Баал а-Сулам, “Предисловие към книгата Зоар“, п.67: Когато човек от народа на Исраел предпочита своята вътрешна част – “Исраел“, пред външната – “народите на света“, тогава действията му довеждат до това, че народът на Исраел се издига в своето съвършенство все по-високо и по-високо, а народите на света, външната част като цяло, признават и ценят ролята на народа на Исраел.
Въпрос: Съществува вътрешно и съществува външно – това ми е ясно. Но какво означава “предпочитат“ едното пред другото?
Отговор: Има тяло и душа. “Тяло“ не във физиологичен смисъл, а на степента човек, се нарича получаващото желание. Но всъщност какво е това човек?
Отново и тук се няма предвид физическото тяло. Ръце имат и маймуните, крака имат и петлите. Човек се издига над своето животно чрез способността да се пробуди за постигането на Твореца. Намирайки се първоначално на нивото на животинския свят, той придобива добавъчен потенциал – желание, с което може да тръгне към търсенето на Източника.
Ето такава странна “маймуна“ с открити за развитие хоризонти.
– Какво търсиш в гората? – я питат останалите маймуни. – Да не си загубила нещо?
– Братята свои търся – им отговаря тя. – Искам да намеря Баща си.
– Но ето го твоят баща!
– Не, аз търся моя Източник. Липсва ми нещо в живота, искам да знам защо и за какво живея на този свят. Дали работата се ограничава до бананите, или съществува и още нещо. Без това не мога!
– Без кое?
– И аз не знам! Трябва да има смисъл. Живота ми е безвкусен, “няма мая“ в него.
– Опитай тези банани, много са вкусни!
– Не, имам още едно желание, освен за прехраната.
Ето това “добавъчно“ желание и наричаме “Човек“ (Адам), тъй като тази вътрешна потребност е насочена към това да станем подобни (доме) на Твореца, на Неговите свойства, на Неговата природа.
И маймуната започва да търси. Тя не знае и не разбира нищо засега, все още търсенето ѝ е облечено в егоистично развитие.
Такова развитие е устремено към това да заработва повече, да преуспява повече, да има повече. Този процес отнема стотици хиляди години: възниква селското стопанство, след това промишлеността, социалните връзки се усложняват, постиженията не могат да бъдат преброени, и все пак маймуната никога няма да се почувства напълно доволна, удовлетворена.
В плетеницата на нейните желания се таи порив да почувства Твореца. Но засега той не е явен, сякаш е скрит под няколко слоя одеяния – другите желания. На нея ѝ се струва, че влечението ѝ е към нови земи, континенти, че търси знание за света и неговите закони: “Какво има там, в небето? Какво има в земите недра? Какво има в сърцето на приятеля?“ Тя развива науката и техниката, но това са само етапи по нейния път, езикът на еволюцията, както тя го разбира.
А зад всички свои напразни опити, зад науката и философията, зад най-новите технологии, всъщност тя желае да разкрие Източника на действителността.
Така, с времето, маймуната става все по-странна и вече нарича себе си “човек“, докато един ден досега скритото в нея желание не започне да се проявява по-отчетливо. Тогава тя започва да търси някакви властващи сили в природата, впуска се в мистика, астрология, тайнства, търси около себе си някакви знаци, приписва чудодейни свойства на едни, или други явления и предмети и си създава всевъзможни теории за тяхна сметка, но в резултат и тук не намира нищо.
Но през това време, нейното дълбоко скрито желание малко помалко излиза по-нагоре, очертава се все по-добре. И изведнъж, сред хиляда развити маймуни, се разкрива една, на име Адам. Сякаш по случайност родителите му са го кръстили точно така. И той, в своето утвърдило се голямо желание накрая разкрива Висшата сила, която поражда цялата реалност, и всичко, което е в нея.
Този човек се нарича “първи“ (Адам Ришон) понеже той пръв е придобил Човешки образ, подобие с Висшата сила и благодарение на това е разкрил Твореца.
След него в същото направление тръгнали и други. На протежение на двадесет поколения преди Авраам на някои се отдало да стъпят на Човешкото стъпало…
И така, в този вид маймуни е заложена тяга към разкриването на Висшата сила. Всъщност към нея все още ги съпровожда егоизмът. Те търсят по-добър живот и откриват различни средства за това, защото вътрешният позив е все още скрит.
Както ние караме децата да се занимават с полезни неща, прикривайки ги в привлекателни форми, за да напредват в необходимото направление. Така и маймуните – посредством развиващия се в тях егоизъм, малко помалко пристъпват към въпроса за смисъла на живота, подтиквани от проблемите, разочарованията и т.н. Така става напредването.
По времето на Древния Вавилон между тях започнали раздори. Ситуацията се изострила дотолкова, че всички възроптали: “Искаме да познаем нашия Цар!“ Това вече били много развити маймуни, на които били необходими стотици хиляди години развитие, докато не достигнали до вик в желанието си да се запознаят с Висшата сила. Те вече не били примитивни идолопоклонници, построили си пирамида. Кулата им се издигала към небесата и всъщност те правели вече духовни действия – работели със силата на Природата, независимо от това, че било по егоистични подбуди.
С една дума, в онези времена маймуните поискали да разкрият Висшата сила, само не знаели как да го направят. Въз основа на много-хилядолетни тенденции, технологично и социално развитие, те искали да продължават пътя, но се сблъскали с кризата. Тъй като по този начин е невъзможно да бъде разкрит Твореца.
Тук трябва да се подчертае: те живеели достатъчно скромно, имали достатъчно храна, а усилията си насочвали в постигането на Висшата сила, в нейното овладяване.
И може да се каже, че започвайки с Вавилон, маймуните в нещо се приближили към Човешкия облик. В тях нещо се променило, устремило се в направление към Източника, към Висшата сила.
От този момент започнала разработката на методиката за нейното постигане, тъй като това би ни позволило да разберем истината. И няма значение дали тя е приятна или не, удобна или неудобна. Аз не търся удобство, аз искам да знам.
Но да бъде продължен този път водещ към постигането е възможно само посредством още по-голям егоизъм. Следователно, трябва да се премине към следващия етап.
Вавилонската “добавка“ към егоизма позволила на малка част (около пет хиляди от три милиона) да го овладеят, да се издигнат над него, да станат Галгалта ве-Ейнайм и да се присъединят към Авраам. Докато по-голямата част не успяла да се справи със своя егоизъм, забравила за целта на живота, за “кулата до небесата“, т.е. за търсенето на Висшата сила, паднала под петата на себелюбието, и започнала да се разпръсква по целия свят и да се установява материално.
Така, разрасналият се егоизъм ги разделил на две части: вътрешна и външна. Този процес продължава и до днес: малката част, домът на Авраам, “Исраел“ се развива и поправя себе си, а голямата част, АХАП, само трябва да придобие готовност за поправяне, но тя не е способна на това със собствените си сили и го реализира само чрез поправената Галгалта ве-Ейнайм. Ето защо светът също трябва да премине през големи кризи и разочарования, за да успее в края да се включи към Галгалта ве-Ейнайм и да бъде готов да я поддържа.
Тогава, както е казано от пророка Йешайау, “народите“ ще поемат „синовете на Исраел“ на своите плещи и ще ги занесат в Храма. На това те са способни, но на самата реализация – не. Именно Галгалта ве-Ейнайм се явява преходното звено между АХАП-а, “народите на света“ и Висшата сила.
Така, заедно, тези две части и ще достигнат да пълно поправяне.
Как маймуната ще предпочете вътрешното пред външното? Тя си задава въпроси за целта и смисъла на живота: “Защо правя това? Защо живея? За какво развивам промишлеността, науката, културата, образованието, политическата система? Защо откривам нови земи? Защо летя в космоса?“
Днес поне половината от населението на света изпитва отчаяние в една или друга степен. Огромно количество хора приемат антидепресанти, леки наркотици, алкохол и т.н. Всичко това са признаци на безсилие, на безпомощност. В крайна сметка, човек няма отговор на дълбокия въпрос: „Защо живея?“.
Хората не осъзнават това, те просто чувстват опустошение. Лиши ги от телевизия, отдели ги от медиите, които им мътят главите, отдалечи ги от всичко, с което насила ги тъпчат, запълвайки свободното им от сън време – и какво остава?
Принуждават хората да работят много, въпреки че в действителност това на никого не е нужно и по този начин умишлено ги отвличат от главния въпрос, пробуждан от самата природа. Защото този въпрос е много опасен: днес той като кибрит може да разпали световен пожар.
Просто никой не иска да го чуе – хората се страхуват от болката, която ще им донесе. Задай им го – и целият им живот ще се превърне в един болезнен спазъм. На кого е нужно това? Хубаво, ако тук и там мога да намеря поне някаква утеха, а за какво ми е тотално отчаяние?
Затова биха те убили – отвори отново въпроса за смисъла и ще отвориш такава болка в тях, за която няма лекарство.
Какво ли не прави човечеството, за да избегне тази болка! Туризъм, мода, кино и телевизия, развлечения – безбройни “алтернативи“. Прави всичко, което е изгодно на душата, само не се докосвай до тази болка, за която отговор няма!
И въпреки това, въпросът за смисъла се пробужда, независимо от работата на най-добрите политически технолози и прочие специалисти за неговото потушаване. Усилията им не се увенчават с успех, тъй като вървят в разрез с целта на творението.
Само че хората още трябва да се “поварят“, да “узреят“ вътрешно. И разбира се, това зависи от широкия достъп до методиката на поправяне. Методиката, която носи на света не самия недъг на безсмислеността на битието, а готово лекарство срещу него, забележителен живот, проникнат от чувството за вечност и съвършенство, безгранично извисяване.
От една страна, тя предоставя ясно обяснение на сегашната ситуация: защо това става и как по принцип да бъде поправено положението; а от друга страна, обезпечава с ясна методология за практическо поправяне, която веднага дава практически резултати.
От урока по „Предисловие към Книгата Зоар“, 03.03.2014
[129005]
Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация -
Няма коментари→
Цялото творение се намира в постоянно, непроменливо състояние. Но ние възприемаме и разкриваме това творение съгласно своите свойства, както човек може да наблюдава един и същ обект, без очила, с очила, с бинокъл, с микроскоп. Тоест, всичко зависи от нашите инструменти за възприятие, чрез които ние гледаме на творението.
Въпрос:
Въпрос: 
Когато мисля за групата, то не виждам конкретни хора, мога да не помня лица, имена. А още повече, че хората се променят, не външно, а главно вътрешно. Затова виждам пред себе си не конкретни хора, а общото желание на групата, на което трябва да предам много по-конкретна форма.
От статията на Баал а-Сулам „Поръчителство“: 
Въпрос: