Конгрес в пустинята Арава. Урок №7

У нас съществуват справедливи претенции, защото многократно повтаряме едно и също нещо, опитвайки се да се обединим. „Кога ще свърши това? Кога ще получим това, което искаме?“

Отговорът е прост: когато няма да искаме това…

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1989 г, стр. 42, „Благословия и проклятие“: Човек трябва да знае, че всяко начало в работата се нарича „ през деня“ и тази молитва, която той издига, за да го приближи Творецът към работата, се нарича „ден“.

Благодарение на нашите искания и молитви, благодарение на тези взаимоотношения, които отново и отново изграждаме между нас и Твореца, ние показваме и очистваме нашата вярна и ясна молба, докато тя не ни позволи да почувстваме духовния свят. „Молитва“ е работата в сърцето: шлифоване, почистване, подготовка. Ако поискам, ако настоявам, ако крещя, то молитвата ми е общуването с Твореца, преминала през групата и присъединила се към общата молитва. Само така можем да Го достигнем.

Построявайки всичко правилно, ние по този начин постоянно шлифоваме, почистваме, подготвяме нашите съсъди за възприятие, така че да почувстваме в тях духовното. По пътя ние изискваме: „Дай ми!“ – но постепенно преминаваме към по-фина настройка на своите желания и изисквания, превръщайки ги в отдаване, в единение с другарите. В разкриването в  единството  на универсалната форма на отдаване – Творецът, който се разкрива на принципа „ела и виж“.

Така че, малко по малко, разумът и чувствата в нашите съсъди на желанията се приближават към верните параметри, позволяващи да се почувства духовния свят. Защото той съществува тук и сега и ние сме в него, просто не го чувстваме…

Така че, молитвата  е процес, при който подготвяме нашите желания за духовното възприятие.

От 7-я урок от конгреса в Арава, 25.02.2012

[71903]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Светът чака. Той още не знае, но в действителност това му е необходимо. Така че, възможно най-скоро трябва да стъпите на краката си и да се подготвите за ролята на водачи.

Днес е ясно, че правителствата не могат да контролират света. Тъй като светът не се развива вече според материалните закони – този период е приключил.

Двата свята дотолкова се сближиха, че духовната „индукция“ вече ни действа отгоре, макар и неясно. От човечеството днес се изисква правилно пробуждане – и това е ваша задача.

Но за това трябва да се обедините. Аз не мога вместо вас да настроя вика за помощ. Само започвайки действително да се обединявате с другарите, отново и отново, вие ще се „настройвате“ на желания обхват. Основното тук е спойката в едно цяло, за да се кръстоса всичко в едно. Аз няма да направя това вместо вас, защото става дума за изравняване на общите желания, обединени като скачени съдове.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71931]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - Няма коментари→

За да се стигне до пълно отчаяние, е необходима също помощ свише. Самите ние не сме способни на това. Велико нещо е да усетиш предела си: до тук съм аз, а от тук нататък – вече не съм аз. Само Творецът може да даде знака,  мярката – границата между Него и човека.

Прибягваме към всевъзможни действия и хитрини, докато изведнъж не стигнем до отчаянието, виждайки в него онова, което се нарича, „пръст божий”, т.е. знак отгоре. Баал а-Сулам пише, че няма по-прекрасен миг за човека, от онзи, когато той се отчайва от своите сили. Тъй като това състояние му се дава от Твореца и по-нататък няма какво повече да се прави.

Събирали сме малките си усилия, още и още – а след това ги получаваме едновременно, вече акумулирани в едно цяло. Не слагаме усилията в някаква кутийка – те се събират в общ съсъд и техният резултат идва от Твореца. Кога ще се случи това – никой не знае. И затова изходът от Египет се става набързо и в тъмното.

Като се стараем да дойдем до единство, ние започваме да работим върху него – всички заедно. И тогава, внезапно се открива силата на отчаянието, отблъскването и безсилието. Отчаянието ни довежда до искане – трябва ни помощ за обединение. И ние крещим. След този крясък се разкрива помощта отгоре.

По такъв начин, не е възможно да отидем при Твореца, ако не сме се отчаяли вътрешно, извършвайки съвместно усилие. Тъй като Творецът е Сила, разкриваща се именно в съвместните усилия и в сътрудничеството. В отделния човек няма Творец. Висшата светлина може да присъства единствено в поправения, донякъде, съсъд, а отделният човек е „отчупеното парче” от цялото.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71964]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №1

Събрали сме се тук, за да хванем нашето намерение и да не го изпускаме нито за секунда. Това се нарича човек, глава, изясняване – а всичко останало е без значение. Ако навлизаме все по-дълбоко в този анализ, то изведнъж ще почувстваме, че се намираме в общото пространство. Един по-добре, друг по-зле – но това е без значение, главното е, че се намираме в едно поле и заедно изясняваме намеренията си.

Всеки може да се намира в своето състояние, но когато всички анализират намерението, в тях се поражда вътрешна молитва, как по-добре и по-разбрано да го изяснят: егоистично ли е или е отдаващо, натам, накъдето съм погледнал, какво съм казал, какво съм надушил, какво съм направил – абсолютно всичко, на всички нива. До такава степен, че ще започнем да усещаме как вътре в тялото ни тече кръвта, работи нервната, лимфната и другите системи.

Човек ще види цялото творение прозрачно и ще разбере, че всичко работи заради егоистичното получаване. А той, виждайки всичко това, иска да си изясни какво може да означава: „заради отдаването”?!

Благодарение на усилията да си изясним намеренията, започваме да усещаме групата. И тогава усилията на всеки се прибавят към останалите – в изясняване на намерението и стремежа да постигнем отдаването. Намерението за отдаване не може да бъде лично, индивидуално. То винаги се съединява с такива намерения като на другите.

И затова, в това намерението за отдаване, в стремежа си към него, изведнъж започвам да усещам, че не съм сам. Редом с мен има огромни сили, които изведнъж забелязвам, големи източници на отдаване – душите на кабалистите от всички поколения. Аз се чувствам като малко дете, което иска да се присъедини към тях– да ги хвана за ръка, за да ме водят те, както възрастният води детето да го учи, направлявайки го.

Казано е: „Душата на човек ще го научи”. Моят стремеж към намерението за отдаване ме въвежда вътре в общия кръг. И тогава достигаме обединението, и случайна мисъл за моето намерение, която може да бъде лоша, и търсенето на добро намерение за отдаване – всичко това заедно се включва в нашата обща молитва. А на нея – ще получим отговор.

Ако поне малко можем да се съединим в това намерение за отдаване, то ще разберем необходимостта от взаимното поръчителство, при което всички влияят на всички, и всички помагат на всички. Всеки от нас добавя към останалите своето влечение към отдаването. И тогава тази молитва ще достигне до висшия корен, и той ще ни даде възможност да живеем в намерение за отдаване.

Само тогава ще разберем, че цялата тази реалност всъщност е егоистична. Не се случва никаква промяна между нея и висшата реалност, а всичко си остава, както си е било: неживата материя, растенията, животните, хората. Ние само започваме да ги виждаме през очилата на алтруизма, през призмата на отдаването. И тогава наистина ще виждаме през тази реалност, даже през своето тяло, и ще видим обратния свят, задвижван от противоположното намерение. Светът е вечен, съвършен – в допълнение на този, който виждаме сега.

От 1- я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71246]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №1

Трябва да се радваме много за това, че стигнахме до най-важната работа, до най-важното уточнение, което съществува във всички светове – дори в духовните. Както пише Баал а-Сулам, няма по-щастлив момент в живота на човек от мига, когато той открива, че не е в състояние да се измъкне от своето его и никакви собствени усилия не могат да му помогнат. Тогава идва  първата му молитва, първият вик към Твореца.

Този първи вик е и раждането. Така първата работа на току що родило се бебе е да изплаче. И това означава, че се е родил човек.

Да се надяваме, че ще постигнем този вик – и вече ще бъдем Човек. Ето защо усилията, които прилагаме за това, се наричат родилни мъки. И трябва да се радваме, че сме дошли до това. А и кой въобще ги достига! Трябва да бъдем радостни и в същото време – сериозни. Но радостта трябва да бъде от състоянието, от мисията. С това започва духовният живот.

Когато се ражда бебе, възрастните се радват, а то плаче и крещи. Така и Човекът в нас (този, който е изяснил и свършил цялата работа) – се радва, а бебето, което се ражда сега, все още страда от напрежение, мъка и неудобства. Те двамата трябва да бъдат заедно.

От 1-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71174]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

В своите обяснения кабалистите през цялото време се връщат към едни и същи принципи. В духовното няма толкова много закони – едно и също състояние на възход и падение, и техните причини се връщат при нас в различен вариант, но всъщност, действа един и същи принцип. Дотогава, докато не достигнем истинското желание – ние няма да получим нови сили.

Работник на Твореца във вътрешната работа се нарича онзи, който постоянно търси обновление в своето приближаване към Твореца. Приближаването се заключава в това, да придобиеш нов духовен съсъд – желание за отдаване, което е срещу нашето желание.

Човек, едва започващ да се учи, не разбира много, какво означава ”съгласно” желанието и ”против” него. Докато не започне да вижда, че да придобие духовно постижение – от една страна е много просто, а от друга страна – много трудно. Минава много време, докато той не започне да чува, за какво става дума.

Това е такъв латентен, инкубационен период, скрито протичащ вътре, когато човек достатъчно пасивно участва в духовната работа. Той засега си представя духовното, като приятна за егоизма придобивка, даващо голямо знание, голяма власт над другите, напълващо неговото желание. Затова, именно той идва, отчаян да напълни себе си в този свят и затова решава да получи духовно напълване.

И така мисли целия свят – а иначе, за какво да се занимаваме с това? Така е устроено свише, от природата, за да привлекат човека. И даже ако му кажеш, че това не е така – той няма да чуе. Тази  ”измама за добро”, известно време задържа в човека усещането, че той върви към някакви голями егоистични придобивки. И наистина той не чува какво му говорят, независимо, че повтаря думите ”желание за отдаване”, ”вяра над знанието”, но не ги осъзнава особено.

Той дава  свое собствено вътрешно обяснение на тези понятия, и не е способен да ги възприеме по друг начин. Докато от големия обем от занятия с науката кабала, от няколкото не много големи удара оттук – оттам, той  започва по малко да се доближава до вярното тълкувание на такива думи, като желание за отдаване, любов към ближния и издигане над егоистичните цели.

Той започва все повече да чува и е готов да достигне до отдаване. Отначало това е общо, теоретично съгласие – нещо абстрактно: отдаване на целия свят, на човечеството, на Твореца… За човека то е много мъгляво понятие – отдалечено от него, от близкия му кръг и от конкретна реализация.

Затова той е съгласен ”да достави удоволствие на Създателя”. Но когато работата опира до практически действия и трябва да се обикне ”ближния”, другарите – на това той не е готов. За това отново се изисква продължителна работа. И отново Висшата светлина работи над него, променяйки неговите желания, докато той накрая, не започне да чува, че отдаването се реализира на практика  в групата. Творецът иска от нас, на дело да започнем въплъщаването на любовта към ближния, по силите на нашите възможности.

Напълно разбираемо е, че от начало ние го правим неискрено, но все пак започваме. И от този момент, човек вече става ”работник на Твореца” – ако на практика извършва действия, водещи към желанието за отдаване. Разбира се, че човек сам не създава това желание за отдаване, не от преки свои действия. Той, като че ли, сее зърното и вижда, че нищо не покълва. И започва отначало – и отново нищо не се получава, което му донася много разочарования.

Независимо, че понякога той вижда някакви странични успехи: малко повече разбиране и усещане. Но в крайна сметка, целият този ”посев” е плачевен, тъй като човек вижда, че на практика нищо не е постигнал – освен изисквания, молби, молитви към Твореца.

Но когато тази молба става обща ”молитва” – тя отваря небесните врати. Казано е, че когато всички врати се залостват, тогава се отварят последните – ”вратите на сълзите”. Така това се разкрива пред човека.

”Врати” ( шаарим, от думата предполагащ/ мешуар) – означават как човек си представя очакваното възнаграждение. Пред всичките тези врати, той все иска нещо да получи – всичко без значение, освен отдаване. А всъщност той плаче за отдаването, защото му е ясно, че сам не е способен да го постигне – а и не се стреми много, докато не осъзнае цялата му важност.

Излиза, че човек изгражда „вратите на сълзите“ с цената на много пролети сълзи, докато накрая не завърши строителството, достигайки това, че желае отдаването, а не е способен да го постигне. И затова е принуден да се обърне към Твореца. Досега, човек не се е нуждаел от Него, но сега вижда, че Твореца му е необходим.

В резултат се получава, че той желае отдаването, което може да получи само от Твореца, и към всичко това той идва вътре в групата, защото иначе е невъзможно – и тогава ”жъне реколтата’’. Идва светлината връщаща към Източника, свързва го с другарите, а вътре в тях се разкрива Творецът – и тогава човек ликува и се радва на плода на духовната си работа. Такъв е пътят на работника на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 27.02.2012

[71099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какво е „молитва на просяка“, която не остава без отговор?

Отговор: „Молитва на просяка“ – е молба на човек, който разбира, че вече никой, освен Творецът, не може да му помогне. Той чувства, че самият той няма никакви права, никакви заслуги, никакви добри дела на сметката си, няма поддръжка от никого – останал е напълно гол, без нищо. И дори егоизмът вече е престанал да го поддържа – това се нарича пълна нищета.

В такъв случай – може да дойде помощ само от Твореца (посредством групата). И помощта, за която човек моли – е молитва на просяка за най-необходимото, единственно за спасение на своята душа.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 30.01.2012

[68282]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава да вървя по пътя на отдаването?

Отговор: Ако целта на творението е сътворените да бъдат насладени, а Творецът е добрата сила, творяща добро, и само това е Неговата същност спрямо нас, то за какво да Го молим, да ни направи добро?

Всички крещят към Твореца: ”Направи ни добро!”. Но това е просто смешно – за какво да молиш добрия човек да ти направи някакво добро? Той и сега твори добро, Той нищо друго не може да прави. Казано е, че Творецът е добър и към лошите, и към добрите, и никога не променя своето отношение, както се казва: ”Аз своето проявление АВАЯ не меня” и ”светлината пребивава в абсолютен покой”.

Получава се, че няма защо да Го молим да ни даде добро? Но нали всички молитви, всички молби, псалми, са съставени от кабалистите, от хора, намиращи се в духовно постижение. Защо тогава са се молили те: ”Помогни ми, запази ме, направи ми”?

Това са викове, за да формират желание: ”Помогни ми да поправя своето възприятие!”. Това се и нарича ’’работа на Твореца”. А за Твореца отдаването на нас – не е работа, а наслаждение.

Моята работа се състои в това – да помоля за правилно желание, съсъд, а Неговата работа е да създаде този съсъд. Тоест, това е молба за готовност да приемем напълването, благодарение на което достигаме сливането – а не за приятна промяна.

Думата ”молитва” се превежда като ”самоосъждане” – това е молба на творението за неговата собствена промяна. Когато казвам: ”Защо Ти си ме изоставил?“, Той наистина ли ме е оставил? Или казвам това само за собственото ми възприятие, вътре в което усещам, че Той ме е изоставил – и сам осъзнавам това? Всъщност моля от Него да поправи моето усещане, за да усещам, че Той не ме е изоставил и не се е отдалечил.

Молитвата е молба за поправяне на нашите желания и всичко това се нарича работа на Твореца, а не самото напълване.

От урока по статия на Рабаш., 15.01.2012

[66470]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Получава ли молитвата ни към Твореца всеки път  по-голяма сила от факта, че много пъти се връщаме към нея?

Отговор: Напредваме само за сметка на молитвите си. И ако искаме да ускорим напредъка си, трябва да се научим да молим!

Всъщност, освен издигането на молитва – няма други действия в духовното . Всички наши действия са насочени към издигане на първата ни молитва (МА“Н), която ще бъде приета свише.

Това е както да пишеш, и пишеш до някаква организация или момиче, в което си влюбен. Изпращаш едно след друго писма, докато накрая тя не ти отговори.

Но, ако тя отговори на стотното ти писмо, не можеш да кажеш, че тя е отговорила именно на него. Тя е отговорила на всичките ти сто писма, които са й подействали! Все пак, това не означава, че ти би могъл да й изпратиш единствено тази стотна картичка и нищо друго.

Така протича цялото ни развитие. През всичките тези години ти се развиваш, за да издигнеш накрая МА“Н, молитва – да се формира правилната молитва, само това. А всички предишни връщания към нея са били, за да почувстваш и разбереш за какво точно трябва да молиш.

Тъй като това е необходимо не на светлината , а на самия теб ! Ти го правиш за себе си, създавайки така свой съсъд, желание (кли).  И тогава вече, ще дойде светлината и ще го поправи.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 04.01.2012

[65301]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава да привличаме светлината, възвръщаща към източника?

Отговор: Можем да донесем само нашето желание, потребността то да се поправи, но кой ще го поправи? Мога само да разкрия разбиването, а лечението може да дойде само свише, само за сметка на светлината. Светлината е разбила нашето кли/желание, – и тя може да го поправя. Това е същата тази светлина, същото действие, само че обратно на желаното от мен сега.

Излиза, че освен от разкриване на желанието, не се нуждая от нищо друго. В момента, в който разкривам желанието, – това се нарича молитва, – начаса се поправя цялото зло, което съм разкрил. Ако действително разкривам злото в неговата окончателна, последна форма на всеки етап, – то се поправя, защото там безусловно стигам до истинската молитва, вик, повдигане на МАН – и несъмнено става поправянето.

От урока по книгата „Зоар“, 14.12.2011

[63110]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала, Молитва, Намерение - Няма коментари→