъс от урока по статията на Рабаш „Човекът да помогне на ближния“, 25.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→