Въпрос: Казвате, че ”духовно” е, когато ближният е по-важен за мен, отколкото самият аз. Как може да искаш това? Нима там няма нищо друго?

Отговор: Да, тъкмо това е духовното. Нещо повече: дава ти се всичко, каквото си пожелаеш, освен да отдаваш на ближния – и ти въпреки това, избираш само него.

Работата е в проявяването на съсъда–желанието. Никой от нас не иска действия, които са над нашата природа. Просто се променяме и тогава откриваме, че свойството отдаване е важно не в егоистичен смисъл, а само по себе си.

Не отчиташ действието на светлината, връщаща към Източника. А между впрочем, тя въздейства на човека, и човек се променя. При това се променя така, че вече няма някогашния разум и някогашното чувство – всичко се превръща в противоположно, в ново.

И затова трябва да предоставяме на светлината възможността да си върши работата. Да и дадем да поработи, открий и се и се подложи на нейното въздействие. Тя се намира отвън, обкръжава ни – нека се докосне до теб, до твоите желания, които сега скриваш от нея. След като тя се захване за работа, ще видиш как всичко се променя.

Понеже се намираме в невероятно мизерния, ”точков” свят, сме ограничени в рамките на времето, движението и пространството. Това просто е ужасно, но ние не разбираме случващото се. Огромни разстояния ни разделят, разделят нашите разбирания, усещания, постижения. И те са се образували заради нашите желания, които са обърнати към собствена изгода.

И обратно, желанията, пребиваващи в отдаване, се включват едно в друго. Ако всички желаем да дарим на всеки добро, то се събираме в една точка и там между нас вече няма разстояние, там анулираме този свят. Представи си го без разстояния, без време: светлината се лее от всички страни. По Айнщайн, ако се движиш със скоростта на светлината, то виждаш не само онова, което е пред теб. Светлината сякаш идва при теб от всякъде, а понятията време и пространство изчезват…

Днес просто не разбираме, че живеем в едно мъничко, нищожно измерение, живеем и умираме, сами не знаейки къде, надарени с разум и чувства, но в същото време, се намираме на самото дъно. За това, позволи на светлината поне малко да се излее върху теб. Понеже ти дори не си представяш какви свойства притежава тя. Това не е просто отдаване, това е друго измерение, в което важността на другите не предизвиква такова объркване. Очаквай светлината да те избави.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 18.03.2013 

[103097]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По какво се отличава духовният срам от този срам, който изпитваме във всекидневния живот?

Отговор: Житейският срам е егоистичен срам поради това, че не искам да пострада моята гордост. Духовният срам възниква вече след съкращение, когато не се грижа за себе си, не се срамувам от своите природни свойства. Преживявам по съвсем друг повод.

Необходим ми е срамът! Сам го търся в своето духовно развитие, защото той ми дава огромни сили! Ако сега в нещо се посрамиш, то представи си, как ще се разгорещиш, каква сила ще ти предаде това, подвижност. Вече няма така спокойно и сънено да седиш на място, както сега, а ще започнеш да се суетиш, докато не изгасиш този срам. Още една седмица ще се вълнуваш по този повод, докато, накрая, няма да можеш да се успокоиш.

Ти ще бъдеш готов на всичко, само да отстраниш причината за срама, и няма да се успокоиш, докато всичко не се върне на своето място. Ако някой човек е станал виновник за преживения срам, ще направиш всичко, за да му отмъстиш. Има хора с повече или по-малко избухлив характер, но всеки изпитва примерно едни и същи чувства.

Въпросът е, мога ли да достигна до такова състояние, когато лично на мен това никак няма да ми влияе, а целият ми срам ще бъде, доколко аз не се жертвам за обществото, не вземам в него участие, не добавям това, което трябва да внеса, и свръх моите задължения? Само от това да се срамувам.

Как само бихме укорявали някой друг: ” Не се ли срамуваш?” Тоест бихме му показвали, че не взима под внимание останалите. От тази точка започвам своето поправяне.

И тогава всички мои частни лични свойства изобщо не се вземат под внимание, нали това е животински характер. Нима сте видели, животното от нещо да се притеснява? Срещнали ли сте котарак, който би почервенял заради откраднатата сметана, оказвайки се хванат?

Животното няма за какво да се срамува. Но човекът в нас, който започва да се гради, му е срамно. Срамът се отнася именно за него, човек преживява за това, отдава ли на другите, добавя ли блага за всички, изпълнява ли своето предназначение в общата система.

От урока по ”Даряване на Тора”, 18.03.2013

[103039]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - 2 коментара →

Нашите желания се разделят на две групи:

– „животински” – насочени към храна, секс и семейство;

– „човешки” – насочени към пари, почести и знания.

Във всеки случай, и едните, и другите желания се отнасят към този свят и в тях няма нищо духовно.

По-ниската група желания на този свят могат да бъдат наречени „лични” желания, а по-високата – „социални”. На върха, всички ние сме едно семейство. Във всеки случай се стремим към това.

Въпрос: Кои желания пораждат сред нас сплетни и злословие?

Отговор: Като цяло, желанието за почести, власт.

Въпрос: И как да се борим с това, за да станем едно семейство?

Отговор: Грубо казано, да затворим уста и уши, да опазим сърцето. В това се състои и работата. Никой не иска от другия да бъде поправен, но трябва да разберем необходимостта от поправяне и да искаме и поне да се устремим към това желание. Защото ако желанието го има – от страна на светлината няма да има забавяне. А засега, както се казва, отправям „молитва, предхождаща молитвата” – искам да желая.

Въпрос: Как моите лоши мисли за някого разделят семейството, което искаме да изградим?

Отговор: Това е все едно да пробиеш дупка в общата лодка. Достатъчна е една дупка, за да потопи всички. Нещо повече, даже ако не добавям своите усилия, своята поддръжка, това вече е вреда. Трябва с всички сили да искаме да бъдем едно семейство. В него няма красиви и грози, умни и глупави, добри и лоши. Творецът ни е събрал и трябва само да се обичаме един друг. Всички са прекрасни, всички са умни, всички са добри, всички са любими.

Въпрос: Нашата група представлява един парцуф. Съществува ли в него аналогично разделение на желанията?

Отговор: Ако ние заедно представляваме един парцуф, то всички наши частни желания са смесени помежду си, включени едно в друго. Като цяло, работим над общия разчет и, изхождайки от него, всеки получава друг парцуф, не такъв, както по-рано. Благодарение на това, във всеки тези желания се съчетават по нов начин. Така се смесваме в мислите и получаваме мощен импулс за издигане – както в негативно, така и в позитивно отношение.

Въпрос: Какви са материалните, минимално необходими желания в групата?

Отговор: Няма откъде да получа нови, духовни желания, ако не се включа в група и не започна да приемам от другарите нов „шаблон”, нова форма. Други варианти нямам. Изобщо, в напредването ние постепенно формираме общ парцуф, който включва, обхваща всички заедно.

Малхут на света Ацилут сама по себе си е точка, в която няма нищо, пусто място, където влизаме и се включваме един към друг. Всеки се старае да работи за другите, и тогава в нас има обща молба за поправяне (МАН).

Да допуснем, събрали са се пет човека, и у всеки има част, желание, готово за обединение с другите. Малхут на света Ацилут съединява всички тези части, грижи се за тях, помага им да съкратят всичко останало и изгражда от тях едно общо желание, засега нереализирано. Тя и повдига екрана за получаване, който в резултат обхваща всичко. И от този екран в отговор всеки получава толкова, колкото е вложил.

По този начин, всичко работи съобразно желанието. По тази схема въздействат невроните в мозъка, клетките в тялото, синапсите, с всяко действие, състоящо се от различи съчетания, и т.н. Принципът навсякъде е един: да се акумулира общо желание, да се отработи и преустрои за следващо действие. Всяко състояние, всеки миг по този път не прилича на предишния, и по този начин поправяме всички желания.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар”, 17.03.2013

[102957]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статия на Баал а-Сулам („Плодове на Мъдростта“): Когато се размножили 70–те души от коляното на Яков до 600 000 души, всичко се върнало към източника, и било необходимо да се събере цялото стадо, за да се отмести камъка, закриващ кладенеца. А ако не достига силата макар и на един, то отслабва цялата обща сила.

Това означава, че всяка част е необходима на цялото, а всеки, който е бил включен в общото, но го е напуснал, не излиза просто сам по себе си, а нанася голям ущърб на цялото. И в това е смисълът на общата молитва: забранено е на човек да се откъсва, да се отделя от останалите и да моли за себе си, дори и за да достави сам удоволствие на Твореца, вместо да се моли за всички заедно.

Тъй като отделящият се от обществото и молещият се за себе си не само не гради, а обратно, разрушава душата си, обличайки се с бронята на гордостта. Човек трябва да отдаде всичките си сили в полза на общото във всичките си молитви към Твореца и работата. Тъй като такава е природата на общата светлина, напълваща всяка част при условие, че тя отменя своето лично съществуване и не усеща себе си.

Трябва да помним, че всички мисли, които ни идват, са ”помощ от противостоящото”, предоставящо ни възможност да се укрепим и развием за негова сметка. Трябва да се издигаме над всяка пречка и още по-силно да се присъединяваме към усещането за общо семейство: ”като един човек с едно сърце”.

Тези мисли не трябва да ни напускат, това усещане, че ние всички принадлежим към едно семейство. А общото усещане за едно семейство всъщност е усещането на Твореца, който се възцарява помежду ни, вътре в нас при условие, че постоянно се стремим да усещаме своето единство, без да обръщаме внимание на пречките.

В това се състои работата ни. Трябва да си напомняме един на друг за нея, а още по-добре ще е, ако се стараем това да става мислено. Сами да задържаме тази мисъл и да се стараем мислено да въздействаме на всичките си другари и на целия свят, акцентирайки на вътрешните действия. Това е задачата ни за текущия период, която трябва упорито да изпълняваме, докато не постигнем успех.

В това се състои смисълът на израза: ”Израел, Тора и Творецът са едно цяло” – стремящите се към разкриване на Твореца (яшар – ел) и връзката между тях, използвайки всички съвети на кабалистите за достигане на съединение, в което Творецът ще се прояви.

Затова, дори най-светлата молитва, с най-добрите намерения, но не за обществото и не за благото на всички, като едно цяло, а от човек, отделящ се от останалите, не само че не помага, а и вреди! Трябва да разглеждаме обособяването и отделянето, а още повече намерението, като най-недопустимото поведение, най-голямата пречка и да се постараем да я изкореним заедно с корените и.

От подготовката към урока, 17.03.2013

[103028]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Според напредъка си, човек започва да усеща, че духовното се намира извън неговото тяло, във всичко, което го обкръжава: в неживата, растителната, животинската природа и в хората. Това е онзи свят, онази област, към която трябва да се научим да се отнасяме с любов, със загриженост, като към велика ценност, за да стане за нас важен целият свят, намиращ се извън нашето тяло.

Усещането за съществуване във физическото тяло възниква единствено във въображението ни, благодарение на съвкупността от действащите върху нас сили. И затова усещаме, че сякаш живеем вътре в материалното тяло. А ако в човек се появи желание да живее извън своето тяло, във всичко, което го обкръжава, това вече е потребността да усети душата си.

Започвайки работа върху това, човек вижда, че цялата работа трябва да се съсредоточи върху правилното обкръжение, тъй като само от там може да получи помощ и поддръжка. Такова обкръжение, като представител на външния свят е групата, която може да реагира спрямо мен, притегляйки ме към себе си, помагайки ми да изляза извън себе си, навън.

И тогава възприемам групата като свой спасител, хвърлящ ми спасително въже, за да ме измъкне, като от кладенец. Вече не се свързвам с тялото и желая да изляза навън, а след това се хващам за въжето. А групата, другарите, намиращите се отвън, извън мен, ми помагат да се отскубна от това тяло.

Така работейки взаимно, помагаме на другите поред да се извисят и излязат навън. Тъй като само зад предела на кожата си, над личните си интереси, човек започва да усеща, че групата не е събрание на някакви си хора, а святата Шхина, в която се облича Творецът.

Тялото се състои от ”клипа Нога”- такава част, която ми осигурява свобода на избора, и ”змийска кожа” – най-силният егоизъм, дърпащ ме назад, за да приложа правилно и достатъчно усилие, стараейки се да се отскубна.

С помощта на желанието си да се отскубна от своя егоизъм, от любовта към самия себе си, от мисълта за собственото си благо, да се измъкна зад пределите на своята кожа и да мисля за групата, другарите, света, аз пробуждам силата, идваща от групата, от учителя, Твореца, които ме спасяват от този затвор. Всичко това се случва за сметка на взаимната работа в групата, с учителя, книгите, благодарение на обучението, разпространението – на всички средства, в които се облича силата на Твореца и ми помага да изляза извън себе си.

От урок по книгата ”Шамати”, 13.03.2013

[102824]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ще можем ли някога да докажем, че цялата материя на Вселената  е желание за получаване?

Отговор: Поговори с физиците и те ще ти кажат същото, само че с други думи. Има няколко фундаментални принципа, такива като Вторият закон на термодинамиката и няколко природни константи. Ако ”задълбаем” по-дълбоко, ще се сблъскаме с понятието маса. Зад масата стои енергия. А зад тази енергия… Тук научните познания се прекъсват.

Може да се каже, че зад енергията стои сила. Но каква е тази сила? Как да я опишем? Учените се опитват да напипат тези основи, и от техните изследвания можем да прекараме ”пунктир” към желанието за получаване – желанието, поддържащо своето съществувание на различните нива на неживата, растителната, животинската и човешката природа.

Защото, дори ако говорим и за най-елементарното явление, говорим за неговата природа. Имаме предвид нещо, което иска да се задържи в своята форма на съществуване. Това всъщност е желанието за получаване – желанието да съществува. Без него нищо не би могло да възникне, дори за кратко време, за един миг – в тази изначалност дори времето още не съществува.

И така желанието предшества всичко останало. А по-нататък следват различните форми, с които то се облича.

Всички науки и учения ни разказват за това, което човек открива тук, в рамките на земната реалност. А от друга страна, науката кабала ни разказва не за нашето егоистично желание, присъщо на този свят, а за изначалното желание – за силата, която все още не е облечена в нищо.

Въпрос: Можем ли да я изследваме без науката кабала?

Отговор: Не. Извън науката кабала нямаме нужните инструменти. Не можем да изградим ускорител, който ще бомбардира желанието и ще регистрира неговите реакции. Тъй като то се намира по-дълбоко от микросвета, по-дълбоко от квантовите ефекти. И затова можем да работим с него само вътре в себе си, когато ти ставаш онази ”площадка”, където идва светлината. Тя удря по желанието, и от тяхната среща, от взаимодействието им, се раждат всевъзможните частици, по които откриваш отразената светлина, слизаща на много по-ниско стъпало и пробуждаща в теб нови решимот.

Елементарната схема в науката кабала изглежда по следния начин: екранът започва да се издига от табур, на следващото стъпало става ударно взаимодействие, и отразената светлина се спуска надолу от стъпало на стъпало, преодолявайки спада на енергията в предходното състояние. От там тя ”избива” тагин (”коронките” над буквите), и в резултат на различните енергии довежда до разлика в честотите, до разлика в свойствата. Това ти помага, сравнявайки, да различаваш детайлите и да сглобяваш общата картина.

Така малкото дете опитва всичко на вкус и се запознава със света, тъй като за сега вкусовото усещане за него е ключово и най-надеждно. Също и в духовното „вкусовете” (таамим) се наричат първите светлини, проявяващи се в желанието. С тяхна помощ започваме да опознаваме случващото се.

И така, материалът на ”мишената”, в която попада светлината съм аз самият, моето желание за получаване. Подобно на учените, които бомбардират мишени с частици, повишавайки тяхната енергия, ние правим същото, само че не с вещество, а с материалното желание, издигайки се от стадий 4 към стадий 3, към стадий 2 и т.н.

Като следствие, все още можем да си говорим за нещо с физиците. От всичките научни дисциплини физиката е най-близка до науката кабала, ако става въпрос за конкретни явления и сили.

От урок по ”Предговор към книгата Зоар”, 14.03.2013

[102834]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Колкото човек е по-близко до учителя, групата и обучението, толкова повече нараства егоистичното му желание…

Отговор: Разбира се. А иначе как би израснал? Затова е казано: ”Колкото и да е висок човек, неговото начало се издига над него”.

Въпрос: Как тогава съкращаваме своето желание?

Отговор: Съкращавам не самото желание, а неговото приложение. Изобщо не искам желанието да бъде намалено или въобще да изчезне. Не, отнасям се към него, както се казва, ”с цялото си уважение”, с любов, а не с ненавист – тъй като това е ”насрещна помощ от Твореца”. Провеждам осъзната работа със себе си и се стремя да запазя границите на своето желание, всички детайли на възприятието си. Те са истинско съкровище за мен и им придавам голяма важност.

Тогава целият живот става за мен нещо особено важно, ценно. Пред мен сякаш играят, блещукат частите на сложен механизъм и аз не ги неутрализирам, не редуцирам неговата жизнеспособност, искам да се издигна над него. Това всъщност е изкачването по духовните стъпала.

Самото съкращаване се прави от светлината, а аз не спирам нейната работата. Това е равносилно на аскетизъм, и в него няма нищо хубаво. Нещата трябва да се приемат такива, каквито са, издигайки се над тях, а след това да се използват правилно. Присъединявам се към групата, учителя, книгите, а желанието ми все расте, още и още. Така се издигам, като на въздушна възглавница.

Въпрос: Как става това? Нали в желанието е много лесно да ”потънеш”.

Отговор: Моля ви през цялото време да пребивавате в състоянието ”вяра над знанието”, в средната линия. Моето желание, над което се издигам, е лявата линия. Отдаването, което придобивам, е дясната линия. А порядъкът на взаимоотношенията между отдаването и желанието е средната линия. Този механизъм ме издига като крик все по-високо.

От урок по ”Предговор към книгата Зоар”, 10.03.2013

[102765]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Как е възможно да ни научат какво е отдаване? За това изначално сме надарени от природата с желание за наслаждение, върху което изучаваме отдаването от неговата противоположност, обратното на него свойство.

Желанието ни за наслаждение се впечатлява от някакво въздействие, предизвикващо в него всевъзможни реакции, което сякаш прави драскотини, дупки, ями, вдлъбнатини в него. Благодарение на това, желанието започва постепенно да чувства, тъй като тези въздействия се различават по големина, характер, между тях съществува специална връзка, която не разбираме.

Внезапно откриваме, че нашето желание за наслаждение е много гъвкаво, изключително дълбоко и сложно и също толкова разнообразни и сложни въздействия достигат до него. Така изучаваме своята същност. И колкото повече научаваме за нея, в действителност опознаваме нейното противоположно свойство, обратния характер. Тъй като нашето обучение се основава на сблъсъка на две противоположни свойства: получаване и отдаване.

Казано е: „Да няма други богове пред теб“, което означава учене, при което именно върху тези други богове изучаваме Твореца и можем да формираме вътре в себе си Неговия образ. Защото всъщност Той няма образ, няма форма, позволяваща ни да си Го представим: какво е това, кой е Той, как да Го разкрия?

Как да разкрия това, което не е възможно да се разкрие?! Затова само за сметка на отрицателните въздействия, негативно възприемани от желанието за наслаждение, постепенно изграждаме обратно отношение, от което започваме да си представяме какво е свойството отдаване. То не може да дойде до нас по никакъв друг начин: нито във фантазиите, нито в чувствата, нито в действие от наша страна, което пряко би съответствало на него.

Всичко става само поради факта, че някаква специална сила, светлина действа във всякакви състояния и предизвиква реакция в нас. Работата ни се състои в това, да включим всичко към тази единна висша сила, да постановим, че освен Нея, няма никой друг. Макар това да среща огромно противопоставяне от страна на желанието ни за наслаждение, защото преди то е смятало, че няма никой освен него. Сега то трябва да се съмнява в това. Едното отменя другото, т.е. възниква спор: кой ще царува?

Тези две твърдения се изключват взаимно: или аз, или Той! Този конфликт е в основата на всички наши състояния. И не трябва да се страхуваме да застанем между тези две враждуващи страни и да оставяме това неразрешимо двувластие, да го понасяме, и не просто да се смирим и предадем, а да постигнем, оправдаем, разберем, да се уподобим на силата на отдаване. Ако човек не избяга от това разбиране, а е в състояние да работи в условията на такова раздвоение, сблъсък на мненията, чувствата, ако не разчита на своя животински разум и не избяга от бойното поле, то получава нов разум и чувства свише. В този случай, той придобива форма, подобна на Твореца.

А преди това е невъзможно да разбере какво е това отдаване. Когато човек най-накрая го постигне, това се нарича спасение от Твореца, божи дар. Този, който приема всички падащи му форми на работа и прекланя глава, без да се ръководи от своя собствен, едва ли не всичко разбиращ и вземащ решения ум – той постига успех. Главното е, както се казва, да не вярваш в себе си до деня на смъртта си, т.е. до смъртта на своя егоизъм. А след нея, вече придобиваш вяра.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 11.03.2013

[102425]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Духовният растеж започва със съкращаване на егоистичното желание, което властва изначално над него. В момента, когато искаме да направим съкращение, навлизаме в състояние на духовен зародиш, за който е написано: ”Зародишът в майчините води вижда целия свят от край до край. Свещта гори над главата му и го обучават на цялата Тора”.

Тоест той в нищо не е ограничен, защото напълно се е отменил, отменил е същото онова малко, егоистично желание, което е имал в дадения момент и в което е усещал ”този”, бездуховен свят. Тъй като той изобщо не е усещал духовния свят, а само този свят, въображаемата реалност, като човек загубил съзнание и виждащ халюцинации.

Когато съкращава егоизма си, той става неограничен. Повече не изпитва нужда да получава, започва да му свети светлината на Безкрайността като обкръжаваща светлина, което означава да се намираш в утробата на майката. Така преминава етапите на развитие на зародиша.

А след раждането си вече започва да работи на 1-во ниво на дълбочина на желанието, вместо на нулево, и тогава става ограничен. До него вече не достига с нищо неотслабващата светлина на Безкрайността, тъй като повече не се старае да отмени напълно себе си, а само да се прилепи към висшия. Той изгражда свои екрани и отглежда желанията си, за да достигне на практика до светлината на Безкрайността, благодарение на своя труд и да я облече в своите съсъди.

Затова сега в работата му се появяват ограничения и светлината му свети дотолкова, доколкото е способен да приеме, за да отдаде за поправяне на съсъда. Затова е казано, че ”Творецът ненавижда тялото”, т.е. егоистичното желание за наслаждение. А желанието за отдаване вече не се нарича тяло, а душа – част от божественото свише.

По такъв начин, има състояния, когато човек се съкращава дотолкова, че до него без каквито и да е ограничения може да достига светлината на Безкрайността. Но съвършенството се състои в това, да позволи на светлината на Безкрайността да се проявява без каквито и да било съкращения от страна на човека. той трябва да разкрие себе си с помощта на екрана и сам да работи на нивото на Безкрайността, за да постигне пълно сливане със светлината, неограничена от никакви съкращения.

 От подготовка към урока, 12.03.2013

[102517]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да преминем от ”Аз” към ”Ние”? В какво се състои смисълът на това, човек да оправдава управлението на Твореца само тогава, когато се радва не на своите успехи, а на успехите на другарите си?

Отговор: Смисълът е в това, да се прилепиш към другаря и чрез него да започнеш да усещаш действителността. Как мога да проверя своята преданост към другарите? Съдейки по това, че се радвам с тяхната радост и се огорчавам от техния печал, внасяйки тук себе си единствено за да им помогна да постигнат добро състояние.

И тук започвам да разкривам доколко аз в действителност желая обратното: как в мен се разкрива огънят на ненавистта и завистта към тях, доколко не съм способен да им пожелая нищо добро, защото усещам, че откъсвам нещо от себе си.

Тук ми предстои много работа, за да мога с помощта на тези проверки да достигна до правилния извод: че нямам нищо освен другарите, в които живея!

Ако другарят ми има някакъв проблем, то аз работя с него така, както ако имаше преграда, стояща между мен и Твореца. Няма никаква разлика. Там ще имам възможността да отменя своето ”Аз”, а от друга страна, да се почувствам голям спрямо другарите, т.е. да поискам да направя всичко, за да им бъде добре, с една дума, като грижовна майка.

От урок по книгата ”Шамати”, 10. 03.2013

[102406]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→