Конгрес в Грузия. Урок №2

Любовта към другарите се заключва в това, че не обичам никого от тях. Аз естествено искам да покоря всеки един от тях – нека да ми се подчиняват, нека правят това, което искам. А и въобще: за какво ли са ми нужни? Не искам да ги има.

Това е „нормалното“ отношение на човек към всички останали.

Любовта към другарите е в това, че за мен няма значение какви са техните свойства, тяхната менталност или физически проблеми, или обратно, техните успехи – за мен са важни само точките в сърцата. Именно тях обичам. А всичко останало не съм длъжен да обичам.

По принцип, не е важен даже и полът. Трябва да се откажеш, да се отдалечиш доколкото е възможно от външните прояви. И тогава всички други неща изведнъж започват да се допълват взаимно.

Защото с точките в сърцата не се допълваме взаимно – ние просто ги комбинираме, в тях царува съгласие между нас. И веднага след като свържем точките в сърцето, изведнъж всички наши съвсем различни характери, свойства, като предавки, започват да се свързват помежду си. Така както два диска в съединителя прилягат един към друг – и целият механизъм започва да се върти нормално. Ако се свързваме с всяка точка в сърцето, а над всички други свойства се издигаме, без да им обръщаме внимание, то влизаме в идеално сцепление помежду си.

Как става това? Обичам, уважавам в другаря си стремежа му към единство, стремежа му към Твореца. Считам, че с това той ме превъзхожда, в това той е по-висш от мен, в това е по-устремен, отколкото съм аз. По такъв начин виждам в другарите си това, което се нарича „великите хора на поколението“. Ако възвисявам другаря си в главното, без да обръщам внимание на никакви други негови земни свойства – по този начин се приближавам до него, „поставям“ себе си под него. Така се обединяваме.

„Другарска любов“ означава такова обединение в едно цяло именно на нашите точки, с изключение на всичко останало. И трябва да си помагаме взаимно в това. Мога да правя всякакви видове услуги на другарите си в групата, да им съдействам във всички земни проблеми, но само ако действително представляваме части от една група и се стараем да съединим точките си.

Кабала се отнася много строго към простата взаимопомощ. Защо? Защото тя иска намерение от човек! И тук трябва да имаме много ясен анализ за себе си: Защо правя това? Не само защото ми е жал за някого, защото ми е неудобно пред някого, защото не искам да изглеждам бездушен и т.н. Не, аз се довеждам до друго условие – да направя това, защото по този начин постигаме единство. Единствено за това!

От 2-рия урок от конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92454]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Следващата степен след любовта към другарите e любов към ближния, както към самия себе си. Това е като ”висш пилотаж”, когато не само обединяваме точките в сърцата си, но и се допираме по всички оставащи параметри, които се допълват едни други, като общия строеж на един хор. И тогава започвам да обичам всички свойства на всички другари, защото те ме допълват, а аз допълвам тях до едно, единно цяло.

С точките в сърцата си не можем да се обединим така, че да се сравняваме с Твореца. Сравняваме се с Него, когато всичките ни свойства стават абсолютно обединени, взаимно допълващи се. И затова любовта към ближния е както към нас самите – това е ниво, на което в човек се разкрива единството, т.е. Творецът.

От това става ясно колко са важни моите другари. Тяхната важност е в това, че без тях нищо не мога да постигна. Всички се явяваме части от едно единствено творение, което се е разбило на части и се чувства раздробено. Всеки е едноличен, всеки усеща само себе си, а другите усеща дотолкова, доколкото могат да му помогнат или попречат. И така, важността на другарите се състои в това, че само в съвместната работа, постоянно принизявайки себе си пред тях, мога да се съединя с тях. В това се състои важността на групата.

Постигането на целта зависи от това, доколко постоянно ще се устремяваме от началната, егоистична точка на всеки, точката в сърцето – през групата, през обединението – към разкриване на Твореца в нея, т.е. на свойството на единството, на Единния, на Единствения.

Творец е именно свойство, а не нещо, съществуващо само по себе си. Нищо не можем да усетим в изолация. Усещаме само проявата на някакъв носител, на материята. И затова, говорейки за някаква сила имаме предвид къде и в какво се проявява тя.

Съответно, говорейки за Твореца, подразбираме свойството единство, единност на любовта, отдаването, свойството на еманацията, на съвършенството, която се проявява в нас. В противен случай не можем да говорим за Него, защото не знаем как може това да се случи извън нас.

Затова групата трябва да достигне такова състояние, когато тя представлява свойствата на Твореца.

От тук възникват всевъзможни изводи: по какъв начин трябва да си ”създадеш приятел”? Как да се отнасяш към него: като към голям или като към малък? Като към ученик или като към учител?

Оказва се, че всички отговори са верни: и като към равен, и като към ученик, и като към учител. Странно ми е как може той да ми бъде равен, ако всички ние сме различни по природа? Той може да ми бъде равен само в едно: не е по силите ми да постигна Твореца без него, и той без мен. Получава се, че изначално сме партньори по нещастие.

А след това започваме да действаме по следния начин: всеки от нас трябва да е по-високо от другия, за да му помага, и да е по-нисш от другия, за да може да се вдъхновява от това, което има другарят, и да получава осъзнаване за високата цел, устрем към единство от него. Такъв устрем не достига на всеки и винаги ще е в недостиг. Него можеш да получиш само от останалите.

Работя с другаря си така: той е по-висш от мен, той е по-нисш от мен, той ми е равен. Принципът на тази работа е ”направи си учител и си създай другар”.

От 2-рия урок на конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92451]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №1

Въпрос: В Кабала се предсказва абсолютно цялото развитие на човешката история. Какво казва тя за текущото хилядолетие?

Отговор: Кабала предсказва всичко, ако предварително знам цялостната система, нейното движение, защото всичко в нея е напълно определено, т.е. има сили, които са във взаимодействие по определена програма – и аз изучавам тази програма.

Програмата съществува – тя е перфектна, съвършена. И може и да не я познавам напълно, тъй като още не съм достигнал такова ниво, че да я видя цялата, но вече мога нещичко да предвидя, да предскажа.

Точно както в нашия свят. Ако съм научил някои закони на природата, например, определени метеорологични условия, тогава мога да предвидя всички метеорологични условия и да кажа, че през тази седмица с определена степен на вероятност ще има или дъжд, или сняг, или слънце, или облаци. Мога ли да го предскажа? Да. Тоест, въз основа на предишни изследвания и настоящото състояние мога да предскажа бъдещото състояние. Това е познаване на законите. Разбира се, това не е познаване на абсолютния закон, когато пред мен е формулата и ясно разбирам какво и как, но, примерно, вече мога нещичко да предскажа. Същото е и с Кабала. Имаме си работа със система.

Някога се занимавах с био кибернетика – там е абсолютно същото. Това е същата тази система. Също така работя и със силите, които влияят върху нашия свят. Ако познавам тези сили, ако познавам природата на този свят, мога да прогнозирам, т.е. да изчисля предварително как след определено време те ще влязат в контакт помежду си и до какъв резултат ще доведат. Няма нищо странно в това.

Ако за малкото дете е чудо, когато включваме или изключваме нещо, т.е. показваме му това, което не разбира, то за нас това не е чудо, защото знаем какво правим. Така и с Кабала.

Издигайки се на следващото ниво на разбиране, знания, виждаш какво става и за теб това става работа, защото, по принцип, кабалист е човек, който се занимава не само с изследване, а с практическо прилагане на системите за контрол, практическо изпълнение на програмата за развитие на света.

От 1-вия урок на конгреса в Грузия, 05.11.2012

[92309]

Filed under: Духовна работа, Кабала, Криза, глобализация - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Въпрос: Какво може да пречи на обединението с другарите, ако сме съгласни да се срещаме няколко пъти в седмицата, да четем и да обсъждаме?

Отговор: Вашият егоизъм. С всеки изминал ден той ще става все по-голям и по-голям. Той ще намира все по-големи проблеми във вашите другари. С всеки ден ще гледате на тях с по-голямо отвращение.

Въпрос: И няма да знам причината, защо се случва така?

Отговор: Причините могат да бъдат много. Не ми харесва – и толкова. Не вярвате ли? След година ще ви попитаме и ще ни кажете как вървят нещата.

Има състояния, когато хората са просто безразлични: дошъл си, обучаваш се, още повече, че искаш да изглеждаш нужен, полезен, приятен и т.н в очите на останалите.

След това, когато вече си свикнал, преставаш за кратко време да ги забелязваш.

След това, в зависимост от това, как работиш с тях, в теб започва да се заражда критиката, във всеки от тях намираш някакви отрицателни черти, та чак до отчуждение и неприязън.

Но истинската ненавист се появява, когато хората вече работят сериозно над обединението. Тогава възниква истинският егоизъм, който се проявява много силно. И там вече започва сериозната, истинска работа.

От 2-я конгресен урок в Грузия, 06.11.2012

[92398]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгреса в Грузия. Урок №1

Въпрос: В книгата ”Постигане на висшите светове” е казано: ”Всеки в нашия свят е готов сам да отсича крайниците си по няколко пъти на ден, само и само да постигне капчица сливане с Твореца”. Трябва ли да го разбираме буквално или това е само образно казано?

Отговор: Не е образно. Първо, не става дума за никакви страдания, каквито се изискват от някои религии, защото всички страдания, с които човек се товари, са егоистични: страх или желание за получаване на голямо възнаграждение.

За какво става дума?

Например, когато попаднах в инцидент и бях в предсмъртно състояние, в кома, тогава ми направиха няколко операции, и остана още една, която беше наложителна – не можех да дишам, белите ми дробове се бяха напълнили с кръв. А операцията все се отлагаше поради заетостта на хирурга. Веднъж ми казаха: ”Днес той е свободен”. Аз сам побягнах към операционната, сам легнах на масата и казах: ”От тук няма да мръдна. Сега ще ме оперирате.”

Кажете ми, приятно ли е да те режат? – Не.

Защо се съгласяваме на това? – Защото разбираме, че от това ще спечелим в живота, защото има голямо наслаждение, по-голямо от страданието. Всичко се сравнява.

За да ни разкажат за това, какво означава една секунда връзка с Твореца, ни дават такова сравнение. Но това не означава, че трябва да отсичаш краката и ръцете си по седем пъти на ден.

Въпрос: Не си представям как в такива случаи можеш да не усетиш болка: чрез мислено обезболяване?

Отговор: Не трябва никаква упойка! Онова, което усещаш, на което се съгласяваш, това е твоята упойка. Тъкмо затова се отправям към такова висше наслаждаване, в сравнение с което всичките ми страдания не струват нищо, т.е. наистина преставаш да ги усещаш. Защото се включваш към по-горното стъпало, което е по-високо от животинското ниво.

От 1-я урок от конгреса в Грузия, 05.11.2012

[92294]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Как да се устремим към единната Сила, към единния Творец, единната светлина и да не се отклоняваме от този път?

Отговор: Посредством взаимното сливане между другарите, които искат да изяснят и да разкроят всичко само в контекста на връзката между тях. Цялата Тора  е история на нашата взаимна връзка и нищо повече от това.

Постепенно се запознаваме с егоистичното желание и отначало то ни се вижда добро – такива са „седемте сити години” в Египет. След това откриваме, че нашето желание е друго. За това свидетелстват градовете Питом и Раамзес. Позицията на егоизма не се променя и ако се асоциираш с него, то живееш и си подсвиркваш. Но ако се отъждествяваш с Исраел, ситуацията става лоша. И накрая в теб се разкрива точката, която не ти дава мира и те кара да се изключиш от предходните отношения.

По такъв начин не променяш самата реалност, а само я подразделяш, оценяваш – или според своя егоизъм, или съгласно светлината.

Първо, определяш колко са глупави онези желания и мисли, които те откъсват от собственото ти достижение. Това е ”еснафският” подход. А след това злото е това, което те отделя от Твореца – това вече е ”мнението на Тора”. Тези две мнения са противоположни едно на друго и Тора ни разказва как човек преминава от единия свят в другия. Ако той потвърждава всичко с егоистичното желание, такова състояние се нарича ”този свят” – казано иначе, сегашното стъпало. И от тук човек преминава в ”бъдещия свят”, в бъдещото състояние, където всичко трябва да се утвърждава в Твореца.

И така, разказа за Египетското изгнание е универсална история, повтаряща се отново и отново, всеки път в ново качество, на ново ниво на възприемане, изявяваща много дълбоки пластове, много по-тънки детайли, много по-точни оценки.

С тази история излизаме от Египет, но финалната точка все още е далеко. Египет се завръща при нас по време на скитанията из пустинята. Казано с други думи, гледаш и преживяваш ”филма” отново на много по-високо стъпало, само че с много по-висока ”разрешителна способност”. И това е като добавка към войните и другите проблеми. Всичко се повтаря, разкривайки много по-тънки детайли в анализа.

И винаги всичко се завръща в триъгълника ”Аз – групата – Твореца”. Разкриваме точката на единството, на сливането, където аз и групата е съсъд, а Творецът – напълването. А след това проверяваме какво ни пречи и какво работи за нас. Всяка секунда разкриваме потенциално годни свойства, за да ги поправяме и присъединяваме, изкачвайки се с това по стъпалата на духовната стълба.

Така че, ако търсиш оптималния път, има само едно място, на което трябва да се фокусираш.

От урока по статия на Рабаш, 26.10.2012

[92232]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо са ни дадени именно ”заповеди”, т.е. повели, ако всичко трябва да се осъществява по желание и по свободен избор?

Отговор: Наистина, човек приема заповедта като повеля. Защото и желанието също ”повелява” да постъпим по определен начин. И изпълняваме заповедите именно в желанията.

Ако се обръщам към някого със заповед, той може да я изпълни от страх, или за възнаграждение в този свят или в бъдещия – или защото така му е заповядано. По такъв начин ”заповед” – това е повеля, която се съблюдава не от страх и не заради отплата. Ако се страхувам от нещо или разчитам на печалба, то изпълнявам договора, а не заповедта. Отворила ми се е възможност да загубя или да спечеля по волята на стопанина, който ме лишава от избор, поставяйки сурови условия: ”Ако направиш така – ще спечелиш, ако направиш иначе – ще загубиш”. И виждам, че трети път няма, че не се получава да избягам. Може би, защото така са ме възпитали, а може би такива са обстоятелствата.

От друга страна, ”заповед” означава, че съм напълно свободен. Творецът е напълно скрит от мен, мога да правя каквото си искам – и все пак, търся възможност да изпълня Неговото желание. Защо? На този въпрос отговор няма.

Е, търси си причината. Страх – това вече е принуда, възнаграждението е подкуп и означава, че тук няма нищо духовно. Тогава за какво трябва да изпълнявам заповедта? Няма за какво. Но само луд или малко дете могат да действат без каквато и да била полза, без желание да избегнат злото или да постигнат добро. Какво да се прави?

Да се търсят сили за действие. Тъй като аз съм машина, която трябва да се зарежда с бензин. Търся този бензин, без да имам отговор на въпроса: ”За какво?”.

Когато човек наистина достига до вяра над знанието, той няма за какво да изпълнява заповедта. За това е казано: ”Земята виси в пустотата”. А човек търси единствено и само гориво – само за това моли, само това иска.

А освен това, той се и прикрива, за да не му покажат трепета или възнаграждението. С други думи, прави съкращение, без да желае да види Твореца, избягвайки всичко, което е способно да му попречи в свободния му избор с вяра над знанието.

И тук достигаме до точката, за която в нашия свят няма никакъв разчет, никакви възможности за измерване. Тъй като в своите желания винаги избираме онова, което ни носи по-голяма изгода.

От тази средна точка и нататък започва свободният избор. Пред нас изниква въпросът: ”Заради какво да действам?”. И онези, които се стараят да преминат през него, достигат до духовните усилия, които стоят по-високо от този въпрос.

А в нашия свят заповедта няма защо да се изпълнява – това не носи никаква изгода от гледната точка на сегашното ни разбиране, желание и ценности.

От урок по статията ”Даряване на Тора”, 04.11.2012

[92177]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Заповеди, Свобода на волята - Няма коментари→

В нас се разкрива копие на последното разбито духовно стъпало като материален свят, който усещаме с петте си сетивни органа. При това материята и чувствата са мними – те очертават контурите на духовното, подобно на картината от стената. Картина има, но тя не е реална. Реалността е там – зад стената, а на стената е само проекцията.

Хората гледат кино и изпитват най-различни преживявания. Реални ли са те? Просто такива са ни реакциите. Сякаш живеем във филма, който ни прожектират.

Но освен този филм – нищо друго не съм видял и нищо не зная. В него преминава целият ми живот и затова всичките ми усещания отразяват неговия ход. Зрение, слух, вкус, обоняние, усет – всичко е отразено на тази лента.

Днес преминахме към триизмерното кино, осигуряващо ни още по-голяма реалистичност. Въобще не е тайна, че човек може да бъде поместен в някаква сфера, симулирайки, че това е неговият живот. Ако той свикне с този свят, върви му доказвай, че съществува някаква външна реалност. ”Ето хора, звезди, Земя – всичко си е на мястото”… В своите усещания той не излиза извън рамките на тази сфера. За него, зад пределите на сегашните му усещания нищо не съществува. Той не усеща в някакъв допълнителен чувствен орган недостатък на каквото и да е, ущърб на неговата реалност.

Ето и аз днес с петте си чувствени органа управлявам само това, което се намира вътре в моя кръг. Къде е допълнителният сетивен орган – съсъдът, който не може да се напълни с нищо от това, което се намира тук, колкото и да се опитваме? Тази допълнителна потребност се нарича ”точка в сърцето” (.), и тя е обърната към онова, което не се намира в нашата Вселена. Усетил това желание, човек не може да си намери място, тръгва да търси и накрая намира нас. А нашата задача е в това, да го свържем с външния свят. Той трябва да се откъсне и да прескочи ”оградата”, да се избави от нея.

Цялата работа е в това, че нашата сфера е създадена като копие на висшия свят – между тях има някакво подобие. Трябва само да се използва правилно онова, което имаме тук. Аз вземам своята искра, точката в сърцето, и я внасям във взаимоотношенията си с другарите, сякаш искам да ги обикна. И тогава виждам, че всъщност не желая това.

Но необходимостта вече е формирана, искрата вече е придобила вектор и съответно с това мога да изисквам поправяне.

Затова, основно трябва да поставим своята искра в ”терена за игра” и да накараме самите себе си да играем, по всички правила. Благодарение на тази игра, концентрирам ума си и придобивам правилни, истински желания. Така от модела, от аналога, имащ външно сходство, ще премина в истинския свят.

Нашият свят ще остане само като въображение, ”като полигон за тренировка” и само моята искра е вечна. Тази миниатюрна точка в сърцето – част от Твореца свише. И ако я използвам правилно в играта, то ще постигна успех и ще израстна.

От урок по статията ”Учение за Десетте Сфирот”, 04.11.2012

[92099]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да прeдадем форма на отдаване на получаващите желания?

Отговор: Ние прeдаваме най-различни форми на материалите – правим от тях зъбни колела, решетки, точила и т.н. На съшия принцип работим и с желанието за получаване, независимо, че то никога няма да се превърне в даващо. ”Съсъдите за отдаване” в кабалистичната терминология са получаващи съсъди, които са способни да отдават, действайки по особен начин. Казано с други думи – то става получаващо по особен начин. Защото освен да получават, те на нищо друго не са способни.

Така че, усъвършенствай се в получаването до такава степен, че то да се уподоби на отдаването.

Днес, както и да го усукваш, моето намерение си остава егоистическо. За да го поправя, ми трябва особена, външна сила. Затова се учим – за да я привличаме. Сам не мога да променя нищо и затова не преживявам за своите желания – те ще се развиват съгласно програмата. Не трябва да се грижа за това, напълнени ли са моите съсъди и ако да, то с какво и колко? Тук всичко си върви по реда, а аз се грижа само за намерението, за посоката на мислите си. Аз отделям действието от намерението и само в намерението постоянно се устремявам към целта. Докато я задържам на ”кръстовището”, каквото и да правя – аз съм поправен и всичките ми дела са добри. Затова е казано: където са мислите, там е и човека.

Сто процентното намерение за отдаване ми подсигурява поправяне във всичко. Защото именно то, а не действието, е решаващия фактор. И тогава, дори да грабя или да разрушавам – аз грабя и разрушавам частите на своето егоистическо желание, за да извършвам действия за отдаване. Над действията човек няма власт – всичко определя намерението.

Проблема е в това, че гледайки един на друг, ние виждаме тъкмо действията, а не намеренията. Но тъкмо този проблем ни води към поправяне. Аз трябва да се издигна на такава височина на взаимната връзка, за да съдя за другите по намерението им, а не по действията им. Това ни задължава да ставаме кабалисти. Друг изход няма – защото по друг начин не можем вярно да си взаимодействаме. Бедствията ще се увеличават – и къде ще е моето отдаване на висшия?

Въпрос: ако намерението – е онази форма, която се облича на материала на желанието, то как да я поправим?

Отговор: С помощта на светлината, възвръщаща ни към Източника. Ние се стараем да действаме за отдаване, обединяваме се помежду си, и несполуките ни разкриват, че се нуждаем от светлината.

Защото във всеки човек има част от Галгалта ве – Ейнаим. Като следствие, някои хора изпитват влечение към светлината и това влечение се разкрива в тях, като въпрос за смисъла на живота. Те искат да познаят, да разберат тази тайна.

Такива хора са особено егоистични. Те изобщо не са симпатични – по-скоро са отвратителни, на тях въобще не им е до този свят, те го презират, не желаят да се възползват от неговите ”боклуци”. Накратко казано, в кабала идват хора много неприятни. Тъй като голямото желание в тях, потиска малките. В резултат, човек се интересува само от едно – той иска да знае, за какво си струва да се живее?

Освен това, него могат да го вълнуват въпроси на ниво от висша философия: ”Какво е това Вселена? За какво е всичко това?”. С други думи, на него тук му е тясно и той не може да понесе това.

Ето, това всичко е предизвикано от пробудилата се част на Галгалта ве – Ейнаим, която за сега все още се намира в АХАП и го уголемява, тласкайки човека към търсене, кара го да се отваря за всичко, стараейки се да ”глътне” цялата действителност, включвайки и Твореца.

А след това, благодарение на действията в групата и учението, човек започва правилно да преценява и да сортира всичките явления. И тогава се приближава до поправянето.

Освен това, основна роля играе коренът на неговата душа, качественият характер на неговата Галгалта ве – Ейнаим. Някой например, се устремява към глобалното, към всеобхватните знания, съобразно размера на своето решимо, някога издигналите се много високо, са паднали толкова ниско, че сега изискват голяма работа. Такива  хора не постигат успех отведнъж, а след десетина години – но след това се издигат на съответстващата им висота. А другите – не.

Във всеки случай, както и да се възвиси човек, неговото глупаво начало се възвишава над него. От това зависи количеството действия, необходими за поправянето му.

Но така или иначе Галгалта ве – Ейнаим и АХАП всеки има изначално, без да изключваме ”народите на света”. Тъй като всички сме преминали през разбиването, в това число и в Древния Вавилон. Тогава се е разразила същата криза, както сега, в резултат на което от общата среда се е отделила една малка група от хора – народа Исраил. Сега, когато страдат всички ”останали вавилонци”, нямайки друг избор, сега ще им се наложи да се поправят заедно с онази група, за да излязат окончателно от Вавилон. И тогава всички ще се назоват Исраел – което означава: ”направо към Твореца” (яшар – Ел)

Тук не става въпрос за националност, а за подобие на Твореца. И разликата е само в последователността: някой започва този процес, а някой го продължава. Всеки внася своята лепта и накрая всички поправят вавилонското разбиване.

От урока ”Въведение в книгата Зоар” 02.11.2012

[92001]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да постигнем толкова силно желание към духовното, че то да ограничи всички останали желания на тялото?

Отговор: Във всеки от нас има ”613” желания, които трябва против своето разбиране да настроим към величието на любовта и отдаването, обединението, взаимното поръчителство. Всичко, което е зад пределите на моите лични интереси, трябва да стане по-важно за мен, отколкото егоистичните желания на тялото ми.

Ако човек разделя вътрешните и външните желания така и се насочва в посока от себе си навън, за сега това е достатъчно. Всяка секунда трябва да се проверяваме отново и да се опитваме да се задържим в същото направление на мислите.

В крайна сметка, навикът става втора природа и за сметка на приложените от мен усилия, към мен се спуска светлината. Още малко усилия – и още малко светлина. От такива мигове започвам да се изграждам, защото ”Няма другo поправяне за човек, освен да се устремява към всички бъдещи мигове, така че да са обвързани и насочени към Неговото велико име” – още и още малко. Тъкмо от такива ”изходи” (от Циона) и излиза Тора.

Защото когато усещам, че съм излязъл от правилното намерение, у мен се поражда желание да се върна и искам светлината, възвръщаща към Източника, която се нарича Тора. Излиза, че тъкмо от Циона, от такива видове (ециот) се ражда Тора: не от подемите, а от паденията, изходите от правилното намерение.

Така, през цялото време прибавям още една и още една ”буква”, докато през мен не премине цялата книга Тора.

От урока на Рабаш, 29.10.2012

[91918]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→