Трябва да създадем такова обкръжение, което би ни позволило да преминем от получаване заради себе си към получаване заради Твореца, от любов към себе си към любов към Него. Какво означава ”към Него”? Кой е Той? Какво ми дава Той? Нищо не знам и никой не познавам.

Творецът е скрит и е скрит специално. Тъй като все още нямаме екран, ние не можем да влезем с Него в контакт. Доколкото аз все още съм егоист, крадец и лъжец, мен не трябва да ме допускат в никое прилично общество. Забранено ми е да влизам в двореца, където има огромно количество богатства, храна – там аз веднага ще започна да поглъщам всичко и да си тъпча джобовете. По този начин, никога няма да стигна до подобие с Твореца, затова не ме пускат при него. И това, че сега се намираме в тъма, в неразбиране, не усещаме Висшия свят и Твореца – то ни е от полза и спомага за нашето развитие.

Когато все пак започнем да разкриваме това състояние, ще влезем в чертозите на Твореца, залени от светлина и ще можем да правим всичко, каквото си поискаме и да се напълваме с каквото си поискаме? Тогава, когато наистина ще владеем себе си и ще се държим прилично в обществото. Тогава всичко кавото има там, ще ни се открие в наша полза, за да се извисим и да станем такива, като онези поправените души, които се намират там, да станем такива като тях, като самия Творец.

Как се осъществява това? В нашия свят ни се дава възможност да бъдем в контакт с други хора и да се опитваме да създадем помежду си такива условия, когато ще мога да образувам с тях малко общество, наречено група, където всички се намираме във взаимно отдаване един на друг и във взаимна връзка. Не сме задължени един на друг с нищо. Нашата връзка е необходима само за да разкрием света на отдаването и любовта, Висшето измерение наречено Творец, Бог което е – просто любов и отдаване.

Ако желаем действително това, ние можем заедно с нашите близки другари имащи същата цел в живота – разкриването на Висшето състояние, да се тренираме един друг.

Ако достигаме такова състояние, когато ще можем да се обединим, да анулираме собствените си интереси, да се обърнем към отдаване на другите и по такъв начин да започнем да действаме, тогава ще започнем постепенно да се изкачваме по планината, на която се намира Твореца.

Изкачвайки се при него, ние преодоляваме много големи препятствия. Както е казано в примера на Баал а-Сулам, по пътя към замъка стоят стражи, които грубо ни отблъскват и колкото по-нагоре се изкачваме, толкова стражите действат с по-голяма жестокост. Т.е. те предизвикват в нас такива жестоки отношения един към друг – завист, ревност, ненавист, злоба – че ни е все по-трудно и по-трудно да се съединим помежду си в група, заради висшата цел, заради постигането на любовта, взаимодействието, взаимната помощ, взаимното поръчителство. ”На кого? С кого? Какво?! …” – аз започвам да усещам, че не желая никакъв контакт с тях и съм готов да ги пренебрегна.

Много вече са падналите от тази планина, търколили се в подножието и – там където се намира цялото човечество, а ние все още продължаваме да се катерим с останалите другари. Колко от нас ще се изкатерят? Не се знае. Колко още ще отпаднат? Не се знае. Всичко зависи само от нашата взаимна помощ, и повече от нищо!

От виртуалния урок, 06.11.2011

[62029]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Поръчителство - Няма коментари→

Конгресът в Арава. Урок №2

Това е вътрешно упражнение: далечни сме един от друг по своите свойства, мисли – чужди и различни, отделени от личния егоизъм на всеки. Така много сме, и толкова се отличаваме един от друг, за да можем за сметка на своето съединяване да разкрием Твореца.

Нашите различия, разделението и отблъскването помежду ни – това е дистанцията до Твореца. Виждам, колко съм далеч от тези хора, които учат заедно с мен, тоест от най-близките в света до мен хора по дух, цел, стремеж, разбиране на живота. И въпреки това, сме така далечни. А още повече съм далеч от всички останали хора в света. Ако проверя себе си относно всеки, то цялата тази съвкупна разлика, ще бъде дистанцията между мен и Твореца.

Сега става по-разбираем смисълът на групата. Затова се обединяваме помежду си, за да можем поне между нас да постигнем някакво съответствие и да се приближим един към друг, което означава да бъдем по-близо до Твореца. Поне да преодолеем различията помежду си. Отблъскваме се от своя егоизъм, издигаме се над него, искаме да се съединим само в своите висши мисли и желания, за да може в някаква форма да се приближим към Твореца.

Така започваме пътя. А след това ще видим, че тук няма хора, няма отделни души, няма нищо – има само затъмнение на зрението, заради което вместо Твореца, виждам хората. Сякаш не мога да оправя фокуса, всичко ми се размазва и удвоява, и вместо един човек, виждам двама-трима-четири… Така и сега виждам пред себе си някакви милиарди тела. Но ако ми се отдаде да ги съвместя всички заедно, се получава Творецът.

За това и е необходима групата, за да мога поне някак да започна този процес.

Всички наши упражнения за съединяване трябва да бъдат насочени към разкриване на Твореца! Защото те са средство за неговото разкриване. Иначе сама по себе си групата няма смисъл, а само от гледна точка на казаното: „Исраел, Тора и Творецът – са едно цяло“.

Баал а-Сулам пише, че в социалистическа Русия са извършили страшно престъпление с това, че са започнали да строят алтруистично общество и съвършено са извратили този принцип да бъдеш един човек с едно сърце, с едно желание, с една цел. Всички са били заедно, имало е справедливо разпределение, взаимно поръчителство – всичко е било забележително, освен едно: това, което е било средството за достигане на целта– те са поставили своя цел. И с това са загубили на едро.

Все едно, че фокусирам и съвмещавам образи, които се разплуват пред мен, за да видя тях самите, а не това, което стои зад тях. И разбира се ще пропусна, защото моят фокус е насочен не на това, което се скрива зад тези миражи, а направо на самите тях. И затова Русия претърпява неуспех.

Не трябва с нас да се случи нещо такова, и затова винаги трябва да присъстват трите съставляващи: аз самият, групата – мястото или средството за разкриване и Творецът, тоест разкриване на Твореца от творенията.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 18.11.2011

[62147]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: През изминалите две и половина години, разбирам, че намерението – е най важната работа в духовния път. Как да се справя с нежеланието да се включа в групата, което внезапно се стовари отгоре ми и не ми позволи да съхраня намерението?

Отговор: Плати на някого, да те кара всеки ден на урок. Подпиши се, че се задължаваш да се лишиш от нещо каквото и да е, ако не изпълняваш в групата определени поръчения. Щом си способен да уреждаш живота си само в материални рамки, то се завържи за групата така, както си свързан със семейството си или към работата, че неизпълнението на обещанията да водят до някаква загуба за теб.

”Ожени” се за групата и я издържай така, както трябва да издържаш жена си и децата си. Човек е задължен да работи със себе си. Ти чакаш докато в теб възникне желание за духовен подем. Е, чакай. Такова желание никога няма да те споходи. Тъкмо обратното, все по-леко ще ти бъде да оправдаваш бездействието си с ”трезв и реалистичен подход”.

Възможно е да ти изпратят, повече страдания или презрение към този свят. Така или иначе, нещо ще има. Щом ”не гори”, то почакай – ще видиш …

Днес светът преминава през такива етапи, на които на хората им е по-лесно да се издигнат над ежедневието. Това е направено специално, за да помагат на духовно слабите слоеве от населението, все пак позволявайки им да се приближават до висшето. Затова са нужни съвременните кризи.

Е, на силните хора в период на материален разцвет и изобилие предоставят възможност да се борят с материалното.

Духовното се изгражда на основата на свободния избор. Ако човек не се задължи пред групата, а групата пред него, то от него не се проявява натиск. Тъй като той не се намира в семейството, не се е нагърбил с бремето, и затова няма какво да изисква. Той е свободен в избора си.

Какви въпроси може да задава човек, който не се обвързва с групата физически, за да стане тя за него лифт, изкачващ го на по-високо стъпало. Глупаво е да се оплакваш от отсъствие на желание – по добре действай физически. Улови мига на краткия порив и сключи с групата съюз, който ще те задължи след това, когато желанието изчезне.

Постави се в безизходица, направи се на враг, прояви се като ненавистник – за да продължиш пътя тогава, когато няма да ти се иска. Нима ти харесва началника ти? И все пак отиваш на работа защото нямаш друг избор.

Ако не работим, за да се свържем здраво с групата, то ние няма да построим съсъд за поръчителство. И затова на конгреса в пустинята Арава ние реализирахме важен етап като подготовка за декемврийския Конгрес. Достигнахме едно общо усещане – и сега трябва да го запазим. Трябва да се задължим с всички сили да запазим това усещане, за да го пренесем на конгреса и да запалим от него още хиляди участници, а също така стотици хиляди и милиони по света, които са свързани с нас.

Доколко всеки участва физически в тази подготовка, дотолкова той ще се обвърже с групата. Неслучайно кабалистите – например Рамхал и Ари – съгласно обичая, подписвали помежду си договор. Подписал си се – няма мърдане, сега си задължен да изпълниш поетото обещание. В живота става същото: ти подписваш трудов договор, за да получаваш заплата. Само тук, вместо пари, ти ще получиш друго възнаграждение, доста по-ценно и по-високо.

Ще се надяваме да посрещнем Конгреса подготвени и сплотени. Тогава наистина ще се издигнем и ще станем светлина за целия свят.

От урока по статията ”Поръчителство”, 20.11.2011

[61773]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

За да развиваме  духовното си усещане се обединяваме и сплотяваме. Трябва да достигнем такова единство, което се нарича „взаимно поръчителство“. Всъщност , това е и съсъд за усещане на извънтелесен, духовен, вечен и съвършен живот.

Затова трябва да правим каквото ни препоръчват кабалистите – хора, вече преминали пътя. Те са наши учители, и затова се наричат на иврит „рабаним“ – мн. число от „рав“, т.е. „голям“ човек, пред който скланям глава, както пред опитен наставник, към когото се прислушвам.

Той е извършил преход от усещането си в този свят към усещане на висшия свят, повече от това, там е преминал множество състояния и степени, и затова може да ми помага със съвети по целия път, докато не завърша своето развитие в истинския свят. Благодарение на кабалистите откривам неговата врата, встъпвам в нея и се движа напред.

Кабалистите ни препоръчват да се обединим – и в това обединение, вкарвайки големи усилия, въпреки своя егоизъм и естествено пренебрежение, в спойката, в сплотяването между нас да търсим именно тези усещания, които презираме. Отблъсквам ближния, ненавиждам го, неспособен съм и да помисля, че с него можем да бъдем по настояще близки. Защото  кабалистите ни говорят, че трябва да бъдем като един човек с едно сърце, обединени в разум и чувства до такава степен, че между нас не бива да остава никаква преграда нито в мислите, нито в желанията.

Всичко това е до болка противоположно на природата ни. Предлагат ни такива условия, които сме готови да променяме на каквото ни е изгодно. Това ни е отвратително и всеки миг го отхвърляме, във всички направления – само да не се обединяваме. Ето да се прикрием под някакви половинчати съвети и действия, да залъжем себе си и другите, че всичко е нормално… Но не.

Да помогнат тук могат изисквания, наложени от физическо обединение: действаме всички заедно, и никой не може да избяга от своите задължения. Именно затова се намираме в този свят на нещата, не обусловени от мисли. В духовното мисълта е и действие, а в материалното те са разделени: мога да мисля за едно, да желая нещо друго, и да правя нещо трето.

Това е забележително свойство на нашия свят: тук можем да започнем пътя си в духовното, още не мислейки за него истински и не желаейки го искрено. Имаме силата да възпроизведем действие, към което ни пробужда гордостта, страстта, честолюбието, завистта, срама – всичко това, което е свойствено на егоизма ни.

И затова, намирайки се в група, в крайна сметка, трябва да изпълнявам това, към което тя задължава всеки свой член. А по-нататък, благодарение на това, от безизходност, напредвам. Трябва само да се потопя в групата, да приема задълженията, да подпиша с приятелите „съюзен договор“, при всякакви обстоятелства те да задължават мен, а аз тях, те да се нуждаят от мен, и аз – от тях. Така напредваме, използвайки егоизма си.

И така, в нашия свят имаме възможност да започнем духовния път от нулата, от чисто себелюбие. Задействаме негативните му свойства, свързвайки се помежду си със съюза на взаимопомощ, и използваме всичко лошо само за съблюдаване на този съюз. При такова подреждане, ти задължаваш приятеля, а той – теб, и вие двамата се движите напред, поради отсъствие на друг изход.

Именно това видяхме, когато пристигнахме на конгрес в пустинята Арава. Оказвайки се заедно извън външни усещания, открихме, че групата може да задължи всеки да се издигне и приближи към извънтелесно усещане, когато „зад кожата на своето тяло“ човек започва да различава неведомите преди детайли, друго битие. Оказва се, че действително е възможно извън нас. Така и напредваме.

Днес можем да се обединим помежду си в този свят посредством правилни егоистични действия. Обаче сега всеки от нас е длъжен да „излезе от кожата си“ – да се издигне над собствения си егоизъм, над цялото си същество, и да се обедини с приятелите в едно цяло. Иначе казано, всеки трябва да се издигне над себе си и да премине от материална в духовната група.

Тогава се формира общия съсъд, общата душа, святата Шхина, където ще разкрием Твореца на първото духовно стъпало. Направили сме голяма стъпка към това и сме добили общо усещане – а сега трябва да укрепнем.

Строейки съсъд на поръчителство: се задължаваме да не забравяме един за друг и всички заедно да се грижим за духовния си живот. Това е и целта на днешното ни съществуване в материалния свят, цел на всички хора и на цялата ни реалност. Само благодарение на взаимната грижа ще можем да се издигнем на стъпалото на духовно единство.

От урока по статията „Поръчителство“, 20.11.2011

[61241]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Всъщност, няма какво повече да се изучава, освен понятието поръчителство. Всичко, от което живеем, което ни помага по пътя към друг живот, към друго битие, се постига в съсъда, под името ”поръчителство”.

Творецът е създал в нас егоистично, получаващо желание. То притежава самоусещане, и затова в крайна сметка представляваме съсъди на усещането.

Преди да отида при Рабаш, няколко години изучавах кабалистичните първоизточници с обичайните разсъдъчни методи, стараейки се с разума да разбера материала, както е прието това в другите науки. Защото и кабала е наука. Обаче Рабаш ми каза, че тук цялата работа е в чувствата.

За мен ”чувството”  не беше нещо многозначно, гледах на него отвисоко. Действително днес се чувствам по един начин, утре по друг. Изпивам половин кана с вино и животът става по-весел, чуя от някого лоша вест и се натъжавам. Чувството е нещо неистинско, изменчиво е, зависи от обкръжението, от слуха и от много други фактори.

Продължавах да се уча при Рабаш, придържайки се към научния подход, прилагайки разума, но и в чувствата. Науката кабала изучава светлината, доброто и наслаждението, покоя и движението, преодоляването, сближаването и отдалечаването… И всичко ни говори за това, което се случва в желанието. Макар и работата ни да се градуира по различни параметри, но като цяло единствено затова, да се възприема и да се усеща нещо в желанието. Цялото ни развитие носи чувствен характер и се определя от това, доколко откриваме и проникваме в усещането си.

Разбира се чувството е съпроводено от разума, защото осмислено трябва да развиваме себе си, осъзнато, управляемо. Усещайки нещо, трябва да имаме възможност да измерим това усещане, да си дадем отчет що за усещане е, как ни се представя: външно или вътрешно, мнимо ли е и как може да се провери, как да се премине от текущите ценности и стандарти към други, по-истински.

Трябва обективно да сравнявам едното с другото, извън субективните си усещания и текущото разбиране, което се нарича ”висше знание”. Започвам да осъзнавам, че ”знанието” е съсъдът за чувствата, напълнен със светлината хасадим и хохма. Напълвайки съсъдите ми, усещанията ми, светлината хохма ми носи факти, а светлината на вярата ми предоставя възможност да разширя този ”фактически материал”. Но така или иначе се възприемат в усещанията.

Но ако човек малко по-дълбоко прониква в същността на възприемането на нашия свят, разбира, че всичко зависи само от усещанията. Представяме си аналогови, а не цифрови системи. Служейки в армията с удивление забелязах, че в изтребителите F-16 приборният панел е пълен със стрелки, макар че в наземното оборудване повсеместно се използва дигиталното табло.

Специалистите разбират, че човекът е аналогова система. Може бързо да разпознава състоянието, но не и цифри. Оглеждайки десетки ”стрелкови циферблати”, веднага схваща общата им картина, общия ”имидж”. Трябва мислено да премести числените значения в някакво усещане, тогава когато стрелката на скалата му придава това усещане автоматично.

И така, ние сме чувстващи създания и целият ни живот е построен на чувствата. Нека го измерваме с пари, сила, власт, но в крайна сметка, единствено затова, да преминем към правилното решение: трябва да развиваме дълбоките си съсъди, съсъдите на усещанията.

Политиците, чиновниците, технократите с рационалните, научни ”цифрови” подходи към работата ни се представят изцяло съвременни. За тях сякаш е безполезно да се развиват чувствата. Обаче в действителност технократите са много ограничени, още не са преминали от личните си дребни разчети, простите като ”две и две”, към същността на изчислените. Преживявайки още няколко малки кризи, ще осъзнаят пропуснатото. Така и децата растат. Но въобще, желателно е и разумът, и чувството да се развиват в човека взаимно, хармонично.

От урок по статия ”Поръчителство”, 20.11.2011г.

[61250]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“  (съкратен вариант): Ако Иcраел осъществи поръчителството, той може да достави удоволствие на Твореца.

Взаимното поръчителство е съсъдът на общото отдаване. Ние се обединяваме в този съсъд, формирайки го, подготвяйки го. Той самият не съществува, очаквайки ние да се включим в него. Напротив, нашите желания, насочени към отдаване на ближния, обединявайки се взаимно,  формират съсъд, наречен „поръчителство“. Само от взаимното отдаване можем да достигнем до отдаване на Твореца.

Разкриваме, че в нашия свят вече не можем да съществуваме в желанията за получаване и че трябва да се издигнем до желанията за отдаване. По същия начин, в съсъда на взаимно поръчителство, разкриваме, че не можем да живеем в него без отдаване на висшия, на Твореца. Взаимно поръчителство само между нас е безсмислено. Каква е била целта на разбиването на съсъдите? Защо сме преминали целия този процес? Защо сме се свързали? Все едно работим напразно, обезпечавайки се един друг, без да осъществяваме истинско отдаване.

Можем наистина да го осъществим само по отношение на Твореца. Взаимното поръчителство, което постигаме, може да бъде изпълнено само ако се стремим към нещо по-висше, търсенето на смисъла на отдаване.

Защо? Защото Творецът е източникът на нашата реалност. Когато се свържем, разкриваме нейния висш източник във взаимната връзка, която се нарича „общност плюс един“. Тя ни се разкрива като Твореца и тогава започваме да разбираме и да постигаме Замисъла на творението: Той ни е създал такива ниски и първични същества, за да се свържем по пътя на страданието и бедите.

Само тогава въпросът за смисъла на живота, от който започваме да се издигаме, става правилен и ни води към светлината. Тогава също разкриваме, че не можем просто да си отдаваме един на друг, защото от това няма нужда. Нямайки друг избор, трябва да насочим нашето отдаване към висшия източник и само по този начин да напълни себе си.

Правейки това, разкриваме по-висше измерение: сливане с висшия. Тогава получаваме отговор на въпроса за смисъла на живота.

Взаимното поръчителство е инструментът, който ни води към сливане с Твореца.

От урок по статията „Поръчителство“, 14.11.2011

[60693]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“ (съкратен вариант): Заслугата на праотците е в това, че от височината на техните души те са реализирали принципа на любов към ближния без подготвителни действия, които са били неспособни да реализират. Така само народът на Израел влязъл във взаимно поръчителство.

Творецът създал едно получаващо желание, състоящо се от четири „слоя“ – четири нива на дълбочина на авиют. Започваме да разпознаваме слоевете на егоизъм от леки към тежки. Душите, които вече са завършили анализа и поправянето, помагат след това в работата над следващите, по-груби слоеве на желанието на общата, единствена, разбита душа.

Първо се поправят душите, които принадлежат на нивото на праотците. Наричаме ги също и „домът на Авраам“. Става дума за хиляди души, които са постигнали духовния свят под негово ръководство. Техният авиют е бил много малък и затова не им е било необходимо да привличат по време на учене светлината, която поправя. За тях е било достатъчно малко да се обединят един с друг, защото между тях не е имало отблъскване, тъй като те все още не са били паднали в егоизма на всичките му четири нива.

Падането станало по-късно, в египетското изгнание и едва тогава Израел започнал да се нуждае от поправящата светлина, тоест от метода, получен на планината Синай. В крайна сметка, човек поправя само онова, което се прояви в него. Тора, методът за поправяне, е предназначен за работа със злото начало. Когато то се е разкрило в Египет, силата на светлината, способна да го поправи, се разкрила.

Обаче на нивото на праотците това все още не е било нужно. Това е „най-прозрачната“, чиста степен на ниво нула на авиют, сравнима със състоянието на зачеване. На този етап Тора и поправящата светлина не са необходими за поправяне, тъй като все още няма какво да се поправи.

След това идва нивото на синовете с авиют на първото и от части на второто ниво. И тогава идва нашият ред, второто, третото и четвъртото ниво на авиют, принадлежащи на „периода на Месията“. Всяко поколение в тази линия пооправя своя собствен слой от общото желание, общата душа.

Така праотците не са се нуждаели от ученето, което привлича светлината, бидейки в състояние на „пустиня“. За тях е било достатъчно да бъдат в появилата се в Древен Вавилон ситуация. Всеки от тях разкрил своето зло до някаква степен, което Тора метафорично описва, говорейки за това, как Авраам и Сара слезли в земята на Кнаан, как Исаак решавал проблеми с Есав и други подобни въпроси.

След това Яков и неговите синове слезли в Египет и умрели там, в това голямо, получаващо желание. После синовете на Израел преминали през обременяването на сърцето и пожелали да работят върху съединяването заедно, за да се издигнат над омразата. Обаче първо, те се спуснали дори по-ниско в техния авиют, което се нарича „посещаване на градовете Питом и Рамзес“. Казано иначе, опитвайки се да се обединят един с друг, те не изградили прекрасно обединение, а създали нещо дребно, оскъдно и опасно.

Така те достигнали до нуждата да избягат от егоизма и тогава преминали през „десетте наказания“, тоест неуспешни опити да избягат. Всеки път, когато молили Фараона „да ги пусне“, той им отказвал , докато горчивината станала нетърпима. Едва тогава, в състояние на тъмнина, човек избягва от своето его, готов да се издигне над него на всяка цена: „По-добре мъртъв, отколкото този живот“. Човек достига крайната цел, наистина желаейки да се свърже с другите като един човек с едно сърце във взаимно поръчителство и тогава получава метода за поправяне.

Този метод го превежда през етапите на духовния път: отново и отново той разкрива разбиването в себе си и го поправя с помощта на поправящата светлина. Като резултат, той разкрива и поправя целия свой огромен егоизъм.

Този процес не се случва в цялото човечество, а само в малко група от потомството на Авраам. По пътя то преминава през разбивания, аналогични на духовния свят, и пада. И само след това, в наши дни, започва истинската работа по поправяне на общата душа.

Така, въпреки че от времената на греха на душата на Адам Ришон, праотците и синовете са завършили своята работа и са постигнали своя край на поправянето на нивото на Първия Храм, въпреки това, последвали падения, съответствайки на духовните разбивания. И двата Храма били разрушени, подобно на двата парцуфим в света Никудим.

Сега след епохата на взаимосмесване, достигаме анализа на поправянето – себереализацията. Точно сега, след всички необходими „въведения“, започва истинската работа. Подготовката е приключила и остава само да поправим себе си.

От урок по статията „Поръчителство“, 15.11.2011

[60804]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Ние сме обещали да се грижим един за друг, за да задържаме завоюваното в Арава и да продължаваме напред. Но какво да се прави, ако човек изведнъж открие, че е „отпаднал от темата“? Трябва ли да почувства, че е пробил дупка в общата лодка?

Отговор: Разбира се. Това трябва да бъде голяма скръб за него. Първо, не е лесно да се стигне до усещането за единство, но в краен случай, нека съжалява за това, че е откъснат от него. Второ, нека съжалява, знаейки, че всички другари вече са там. Трето, със своето отсъствие той причинява вреда на другите и цялата тази вреда се записва на неговата сметка.

По този начин той пропуска много повече от личната си грижа – защото неговата частица бездейства във всеки от другарите му, без да запълва всеки един от тях. Оказва се, че неговата вреда се умножава по броя на хората в групата.

До сега ставаше дума за егоистичните сметки, а сега да погледнем на проблема от друг ъгъл. Човек не поддържа другарите си с поръчителство, не се уподобява на Твореца и не постига свойството да Му отдава, без да работи в група. Тази духовна вреда не е толкова очевидна, но трябва да я помним.

Въпрос: Може ли да се каже, че с това човек привлича не само групата и но и целият свят към злото?

Отговор: Ако са ти дали възможност да встъпиш в поръчителство с другарите си, тогава, участвайки в общата работа ти разбира се, че привличаш света към доброто. В крайна сметка всеки човек е част от общата мрежа, а ние сме централната част от нея. Следователно като укрепвам групата, аз укрепвам целия свят в неговия духовен възход. Вярно е и обратното.

От урока по статията „Поръчителство“, 21.11.2011

[61337]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Конгреса в Арава. Беседа на трапезата.

Ние стоим на прага на много важно събитие – ще се издигнем, дори ще подскочим нагоре, имаме за това всички условия. Това наистина е особено състояние, дадено ни свише. Това не е такова събитие, което се планира дълго, обмисля се, организира се и накрая то се случва. Има ”пробуждане отдолу” (иторута де летата) и ”пробуждане свисше” (иторута де лейла), когато се дава шанс отгоре и най-важното е да не пропуснем момента!

Затова го направихме така внезапно, и хубавото е, че нашите другари от целия свят разбират това. В това аз усещам истинската висша милост, която ни е оказана – за да бъдем готови и на големия конгрес и след него, да изпълним онова, което ни е възложено за поправянето на света. Затова ни се разкриват такива възможности.

Ние много се вълнуваме. Вие питахте, как да запазите това вълнение, но то от само себе си ще дойде от всичките другари, които ще пристигнат тук – всички ще се въодушевят. И още повече ще се въодушевите, когато започнете да ловите тези ”капки на милосърдието”, капейки свисше.

Трябва от цялото това състояние да получим много голяма сила, която ще ни подготви за поправянето на света. Настъпващата година е наистина решаваща и съдбоносна. Ще се надяваме, че ще измъкнем света от онази дълбока пропаст на егоизма, в който се намира и ще го издигнем на стъпалото на Бина – всички заедно. И тогава ние също ще се удостоим да се изкачим.

Сред нас има другари, които са с нас много години и засега живеят със същата надежда. Защото те чакат общото пробуждане, общата реализация. Това е сякаш двойка, която живее и се надява да има дете, но него все го няма. И през цялото време те живеят с надеждата, че все някой ден ще имат дете. Така ние сега достигаме такова състояние, когато накрая, това може да се осъществи!

Аз съм уверен, че този конгрес ще премини много успешно, с голямо въодушевление. И основното е, това въодушевление да бъде пренесено на нашия голям конгрес и там да постигнем огромната сила на обединението. Обединението – това е наша грижа, а онова, което ще напълни това съединение – е възложено на Твореца.

Ще се надяваме, че ще достигнем такава голяма сила, такава компресия при обединението помежду ни, че наистина да ни се разкрие висшата светлина, поне в най- общ план и тогава ще осветим целия свят, което се нарича да ”станеш светлина за народите на света”. За всички онези, които все още не разбират и не усещат -тогава това ще ги приближи и ще ги привлече. И така ние ще изпълним указанието на Твореца и ще се обединим с Тях. За живота!

От беседата на трапезата преди конгреса в пустинята Арава, 18.11.2011

[61147]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“ (съкратен вариант): Поръчителството прилича на ситуацията, когато двама плават в една лодка. Ако единият прави дупка на дъното под себе си, двамата потъват. Защото с това той не позволява на другия да пристъпи към реализацията на принципа на любовта към ближния като към себе си, за да достигне сливане с Твореца. И двамата пропадат.

Поръчителството – това е повече, отколкото отговорността за другия. Духовният съсъд е същността на общия съсъд. С помощта на обкръжаващата светлина, възвръщаща към източника, Творецът пробужда някакво количество решимот и ги отвежда в началото на обединението, в състоянието, което се нарича „този свят“. Така решимот виждат своята реалност: започвайки да се сближават, те външно си се представят в образа на другарите.

В крайна сметка сме длъжни да се обединим и затова трябва да се грижим за всички. Нека да не подписваме строги задължения, заверени от юристи, нека никого да не удържаме със сила, но в мислите, в желанията, да се стараем да поддържаме всеки.

Трябва да помним, че духовният съсъд е общ. Той се намира не в някой лично, а между нас, в нашето единство. Всъщност това даже не са нишки, опънати между нас, макар именно така да изобразяваме на чертежите нашата взаимовръзка. Всъщност, в духовното няма отделение между мен и теб – всички ние сме като капки вода, сливаме се в една голяма капка, а миналото състояние изчезва без следа.

От този пример може да се разбере до каква степен се различават по мощност съседните нива. Ако на първото стъпало сто другари, включително и аз, са се обединили в една „капка“, то на следващото стъпало тя става моя. И същото се случва с всички: всеки от нас дословно нараства сто пъти в сравнение с предишното стъпало. А след това ние отново започваме да се обединяваме в поръчителство, и тогава на следващото стъпало се увеличаваме десет хиляди пъти относно началното ниво. И така нататък, докато не съставим целият парцуф на Зеир Анпин.

От урока по статията „Поръчителство“, 14.11.2011

[60690]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→