Въпрос: Какво е „молитва на просяка“, която не остава без отговор?

Отговор: „Молитва на просяка“ – е молба на човек, който разбира, че вече никой, освен Творецът, не може да му помогне. Той чувства, че самият той няма никакви права, никакви заслуги, никакви добри дела на сметката си, няма поддръжка от никого – останал е напълно гол, без нищо. И дори егоизмът вече е престанал да го поддържа – това се нарича пълна нищета.

В такъв случай – може да дойде помощ само от Твореца (посредством групата). И помощта, за която човек моли – е молитва на просяка за най-необходимото, единственно за спасение на своята душа.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 30.01.2012

[68282]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Всеки човек на някакъв етап от своя живот започва да усеща, че трябва да разкрие смисъла на съществуването си. Това може да бъде осъзнато търсене на смисъла на живота, което се дава на отделни избрани личности, или не осъзнато търсене, както е присъщо на повечето хора – но на всеки все някога ще му се наложи да потърси отговор на този въпрос: За какво живея? Тъй като целта на развитието е да ни върне всички към онзи корен, от който някога сме излезли.

И когато човек пита: „За какво е този живот?” – той всъщност пита: „Защо са тези страдания?” Страдания, лични или общи, но всеки пита поради това, че не получава напълване. Така човек започва да търси и някои започват да изучават науката кабала, а други попадат на други места.

Развитието на човешко ниво е започнало преди стотици хиляди години, с появата на човечеството, издигнало се над животинското ниво. То започнало с развитието на разума и езика, но всъщност го е движел все същият въпрос: „За какво живея?”. Независимо от това, че живеещият преди хиляди години всъщност не е разбирал значението на този въпрос – както и днес, когато в нас се пробужда този въпрос, ние не разбираме точния му смисъл. Това е просто неясен стремеж, който ни кара да вървим напред.

Така напредва цялото човечество – преследва богатства, слава, власт и не знае, че целта на развитието не е в това, а е да постигнем своя корен. Да си изясним: „От къде съм аз и какво ме управлява – т.е. какво трябва да постигна?”.

Желанието да се насладя, събуждащо се в нас, ни поставя тези въпроси, които постепенно стават ориентирани към корена, от където ни свети висшата светлина. Така е построена системата.

Но човек, достигнал вече последния етап на развитие и доведен до такова място, където започва да се учи, отначало без да разбира връзката на потребността да узнае за какво живее, в какво е смисълът на този живот, с това, което изучава. А често той не осъзнава и самия въпрос, който се облича в различни други въпроси или просто любопитство.

Така той започва да изучава науката кабала или отначало само се увлича от някои други методики, загубвайки много години. Пътьом, покрай кабала, му пробутват всевъзможни „чудеса” и съвети, как да преуспее в живота, как да разбере своето минало, настояще, бъдеще. Но ако той наистина се насочва към кабала, а не към ясновидците на бъдещето – то разтваря кабалистическите книги и не разбира къде се намира всичко това: висшите светове, парцуфите.

Той няма никаква връзка с тези понятия. Не знае къде съществува всичко това: зад границите на нашия свят, на Галактиката или изобщо във Вселената? Някъде там ли е – горе или долу, или вътре в материята? Човек трудно разбира как да се отнася към това.

За това е необходимо много време. И даже когато човек слуша – той не чува, че науката кабала говори само за връзката между хората. Той не разбира, че за сметка на установена правилна връзка ние разкриваме реалността, принадлежаща на новото, много по-високо измерение.

Трудно му е, съгласно неговото предходно мнение и впечатление за науката кабала, да я свърже с човешките отношения. Как може такава скрита и висока наука, такива възвишени имена и светове, действия и сили – да имат някаква връзка с отношенията помежду ни: между мен и ближния, между мен и другарите?

Той просто не може да си представи, че всичките висши светове и онова, което става вътре в тях, по същество е „психологическа” връзка между нас, хората. И ако започнем да си взаимодействаме един с друг – с отдаване и любов, това означава, че използваме духовна сила. В този случай достигаме дълготрайна любов към ближния, а не онази егоистична, с която сме свикнали в нашия свят, наричайки използването на ближния за собствено удоволствие – любов.

Но ако използвам себе си в полза на другите – това се нарича любов към ближния. Когато се отнасям така към някой друг, то започвам да разкривам в отношението си към него духовен парцуф, висши светове, сфироти, ангели, бесове, духове, които са „за” или „против” моята връзка с ближния. Това могат да бъдат положителни сили или отрицателни – т.е. сили „на светостта” или „на нечистотата”. А всички заедно, те се обединяват в една обща сила, която разкривам чрез любовта си към ближния, наричаща се Творец и имаща още различни имена, отразяващи характера на моята връзка с останалите.

От урока по статия на Рабаш, 03.02.2012

[68749]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В наши дни всеки специалист трябва да се учи през целия си живот, за да успява в развитието на своята област. Така или иначе, науката открива ясни и абсолютни закони. Съществуват ли също такива закони за тези, които се стремят към духовното? Неоспорими, ясни формули, без помощта на които не можем да достигнем целта?

Отговор: А какво изучаваш самият ти на уроците? Егоистичното ни желание за наслаждение може да се представи във вид на „кутийки”. Това е материалът. А над тях стои намерението за получаване. Самото то представлява проблемът. Материалът на желанието не се променя (константа), то е постоянно – променя се само намерението, променяйки при това цялата реалност.

Така че, не обръщай внимание на материала, той не се поддава на изменение. Затова, ако променяш намерението, това усещане в материала се променя кардинално. Можеш да направиш това само пробуждайки го за промени.

Днес се напълваме с помощта на егоистичното намерение. То цари сред нас, в нашите взаимоотношения. Желанието за наслаждение, обърнато към себе си, иска да получава заради получаване. В следствие на подобна тенденция всички ние усещаме реалността в този й вид.

Между намерението за получаване и намерението за отдаване има пет етапа или 125 стъпала. Става въпрос именно за намерението! В зависимост от това, как се уча да го използвам правилно, желанието ми се разкрива все повече, отново и отново. Така минавам махсом, извършвам съкращение, пазейки се от лошото отношение към ближния, затова построявам добро отношение към него, затова и му отдавам. После се изяснява, че ближният, а също така и цялата „работна територия” съм аз самият, постепенно проявяващ се пред моя поглед.

И всичко това е в степента на сформираното намерение. Освен за намерението, не трябва да се грижим за друго. Единственото лекарство е да пробуждаме помежду си вътрешната, скрита сила, която променя намерението ни. И тогава постепенно, в своята среда, започваме да усещаме световете Асия, Ецира, Брия, Ацилут, Адам Кадмон и Безкрайността. Разкриваме ги тук, между нас, а не някъде в неизвестните далечини.

Трябва само да разкрием в желанието си движещата сила, вектора, насочен към промяна на отношението към ближния. Това е и намерението. Да се надяваме, че ще ни се удаде да се подготвим и да направим това на конгреса в пустинята Арава.

От урока „Въведение в книгата Зоар”, 03.02.2012

[68850]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Защо напредъка е възможен само благодарение на общия стремеж, а не на желанието на всеки поотделно?

Отговор: Друг стремеж не съществува. Всички останали желания са само малки частици от общия съсъд, неспособни да задържат напълването. Тъй като те нямат обем. Минималния съсъд възниква от съединението на минимум десет човека, в съответствие между корена и клоните. Как индивидуалното желание може да стане място за разкритие?

Ако става дума за духовен съсъд, т.е. за отдаване, то не може да се реализира в един човек. Кого ще обичам: самия себе си, ще отдавам на себе си ли? И това ще наричам отдаване?

Духовен съсъд се нарича желанието за отдаване, стремежа към любов. А напълването – способността да се реализира отдаването. И ако се стремя към отдаване, то как мога да изразя този стремеж, да го нарисувам, да го изваям, някак си да го усетя, ако не е свързан с още няколко души и не търся заедно с тях форма на това желание за отдаване.

Това е задължителен модел, без който не мога да проверя: искам ли да отдавам или не искам, защо ми е необходимо. Ще видя, че мразя и не искам другарите си и трябва да проверя дали ще мога над това, все пак, да оформя желание за отдаване.

Имам нужда да надмогна себе си и да се споразумея за операция над мен, да отрежа част от себе си, като че ли ще изстъргват с метално гребло моето его и на мен това ми е страшно неприятно, но  започвам да обичам това.

Аз започвам да се наслаждавам на това, защото усещам важността на отдаването, ценя духовната цел повече от собственото си месо, от егоизма, който за мен се превръща в омразен враг, който желае да ме погребе под себе си до края на живота ми.

Човек трябва да премине през такива състояния и да ги почувства. А как може да го направи ако е сам, без връзка с другите?

И когато има връзка – започват проблемите: омраза, амбиция, борба за власт, всевъзможни разногласия, възникващи в групите. И те забравят, че това им се изпраща с цел, да преодолеят всички тези пречки и да изяснят – кой съм аз по отношение на желанието за отдаване, под какви желания съм погребан.

Вместо това, хората започват да се карат и обвиняват взаимно. Разбирам, че има всякакви видове състояния, но те трябва да минават бързо. Не трябва да се засяда в тях за дълго. Тук трябва да се обръща внимание какво казва учителят. Необходима е вяра в него и уважение към неговото мнение, за да може по-бързо да се излезе от вътрешните  разпри.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 30.01.2012

[68643]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Не поправям себе си, а своето включване в останалите. В мен няма нищо за поправяне, освен връзката ми с останалите.

Какви са тези ”останали”? Тук трябва да разбираме, че това, което съм бил вчера – днес вече не съм същият. По различните състояния в мен, трябва да изяснявам състоянията между мен и останалите. Всеки ден човек започва на чисто и поправянията винаги се правят във взаимна връзка с парцуфите.

Казано е, че любовта между творенията насочва към любовта към Твореца. Другарската любов е съсъда, отношението, в което проявявам своето отдаване към Него. Тъй като Творецът е общият закон, общото свойство, което разкривам във взаимната връзка между всички нас. Няма нищо извън общия съсъд. В своето отношение към другарите, в дъха си, в сърцето си аз създавам Твореца. А дотогава Него го няма.

Въпрос: В групата изпълняваме следното упражнение: всеки трябва да мисли за това, всички мислено да се грижат за всички. В разговорите ние си напомняме един на друг за това и добавяме: ”С помощта на Твореца”. Води ли ни това към истинската любов?

Отговор: Да, ако имате предвид, че всяко нещо може да съществува само с помощта на светлината, връщаща ни при Източника. Тогава наистина изграждате необходимите условия за реализация.

Любовта няма граници – тя се разпространява до Безкрайността и по-нататък. Всеки път я определяме по новому – изхождайки от текущите си желания и намерения. Днешното упражнение действа срещу забравяне: другар помага на другаря си за три условия: Аз, Той и Висшата сила, светлината връщаща ни към Източника – с други думи, връщаща ни един към друг. Някога в нашето единство царяла светлината, и сега, споявайки ни отново, тя реализира необходимото условие за поправяне, за да се възцари отново в нас.

На езика на кабала това се нарича ”заповед”.

От урока „Предисловие за Учението за Десетте Сфирот“, 01.02.2012

[68654]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Говорихте за това, че вместо към напълването трябва да се стремим към желанието, към потребността. Какво означава да се стремим към желанието? Какво означава да получим напълване от желанието?

Отговор: По улицата върви младеж и целият сияе от щастие. Защо? Той обича момиче.

Кажете, какво му става от тази любов? Защо това чувство така го напълва? Какво получава той? Той не получава, а е готов да отдава. Той иска да се свърже с нея, да обича. Не говоря за любов между възрастни хора, не и за сексуални отношения, а за по-високо чувство, макар то също да е основано на получаване.

Ти обичаш човека и искаш да му направиш удоволствие. Искаш на него да му бъде хубаво, стремиш се да се свържеш с него.

Освен хормоналното влечение, присъщо и на животните, ни е дадено това възвишено чувство, за да научим нещо от него. Нищо не е създадено просто така. Затова в нашия биологичен организъм, в това белтъчно тяло има някакво въодушевление от чувството към ближния, наречено любов на един човек към друг.

Защо това ме напълва? Чувствата ни напълват. Любовта се напълва от това, че съм в отдаване, а не в получаване. И ако получавам нещо от обичащия ме, то е само, за да ме пробуди и да откликна в отговор. Но, всъщност, ако в мен живее любовта, аз се наслаждавам, отдавайки на любимия човек, а не получавайки от него.

Това са закони на природата, нищо не можеш да  направиш.

От урока по книгата „Зоар“, 30.01.2012

[68030]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Не е възможно да се приближиш до истинската любов, без да се осланяш на ненавистта. Без ненавистта имаме само животинска любов, игра на  хормони. Една инжекция – и ти вече обичаш. Друга инжекция – и ето, ти вече не обичаш. Любовният плам в нашия свят е гонитба за самонапълване. Когато ти се прияде – заобичваш бифтека, когато искаш да създадеш семейство – заобичваш децата и жената. Това са различни видове напълване, които могат да се възпроизведат, съединявайки електроди към мозъка.

Истинската любов се изгражда над ненавистта. Иначе тя не може да бъде усетена. И затова в нашия свят няма любов, тъй като става дума за човешка любов, а не за животинско привличане, което ми доставя егоистично удоволствие, без да имам реална основа.

Въпрос: Това ми напомня на мултипликационен филм, в който героите се озовават във въздуха над пропаст, но продължават да бягат още известно време, преди да погледнат надолу.

Отговор: Вярно, те откриват, че са увиснали над пропастта – и тогава падат. Точно това се случва днес и със света. Това е напълно адекватна илюстрация на кризата. Ето защо власт имащите се страхуват да погледнат надолу.

Въпрос: Как да се хвана за нещо в такава ситуация? Как да достигна до истинската любов?

Отговор: Всъщност аз съм малък човек, не усещам висшите материи, в създалата се ситуация само се обърквам. Какво да правя? Отговорът е прост – трябва ми група. Това е едновременно и диагноза на болестта, и лекарство.

От урока ”Предисловие към учението за десетте сфирот”, 31.01.2012

[68209]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава „да се издигна над над егоизма“? Как се прави това: умствено ли?

Отговор: Издигане, означава здраво да работиш със своя егоизъм. Когато се намираш под влияние на обществото и то е, да кажем, в дясно от теб, а егоизмът – от ляво, ти се вписваш максимално в обществото, сближаваш се с него, сливаш се с него, отнасяш се към егоизма като към материал, от който трябва да измоделираш човек, т.е. да му се даде човешка форма.

Тази е разликата между нашата методика и всички останали методики, които са построени на унищожаване, потискане на егоизма, на неговото максимално скриване, нивелиране. Но тук – не! Той се разкрива, при това свободно. И тъй като това е една от двете сили на природата, то разкривайки втората, аз абсолютно обективно виждам как могат да се използват и двете – нито едната, нито другата не се отнасят за мен!

Сега аз се отъждествявам със своя егоизъм, непрекъснато съществувам в него. А така сякаш се измъквам от него и гледам обективно на тялото си, на себе си, на околните; отделям всеки човек от неговата егоистична, вътрешна същност. По такъв начин, започвам, неволно, да гледам на хората не в тяхната егоистична материя, а извън егоизма, извън материята, такива, каквито трябва да бъдат, ако използват правилно двете сили – дясната и лявата. Лявата сила е егоизмът, а дясната – обкръжаващата среда, която ми показва алтруистичните свойства, противоположни на егоизма.

Реплика: Не ми е много ясно какво е това дясна линия?

Отговор: Дясната линия – е сила. Това е идея за това, какво трябва да преобразувам в своята лява линия: всички егоистични желания, намерения, всичко, което имам. Да кажем, имам 600 или 800 – не е важно, колкото могат да се проявят, дори 10 или 20 различни желания, мисли. Под въздействие на обществото, на околната среда, трябва да преобразувам всички свои егоистични свойства, желания и мисли, тоест егоистичното сърце и разум, в противоположни – алтруистични. Трябва, така да се каже, да облека егоизма си с алтруистична риза.

Реплика: За да стане по-ясно, даваме пример. Да предположим, появява се желание да пея. Аз обичам да пея, но не мога…

Отговор: Това не е егоизъм. Егоизмът – това е, когато искате да се възползвате от нещо във вреда на другите и като че ли в своя полза. Но дори и ако вземем примера с пеенето. Ако пеете пред майка си, която ви обича, то вие ще и доставите удоволствие – без значение какъв слух и глас имате. Ако просто излезете на улицата и започнете да пеете, то за хората няма да бъде, може би, съвсем приятно. Така че, всичко зависи от степента на участие, на любов и връзка между вас и вашите слушатели.

Реплика: Как да направим егоистичното действие противоположно?

Отговор: Въведете любов във връзката между нас.

Представете си някой учен, например, лекар, който е оперирал човек, който е имал проблем с гласа, и му е дал възможност да говори. И този човек, хриптейки и невероятно фалшиво, запява. Какво удоволствие доставя това на лекаря, когато слуша резултата от своята работа!

Тук всичко зависи не от правилното изпълнение, а от връзката между хората. Ако с това доставяте удоволствие  на хората, така да бъде! В края на краищата, всичко пред вас  е открито.

Най-важното е да бъдем в правилна връзка с другите, когато те възприемат вас и вие тях – с любов. Тогава вашите нови взаимоотношения командват всичко. Вие безпогрешно, инстинктивно разбирате какво да проявите и какво не. Точно, както преди вие искахте инстинктивно открито да използвате егоизма в своя полза, сега открито и откровено го използвате в обратна посока.

От 7-а беседа за интегралното възпитание, 14.12.2011

[67683]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Как изглежда групата, която е вече в духовното?

Отговор: Външно няма да се забелязва нищо, всички ще изглеждат като обикновени хора. А вътре ще става всичко онова, за което ние четем в кабалистическите книги. Ще видиш същите лица, но ще се отнасяш към тях по друг начин.

Ще чувстваш мрежата на вътрешната връзка между всички – тъкмо тя ще образува онова място, в което ще се разкрие духовния свят. Сякаш си получил фенерче, включваш го и започваш да виждаш дърветата, камъните, хората, животните – целия свят.

Това светещо фенерче е твоето добро отношение към останалите, взаимното поръчителство, което ти усещаш към тях. В това взаимно поръчителство, което произлиза от теб, започваш да проявяваш висшата система и виждаш, че в нея, направо пред теб, има дървета, животни, хора, които по-рано не си забелязвал.

Само че, всички тези неживи предмети, растения, животни и хора, не са материални, както в нашия свят, а са духовни. Такава картина се разкрива пред теб. От тук са всички онези познати лица наоколо, но ти разкриваш вътрешната връзка между тях.

Някога, много отдавна, гледах филм за обир на диамантена борса. В него крадците пръскаха с боядисващ спрей, и в тази мъгла се виждаха лазерните лъчи, включващи сигнализацията, ако някой пресича стаята.

Ето и ти сякаш разпръскваш около себе си такъв спрей, като облак от душевно отношение, усещане за обединение, поръчителство, и в него се проявяват лазерните лъчи, съединяващи ни един  друг – виждаш как те преминават и свързват всички заедно.

Ти разкриваш структурата на отношенията, виждаш как тя действа и управлява всичко. Ти разбираш, че в крайна сметка, тя движи всичко.

Сега виждаш, как всички се движат, но не разбираш, какви сили ги задействат. А тогава, изведнъж започваш да усещаш и физически, и вътрешно, сякаш някаква ръка влиза вътре в куклата и започва да я движи. Това означава да разкриеш висшето управление.

И съответно, се учиш как сам да съответстваш на тази система за управление – както движенията на добър кон се съгласуват с желанията на  ездача.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 20.01.2012

[67079]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да се подготвим за конгреса в пустинята, така че както е казано: „изцяло да отменим себе си”?

Отговор: Отначало трябва да разбереш какво означава това: „да отмениш себе си” – да престанеш да съществуваш? А какво тогава ще остане?

„Аз” – това е моят разум и чувства, ум и сърце. Ако това ми бъде отнето, то ще ми остане само животинското тяло – какво по нататък? Но и моят разум и чувства – също не зависят от мен. Такъв съм се родил, получил съм възпитание, изваяли са ме по някакъв начин – нима това съм аз самият? От какво да се откажа – къде тук съм „Аз”, когото трябва да отменя?

Ако все още не усещаш това, то и няма какво да отменяш. Но ако се каниш чрез групата да се прилепиш към Твореца, както е казано: „от любов към творението – към любов към Твореца”, и откриваш отблъскване и ненавист, то тъкмо в това и трябва да се принизиш. Това е то „Аз” – разкриващ своята истинска същност: съпротивляваща се и нежелаеща да се съедини.

Това е силата на разбиването, скрита в мен – същият този „запис” (решимот), информация, дошла при мен от разбиването. Някога съм бил свързан с останалите, а сега пробуждам тази връзка и проверявам – намирам ли се в нея или не? И благодарение на усещаната връзка или на нейното отсъствие, на желанието за нея или не желанието, започвам да изяснявам това разбито „решимо”.

Ако изяснявам, че стоя срещу всички останали – това вече е първата проява на Фараона. Но ако не си приложил такива усилия, то няма да го разкриеш. Може би, ти дори още не си влязъл в Египет или се намираш там, но засега не са завършили твоите „седем сити години”? И засега просто получаваш удоволствие от общите трапези, събранията на другарите, от приятното обкръжение, харесва ти да бъдеш с всички заедно и с любовта на другарите.

А когато свършат „седемте тучни години”, започват да се разкриват проблемите, нещастията, споровете и безредиците. Но човек не бяга от това, а осъзнава, че всичко това му се дава специално. И независимо че усеща отблъскване, ненавист и пренебрежение към такова общество, все пак се старае да го преодолее. Тогава настъпва такъв момент (ако преди това  не изостави този път), когато започва да усеща в това важност, разбира, че няма избор и че така трябва да бъде.

Така той се озовава право срещу Фараона. И всичко това е вътрешна работа, отвън тя може да бъде съвсем незабележима. Това е период за прилагане на усилия и осъзнаване, че той нищо не може да направи – тъй като това е Творецът, който му разкрива силата на разбиването, за което е казано: „Да отидем при фараона, тъй като Аз ожесточих сърцето му”.

Творецът показва на човека, доколко той е слаб и не е способен да издържи това изискване: да обича ближния. Той няма представа какво още може да направи и е готов на всичко, само и само да постигне братската любов. Съгласен е да премине през всичките „10 египетски наказания”, да премине Червено море, да приеме условието за взаимно обединение и поръчителство, за да получи силата на светлината, връщаща го към Източника, наречен Тора – за да поправи себе си и да постигне любов към творенията, а чрез нея да достигне до любовта към Твореца.

Представяте си каква подкрепа и грижа трябва да получи той от обкръжението и свише, за да не избяга със своя егоизъм, който всеки път се укрепва и се стоварва отгоре му. Той трябва да види, че „един срещу друг ги е създал Творецът”: има само „тояга и змей” (отдаване и егоизъм) и няма нищо по средата – или едното, или другото.

От урока по книгата „Шамати“,  19.01.2012

[66932]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→