Днес попадаме в едно особено състояние, когато откриваме, че няма как да оцелеем, ако не достигнем силата на обединението. Но при все това трябва да изясним за какво ни е тази сила?

Дали за това по-добре да се устроим на стъпалото на този свят и вместо злата сила, която ни е подчинила, да призовем силата на доброто и да постигнем равновесие  на сегашното си стъпало. Или все пак искаме да се издигнем по-високо и да ни властва силата на отдаване и  да разкрием величието на това отдаване само по себе си.

Възможно е да се стремим към силата на отдаване, просто желаейки да уравновесим силата й на получаване и спокойно да живеем в този свят. В такъв случай искаме да използваме силата на отдаване в подкрепа на егоистичната сила, което се нарича отдаване заради получаването. Или все пак искаме да достигнем получаване заради отдаване.

В това се корени целият въпрос: кой искаме да ни управлява – свойството на отдаване или егоистичното свойство?  В това се съдържа цялата свобода на нашия избор. И за това говори молитвата, която се нарича „молитвата на 18-те благословения“ – за каква милост отправям молбата си?

Искам ли да се издигна на стъпалото на отдаване и да доставям радост на Твореца, да достигна вяра над знанието, да използвам всичките си желания в полза на отдаване и дори да получавам заради нея, така че цялото ми желание за наслаждение да работи заради отдаване? Или говоря само за земния си живот и искам да го направя по-хубав?

В това се състои огромната разлика: дали ще съществувам на животинско ниво или на човешко. Това е качествена разлика. На животинско ниво възприемаме живота си като живот на тялото и усещаме този свят, както днес: своето тяло, обкръжаващия свят с всичко, което се случва с него.

Заради съществуването на това тяло живеем – всеки сам за себе си. Затова сме готови да уравновесим живота си чрез силата на отдаване с цел да постигнем по-комфортно, по-приятно, по-спокойно съществуване.

Има и друг вариант – издигаме се на стъпалото «Човек» и спечелваме вечното съществуване над материалния свят. Материята свършва по-ниско – на неживото, растителното и животинското ниво. В нашия свят всъщност няма друго стъпало, няма стъпалото човек. Човекът е стъпало, включващо в себе си ума и сърцето, което означава желанието и мисълта, анализа.

Това е, което израства от нашия ум и сърце, но не от тялото. Информационните гени (решимот) – данните след разбиването се съединяват заедно: всичките сърца, всичките желания се съединяват в едно сърце като в един човек и всичките ни намерения, тоест мисли и разум също се обединяват. Това обединение създава образа на човека като някакво виртуално същество, несъществуващо в материя, изградено не от електроните и молекулите на тялото.

Ние сами го изграждаме, съединявайки всичките си мисли и желания. И така започваме да съществуваме на по-високо стъпало, което се нарича ниво човек (Адам), което значи „подобен“ («ДМ» – доме) на Твореца. Защото тогава желанията и намеренията ни започват да действат като духовен съсъд: вътре в него е желанието, а над желанието е екранът.

Това означава да бъдеш човек: „прачовек“ (Адам Кадмон), човек на световете Брия, Ецира, Асия. А нашето тяло не се нарича човек. Наричаме го така, правейки сметки за бъдъщето, очаквайки, че то ще ни доведе до това, да станем човеци.

На това е посветена молитвата: да ни помогне заедно да съединим своите сърца, тоест желанията, мислите, и намеренията, така че да съставим от тях пълен образ на човека, на самостоятелната личност.

От урока по статията от книгата „Шамати“, 25.08.2011

[52560]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Език на кабала - Няма коментари→

Човекът започва от съединяването на нашите мисли и желания в най-малкия съсъд. А после той расте все повече с добавянето на нови и нови части. По такъв начин, той става човек, Адам, който се простира от край до край на мирозданието. И неговото съединяване, неговият мозък и сърце се изграждат от всичките разбити части, които се съдържат във всеки от нас – защото всяко късче съдържа в себе си разум и сърце.

Съединяването на тези сили е подобно на формирането на материята в нашия свят в продължение на цялата еволюция, на неживото, растителното и животинското ниво. Защото тя е започнала да се съединява в такава форма. И когато започваме да съединяваме своите части, също преминаваме тези стъпала: неживо, растително и животинско – в съединяването между хората. Това се наричат духовни стадии: зародиш – отглеждане – зрялост (ибур – еника – мохин).

Затова, цялата ни работа зависи от това, заради какво се съединяваме. Заради това, свойството отдаване да е в нас, тоест заради Твореца, заради Неговото удоволствие, или заради самите себе си, за да сме по-добре, когато мислим само за своето състояние в този свят и за нашето тяло. Тоест, ние се грижим за своето телесно съществуване, а не за това, да съберем от своите частици образа на човека.

Затова „молитвата 18-те благословения” така добре изразява духовния път, насоката, намерението, стремежа към следващото стъпало, на което сега предстои да се издигне светът, човешкото общество. И затова се разкрива необходимостта от съединяването. Въпросът е само: заради какво става то?

И тук човечеството се разделя на две части – тези, които разбират, че съединяването е необходимо за достигане на човешкото стъпало, образа на човека. И останалите, които  се отнасят към желанието и се съединяват заради добрия живот в този свят.

Така те се и разделят: екранът се нарича Исраел, а желанието – целият народ, на когото е необходимо само да се присъедини към този, който изпълнява работата, възложена на Исраел.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 25.08.2011

[52557]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Винаги се намираме в пълната власт на Твореца и Той ни напълва, извиквайки в нас усещане ту за Самия себе си, ту за собствената Си противоположност. Това усещане може да се облече в множество различни образи, но в крайна сметка има само две състояния.

И ако човек се опитва през цялото време да пребивава в състояние на изясняване на Твореца и осъзнавайки, че работи само против Него, той икономисва време. Тогава разбира, че и в подемите, и в паденията и във времето, когато прославя Твореца, и когато Го ругае, и когато Го обича, и когато Го обвинява, той се намира в ръцете на висшата сила, която или го избутва от пътя, или му помага.

Това се счита за успехи или прегрешения, в зависимост от гледната точка на човек. А от страна на Твореца всичко изглежда свято, защото е необходимо за изясняване на свойствата на отдаване и няма нищо лошо в целия този процес, който човек преминава.

Но все пак, заслужава си да се постараеш, за да бъдат изясненията ти бързи и стабилни. Както Творецът играе с теб, така и ти трябва да играеш срещу Него, за да се неутрализира тази игра. Творецът те повдига или те пуска, а ти така използвай обкръжението, така му отдавай, че да получаваш от него, за да изравниш подемите и паденията си.

Всред тези подеми и падения, е необходимо за сметка на обкръжението да намериш за себе си някакво промеждутъчно, устойчиво състояние, което да не се мени. Тоест да се използва обкръжението като стабилизатор, като ресор, като акумулатор на сили, който ти помага да поддържаш равновесие и в подемите, и в паденията, за да прелива от едното състояние в другото: сили, намерения, желания, намирайки се и в най-голямата дълбочина и на най-високия връх.

Получава се, че обкръжението ще работи буквално като токоизправител за променлив ток и всички твои подеми и падения ще се съберат в едно състояние – разкриването на Твореца като една сила.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 22.08.2011

[52296]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Отправянето на молба нагоре (издигане на МАН) е такова действие, което ние не усещаме. Това е следствие на много действия, учебни часове, работа по разпространение, обединение в групата, вътрешни разяснения. Всичко това се натрупва все повече и повече, докато не достигнем до състояние в което чашата се препълва.

И затова човек не знае кога ще се случи това. Той полага усилия, тренира се, опитва се да се подготви и накрая преминава към това, че изпълнява действието като резултат от цялата си огромна предишна подготовка. Тогава вече може да каже нещо за нея.

Но в крайна сметка това действие се натрупва извън него и не той самият се готви и в резултат изпълнява това действие. Затова е казано: ”Грош по грош – голям капитал”, и тогава тази обща, голяма сметка сработва във висшето и го заставя да изпълни действието.

Всички действия се подчиняват на закона за съответствие на формите и затова всичко се случва тогава, когато молбата на низшия започва да съответства на това, че висшият е готов да работи с него.

МАН – молитва, молба, желание, с което се обръщам нагоре. И това е единственото, което сме способни да направим. Когато се обръщам с молбата си към висшето, не знам дали е правилна или не. Не знам направил ли съм това или не съм, защото молитвата се нарича работа в сърцето и затова не усещаме как издигаме молитвата, искрата, останала от разбиването (решимот).

Не знаем какво в действителност се случва дълбоко в сърцето ни и усещаме само следствието, когато вече получаваме отговор на нашата молитва. Отговорът вече се усеща в сърцето и то се разширява и започва да усеща новите явления от друго измерение, такова, което преди човек не е чувствал, не е разбирал, не е знаел.

Сърцето от това се разширява, така че човек все повече излиза извън себе си и все повече захваща в своя кръг – отначало част от света, а после и целия свят, всички висши светове и духовни стъпала.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 24.08.2011

[52428]

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

По отношението на човека към неговите подеми и падения, доколко е способен да ги види като едно състояние може да се оцени доколко добре и правилно използва обкръжението и колко близо е стигнал до Твореца в поправянето на своите желания. Защото на всяко духовно стъпало, което достигаме, „светлината сияе като тъмнината” в количеството на това стъпало.

И всичко това е възможно само за сметка на съединяване с външните желания, които служат като резерв, в който влагаш желания, получени по време на падението, или вдъхновение от разкриването по времето на подема. И така, едно след друго, работиш на подеми и падения, като ги допълваш.

Колкото съм заредил своето обкръжение по време на подема, сега, когато падна, мога да взема това обратно, за да се получи вместо падение някакво по-средно състояние. Когато при подем напълвам с вдъхновението си своето обкръжение, после ще мога да се възползвам от това. Всеки път се старая „да се изправя” така, за да премина с полза подемите и паденията: при паденията – да придобия нови желания, а при подемите – да се напълня с нови впечатления, със светлина, с разкривания, с определяния.

И тогава ще работя стабилно като верига с кондензатор, който ту се зарежда, ту се разрежда, или като двигател, в който едното бутало се издига, а другото се спуска.

Виждаме, че в природата винаги действат две сили: разликата в наляганията създава вятър и т.н. Но при човека тези две сили трябва, като резултат, да се съединят в една. Подемите и паденията, благодарността към Твореца и обвинението – всичко, в края на краищата, се съединява заедно по отношение на Твореца като Добър и Творящ добро и тогава човек разкрива духовното – свойството отдаване, като се облича в него.

Всички свойства, които той може да отнесе към духовното, се обличат в него, а не се намират някъде на друго място, на разстояние, в някакви предмети, извън човека.

Ако искаме да разкрием духовното, трябва да го намерим в себе си, между състоянията и да го отнесем или към подемите, или към паденията, към силата на отдаване или получаване. И ако можем да съвместим тези две сили правилно – то ще Го намерим! Но само вътре в човека – като форма, обличаща се в материал, свойството отдаване, което се облича в силата на получаване.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 22.08.2011

[52292]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако чувайки една дума, някакъв слаб намек от Твореца, аз съм способен да го увелича до огромни страдания – заради противоположността си на Него, даже от страх пред още по-големи страдания, но вече ще бъда внимателен и ще започна да действам така, че да не се конфронтирам с Него. Струва си даже да го направя от егоистични подбуди, заради самия себе си.

Но ако използвам всички тези състояния, за да достигна отдаване и възприемам намека Му, това леко предупреждение, като напомняне за мястото на моята неизправност, мога да го обърна в напредък. Въпросът е само в това, колко от моя страх мога да добавя към Неговото леко предпазване, за да обърна незабавно моето желание в посока на отдаване.

Тоест, всичко зависи от моето състояние. Възможно е веднага да съм готов да бягам и с всички сили да искам поправяне: да се обединя с останалите, да уча, да привличам светлината, възвръщаща към източника, сякаш съм попаднал в ужасна беда. А може и да си мисля, че няма нищо страшно: нещо не се случило, навярно съм уморен или болен и може дори да се занимавам с други неща, вместо с поправяне.

Протакам това във времето и си навличам още повече беди, ако не съм способен да се пробудя от лекия намек. В резултат страдам двойно – от разтегляне във времето и от все по-тежките удари. До момента, в който ситуацията не се влоши дотолкова, че просто ще ме принуди да се отместя от мястото си. Но колко време съм загубил безцелно и колко силно съм страдал! Сега колко време ще ми се наложи да работя над себе си, за да изляза от това състояние!

И всеки път състоянието ми е все по-ниско, все по-далече от духовното. Затова тук е необходима работа от страна на обкръжението, за да пробуждаме един в друг чувствителността, отзивчивостта към призива, който чуваме всеки ден, всеки миг. Ти трябва да чуеш как Творецът се обръща към теб, как през цялото време те предпазва, пробужда те като ти шепне на ухо!

Постоянно трябва да се ослушваш за това и тогава у теб ще се развие възприемчивост към Неговия език, към това, как Той работи в теб и през цялото време те настройва, както се казва ”с дебелината на косъм”. Повече не е необходимо!

Но праведникът възприема този тънък косъм като сноп волски косми – такова огромно значение придава на това. Всичко зависи само от нашата чувствителност.

Да увеличиш разума си – това означава да повишиш чувствителността, за да възприемаш все повече и по-надълбоко. Не усещаме духовния свят, именно защото е твърде фин за нас, сякаш се изплъзва от грубите ни сетивни органи. А за сметка на такива упражнения ще започнем да улавяме и да усещаме духовната реалност.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 21.08.2011

[52151]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Казано е от мъдреците: ”Три причини увеличават разума на човека: красивата жена, красивият дом и красивите съсъди”.

„Красивата жена” това е Малхут, която става толкова прекрасна, за сметка на това, че аз желая да се включа в Шхина – събранието на всички души, и да се съединя с всички останали, стремящи се към отдаване.

Там вече се намират душите на великите кабалисти на всички времена и поколения, поправили себе си, а също така и всички, които се стремят към поправяне. Такива като мен се наричат мои другари, а тези, които се намират по-ниско на духовната стълба и получават помощ от мен, се наричат ученици. Всички заедно искаме да принадлежим на една обща душа Шхина, която се нарича ”прекрасна жена”.

„Красив дом” и ”красиви съсъди” се отнасят към конкретния човек, който иска да поправи сърцето си, всички свои желания – отделните органи на Шхина. Всеки ден той се свързва с нея и вижда какво още може да се добави тук, защото всяка частица се добавя към общата сметка.

Така етап по етап ние напредваме и главното е, че оставаме внимателни. Всеки ден ни се дават нови възможности да се приближим към отдаване, но не ни се дава ”гориво”, пробуждане, именно за това, аз да мога го добавя от себе си. Иначе бих действал като марионетка, която движат, дърпайки я за конците, тоест чисто инстинктивно, като животно.

Но на мен ми се дава възможност за свобода на избора, осъзнаване на това, че не чувствам вдъхновение и трябва да се вдигна без всякакво желание и да започна деня, превъзмогвайки тежестта: физическа и душевна, замъгленото съзнание и другите пречки, неприятните състояния, мислите против отдаване и външните проблеми. И за всички тези спънки трябва да благодаря – както за нови състояния, над които сега трябва да установя отношението си към Шхина, Малхут на света Ацилут, обединяващ в себе си всички души.

Там, в нея, аз искам да съществувам обединен заедно с всички и да видя поправено човечеството. И всеки ден да бъде за мен като нов, тоест отново да пренасям тук всяко свойство като добавям всяка капка към общата, голяма сметка. Така се издигаме.

Ако така работи човек и се стреми във всички свои отделни състояния, от ”красивите съсъди” (желанията) да премине към ”красив дом” – поправеното сърце и да се обедини с ”красивата жена”, Малхут на света Ацилут, то той съединява всички тези три условия и получава висш разум. Тоест той се издига над негодните си желания за наслаждение – с намерението за отдаване.

Светата Шхина – това са нашите намерения, които можем да поправим над своите разбити желания.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 21.08.2011

[52009]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво зависи лично от мен в цялата тази система?

Отговор: Всичко! Имаш нашата световна група, която можеш да използваш като твое по-близко обкръжение. Постави себе си спрямо това обкръжение така, че вече да се пробуждаш от най-слабите състояния – не е важно дали са лоши или добри.

Човек може винаги да остава чувствителен към всяко състояние – сякаш регулира диапазона на чувствителност на някакъв прибор. И ако съм поставил максимум 10 единици, то цялата ми скала се разделя на такива груби деления и не реагира на по-малко въздействие.

Но ако поставя 100 пъти по-голяма чувствителност, то ще забележа въздействие там, където по-рано по-груб прибор не е реагирал и е показвал нула, и аз като че ли нищо не съм чувствал, намирал съм се в мъгла, нищо не съм искал да правя, не съм усещал енергия и вдъхновение, Творецът е изчезвал от моето усещане. Сега се включи на 100 пъти по-голяма чувствителност и ще видиш как Той работи в теб – само че в по-тънък диапазон, който изисква от теб напреднало възприятие!

Така ние трябва през цялото време да търсим. Не е възможно изобщо да не се намираш във връзка с Твореца и постоянно да не получаваш призив от Него – леки пободвания. Но ако не ти достига чувствителност, ти не ще реагираш на тях. И затова на Него ще му се наложи да се върне към твоята по-груба настройка и там ти вече ще получиш силен удар.

Ако се намираш в постоянен стремеж нагоре като при полет, като дете, което съответства на своята възраст и се развива правилно – от теб не искат повече от наложеното за твоята възраст. Но ако си се застопорил на възраст 4 години и не искаш да растеш до 5, то ще се наложи да ти приложат двоен натиск.

Именно така се обръщат към нас, затова трябва да се разбере, че ако във всеки един момент не чувствам обръщане към себе си свише – това означава, че не съм достатъчно чувствителен и вече ми е поставена по-тънка настройка, съгласно която сега ще се обръщат към мен.

А да повиша чувствителността мога само с помощта на обкръжението, в което при условията на взаимно поръчителство пробуждаме всеки, да се намира постоянно в търсене на Твореца! Просто Го „преследвайте по петите” и през цялото време търсете като момък, който настойчиво ухажва любимата девойка.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 21.08.2011

[52148]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е ”истина и вяра”?

Отговор: Истина – е справедливо възнаграждение и наказание, когато работя и получавам толкова, колкото ми се полага за работата.

Но виждаме, че не винаги животът е подреден по този принцип. И онзи, който работи повече от всички, не винаги получава повече от останалите. Ако това винаги беше така, светът щеше да бъде относително поправен.

Но за да ни изтеглят от тази егоистическа ”правота”, Творецът прави своите допълнения и силно ни обърква. Затова виждаме, че не винаги действа справедливият, истински разчет и това отваря място за вярата – т.е. надежда за сполука или някаква висша помощ, която е над моето разбиране.

Вярата разбива принципа за справедливата истина. Затова хората толкова се объркват в този свят и се надяват на чудеса и благословение, на вълшебно изцеление. И в духовния път съществува такова объркване: от една страна, всичко се дава спрямо приложеното усилие, а от друга, всичко зависи от късмета.

А човек трябва да работи така, че да съвмести тези два принципа в един: ”Цялото ти потомство ще тръгне от Ицхак – но го пренеси в жертва”. Т.е. от една страна, ще видиш как той ражда твоите ”внуци”, все нови продължители до самия Край на поправянето – а от друга страна, изисква се да го унищожиш. Как е възможно това?

Засега не ни е понятно, но в това се заключава първият принцип за влизане в духовния свят, който трябваше да усвои Авраам, съдейки от този разказ. Човек така поправя своето зрение, че първо става способен да съвмести тези две противоположности в едно.

Това означава, че той се е издигнал на първото духовно стъпало и е усвоил духовния принцип, по който две противоположности се съединяват в едно цяло. И сега разбира как трябва да работи едновременно със знанието и с вяра над знанието – с ненавистта, и че всички прегрешения ще се покрият от любовта.

Ако човек започне да улавя този принцип и да го отчита по време на работа, дори преди да е достигнал реализирането му, той вече не изпитва такива тежки спънки, които да го връщат назад. Той усеща, че именно тези препятствия са призовани, за да може да върви напред, и във всичките тези противоположности вижда дадената му възможност да се издигне.

И обратното: ”Гордостта унижава човека”. Ако той не приема това условие и не желае да съедини двете противоположности в едно, то това се издига пред него като непреодолимо препятствие. И затова той изоставя пътя и се отстранява от него.

Затова е толкова важно да се насочиш правилно – направо към света на Безкрайността, разбирайки, че разликата между този свят и бъдещия е да обединим двата полюса в един. Това ни определя посоката, както в прицела.

Този принцип се изразява различно: ”Исраел, Тора и Творецът са единни”, подемът и падението трябва да станат едно цяло, аз и групата трябва да работим съвместно, за да я напълвам по време на издигането и да получа от нея сила при падането, т.е. тя да служи като токоизправител за моя ток.

Основен извод, който следва от отношението ни към този свят, е, че не трябва да се разрушава нито едно свойство – нито в нас, нито в света. Всички свойства трябва да се доведат до поправяне и обединение – да се издигнем над тях, съединявайки се с Твореца.

Няма да можем да установим хубав живот и справедливо общество в нашия свят, ако не се обединим помежду си относително по равно. Т.е. всеки ще работи за благото на обществото спрямо способностите си и ще получава колкото му е необходимо.

Но не е възможно да се изпълни това условие, ако не се стремим към него, за да се слеем с Твореца. Тоест заради свойството на любовта и отдаването, което съединява нашите противоположни свойства, ставащи едно безкрайно съвършено състояние.

От урока по статия от книгата ”Шамати“, 23.08.2011”

[52315]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

На всички е известно, че навикът става втора природа. Да допуснем, че искам да се науча на някакъв занаят и постъпвам като ученик при стругаря или дърводелеца. Аз още не съм запознат с материала и постепенно ме обучават, какво трябва да правя. Тоест придобивам навици  в работата, започвам да усещам материала: какво е поведението, реакциите, какво аз самия правя с него, как по добре да го обработвам.

Чрез опита, получавам допълнителни усещания, от материала до който се докосвам. Това се нарича навик, който се превръща във втора природа. Нещата, които по-рано бяха непривични, непонятни, неразличими, не ги усещах, започвам все по -добре да усещам и различавам. Дори различавам такива детайли, на които по-рано не съм обръщал внимание и са се изплъзвали от моето внимание.

Ясно е, че нищо не става от само себе си – тогава, откъде изведнъж навикът става моя природа? Винаги има светлина, която въздейства на материала,  на желанието ни да се насладим. Съгласно стремежа на човека, на неговото желание да постигне някакво състояние, светлината му въздейства и го приближава до това състояние, позволявайки му по-добре да усеща и разбира.

Така сме се развивали в продължение на цялата ни еволюция хиляди години – всичко благодарение на навиците, които влизат в природата ни. Зад всичките ни желания е стояла светлината и ни е помагала да ги реализираме. Желанието притегля светлината и така човек се предвижва – така порастваме.

Виждаме, колко пъти малкото дете повтаря едно и също действие, докато накрая не свикни (не се научи). На пръв поглед ни се струва, че малките деца се занимават с глупости – но това за тях е необходимо, към това ги подтиква природата, защото само така те ще пораснат.

Точно така и ние през цялото време израстваме на контраста на противоположните състояния, издигания и падения, усещане на недостиг и получаване на неговото напълване. Такъв е пътя.

Трудно ни е да повярваме, че и сега се намираме в света на Безкрайността! Но с помощта на преминаващи издигания и падения започваме постепенно да свикваме с тази мисъл. Защото виждаме, че светът ни се струва такъв, в зависимост от това с какви очи гледаме на него. Ако от сутринта съм се събудил и съм в добро настроение, то ми се струва, че всичко около мен е хубаво и целия свят около мен е хубав и добър. А ако нещо ми е развалило настроението, то целият свят ми се струва лош. И при това, никак не се променят свойствата ни – единствено леко се изменя техния баланс. Ако започнем да променяме свойствата си, то както казват кабалистите, ние виждаме съвсем други светове, друга реалност.

Всичко е спрямо човекът, който постига. А самата действителност е винаги светлината на Безкрайността. Но ти виждаш онова, което си способен да си нарисуваш на нейния фон. Това и определя твоя свят – мярката на скритата светлина на Безкрайността, в която сега се намираш, съгласно свойствата си. И ако поискаме да се уподобим на тази светлина и да станем отдаващи като нея, то ще можем да притеглим светлината, възвръщаща ни към източника, която ще ни поправи, ще промени желанието ни да се наслаждаваме. И ще искаме да съществуваме във формата на отдаване.

Тези действия ще влязат в нашия навик. Но навикът винаги противоречи на нашето желание и изисква усилия – докато в нас не се разкрият тези свойства, в които да усетим свойството отдаване, формата на Твореца. Това се нарича разкриването на Твореца от творението.

Всичко се прави за сметка на навика, който става втора природа. Ние се научаваме да пробуждаме в себе си желанието, с помощта на обкръжението и ученето, за да можем от състояние, много далечно от отдаването – да се доближим до него.

От урока от книга” Шамати”, 19.08.2011

[51881]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→