Символът на нашия предстоящ конгрес е съюз, свързване, взаимно поръчителство и обединяване на цялото човечество около Висшата сила, която ние разкриваме помежду си. Това ще ни доведе до равенство, спокойствие, мир и безкрайност. Чрез това ще отменим смъртта! Ангелът на смъртта се ражда от омразата, която ни разделя. Но, ако вместо това ние привлечем духовната сила, силата на отдаване, ще заслужим безкраен живот. Точно омразата между нас прекъсва живота и води до смърт. Убива нашите тела и ни дава усещането за този свят.

Този свят е отражение на нашата егоистична връзка помежду ни. Обаче, всеки един, както и целият свят, трябва да достигне до различна форма на връзката, когато вместо този свят усещаме духовна връзка, наречена Аися, Брия, Ецира, Ацилут, Адам Кадмон и свят на Безкрайността. Всички тези светове са форми на връзката между нас; нищо друго не се изменя! Ще продължим да живеем в телата си както до сега, само нашето отношение ще се промени и ще ни даде усещане за нова реалност. Ще усетим, че съществуваме в света на Безкрайността и ще спрем да усещаме телата си, защото целият свят ще се издигне в Безкрайността.

Различните отношения и връзки между хората (от най-заплашителните до най-неутралните и добрите) пораждат спектър от цветове и сенки около нас. Те варират от черно до доста по-светли и прекрасни цветове, като небесно синьо и накрая – чисто бяло.

Представете си цялото човечество, въоръжено с оръжия и ножове един срещу друг, където всеки иска да защити себе си от другите с крепост и да бъде щастлив в нея, независим от всички. А сега си представете точно обратното: напълно отворен свят без никакви граници, където аз и останалите сме като едно цяло и всички хора по света са мои деца, мои ближни, приятели; ние сме един организъм.

Ще започнем да усещаме, че без другите губим себе си. Започваме да учим това от природата малко по малко като разкриваме, че всички сме взаимосвързани и зависещи един от друг. Стигаме до този извод по необходимост. В последствие ще осъзнаем, че да бъдеш свързан с другите е всъщност хубаво. В крайна сметка точно заради тази връзка (ако я поправим) ще се издигнем над този свят към съвършенство и безкрайност.

Аз ще съм благодарен, че я има тази връзка, защото точно тя ми позволява да променя себе си и моето възприятие на реалността и да вляза в различно, духовно и безкрайно измерение.

От ежедневния Кабала урок – 10.08.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Език на кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Зоар, глава „Ваехи“, п.24: Третото изгнание е най-дългото изгнание, в което се намираме, то символизира стоте години живот на Яков в сравнение с четиридесетте (години) на вавилонското изгнание.

Не трябва да приемаме целият този разказ като историческо повествование. Тъй като история няма.

Цялата тази реалност, в която по наше мнение живеем сега, също преминава вътре в нас под формата на въображаеми картини, в нашито желание (кли).

Трябва само да поправим програмата за възприемане – и тогава ще усетим в себе си истинските (подобни на създалият ги Творец) свойства, истинския свят.

И затова се отнасяме към цялото повествование Зоар като покана за разкриване на всичко описвано – в нас, в усещанията и разбирането, в разума и сърцето.

Из урока по книгата Зоар, 16.08.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Зоар”, глава „Ваехи”, п.26: „И призовал той сина свой Йосеф”. Проверил Яаков своите синове и им казал: „Виждам, че на вашите синове им предстои да преживеят големи беди и нещастия. И за тях е необходимо да спечелят висшето милосърдие”.

Всичко, което е описано в Тора, в kнигата „Зоар” и изобщо в така наречените „свети книги”, написани от кабалистите, т. е. от постигналите висшия свят, които изхождат от своите усещания за този свят, всичко описано се случва изключително вътре в нас. Извън нас нищо не съществува!

А цялата наша настояща действителност, онова, което усещаме сега, е предназначено само за да се събудим за възприемането на новата реалност. И по-точно – за нейното формиране вътре в нас.

Ние трябва да променим своите свойства и тогава ще формираме в нас бъдещия свят, новата реалност. Няма време, няма външни изменения.

Пробуждат ни единствено с помощта на неприятни състояния, за да се променим и видим истинската и единствена реалност – света на безкрайността.

От урок по kнигата „Зоар”, 16.08.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

На единия полюс се намира света на Безкрайността – това съвършено наслаждение във всякакъв смисъл: постижение, разбиране, усещане, вечност, съвършенство. А на другия полюс – този свят, в който трябва да се усеща недостатък във всичко.

Но за да ни дадат възможност да съществуваме някак в него, се прави скриване на света на Безкрайността и ние не усещаме  толкова трагично неговия недостиг в този свят  – именно защото Безкрайното изобилие е скрито от нас.

Светът на Безкрайността сякаш се смалява, стъпало по стъпало, създавайки си пет нива на скриване – пет свята. А ние се намираме под всички тези светове и затова не чувстваме колко много не ни достига!

Но, според степента на своето развитие, ние растем и се издигаме в егоизма си и постепенно все повече ни се разкрива светлината, от което чувстваме все по-голям недостатък, все по-голямо зло.

Затова, ако не направим себе си подобни на светлината, ще се чувстваме все по-зле през цялото време! Защо се учудваме , че в съвременния свят се случват такива катаклизми?  Егото расте и ни прави все по-противоположни на светлината.

Разликата (делта) между желанието и светлината става все по-осезаема и в резултат страдаме все повече. Ако не бяха скриванията на всичките тези светове, ние не бихме могли да се понасяме, тъй като бихме усещали себе си по отношение на Безкрайността.

Разликата би била толкова огромна, че такова страшно усещане не би могло да се понесе.

Може би вие вече сте преживели такова усещане, а ако не, то ще го усетите, тъй като всеки е длъжен поне веднъж в живота да премине през него – това се нарича «Светене на Малхут», усещане пред себе си на абсолютно непрогледна черна тъмнина, нещо ужасно страшно. Разкрива ни се делта между точката от нашия свят и Безкрайността, давайки ни малко да почувстваме тази ужасна тъмнина.

Но всички 125 степени на скриване, отделящи ни от Безкрайността, са създадени именно за да можем да понесем това свое състояние. Зад всички тези екрани-скривания ние се чувстваме уверени, като новородено с майка си, което само не е в състояние нищо да направи, но се чувства под нейна закрила. Така и ние усещаме себе си под защитата на  всички тези скриващи екрани. Иначе не бихме могли да изтърпим натиска на висшата светлина.

Светлината би се усещала като тъмнина! Така наречената «пулса де нура» – удар на светлината, когато светлината е повече, отколкото кли е в състояние да приеме. Това е много неприятно усещане, тъй като трябва да се намираме винаги в равновесие по отношение на всички въздействия – и добри и лоши. Дори ако доброто ни се дава в изобилие, превишаващо възможностите на нашето кли, ние не можем да го понесем.

Известно е, че всички предпочитат топлината пред студа, но когато е прекалено горещо – това вече не е хубаво и с нищо не е по-добро от студа.

Из урок по статия на книгата „Шамати“, 13.08.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Духовното впечатление на човека се нарича «светлина», подобно на този свят, където светлина означава зрение и разбиране, както обикновено се казва «светлината на разума», «ясно като ден» или обратно, «тъмнината на неразбирането».

Всички тези названия са взети от нашия свят, тъй като в духовния свят няма думи. Духовното изразяване определя степента на общото отдаване, в което се намирам, моето подобие на висшата светлина: от 0 до 100% – всичките 125 степени, всяка от които се дели на 10 сфирот и на много още поднива.

Така се получава целият наш език, всички думи, дори в нашия свят, където ми се струва, сякаш се впечатлявам от някакви материални предмети или действия. Всички те са въображаеми и няма нищо, освен усещането на висшата светлина, проявяваща се в моето желание.

Т.е. ние винаги се намираме в контакт с Твореца – пряк или обратен и реагираме само на Неговата светлина или на нейното отсъствие. Така се раждат думите.

Разликата е само в това, мога ли да да измеря, доколко аз съм подобен на висшата светлина – и тогава това ще бъде духовен термин. А ако още не разпознавам себе си и степента си на подобие по свойството отдаване – то давам на усещанията си «материални названия».

Но не трябва да се лъжем, че сякаш сме свободни сами да измисляме тези названия – те произхождат от природата ни.

И ако първи съм създал нещо и съм го нарекъл «маса» – това означава, че съм получил това име вътре, в своите желания и свойства, от разпространяващата се светлина в тях. Тъй като аз съм духовен съсъд, в който се случва някакво явление.

Затова тук не може да има никаква случайност. Цялото творение, каквото и да е то – това е само желание да се наслади, да се впечатли от Твореца.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот““, 06.08.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Език на кабала - Няма коментари→

Написано е: „И ще имате отдавна приготвеното” – ние се намираме на едно и също място, в едно състояние и нищо не се променя.

Всичко вече е създадено от Твореца  в Неговия изначален замисъл, а за Него замисъл и действие са неотделими.

Той е искал да създаде творения, равни на себе си и съединени по между си – а желанието Му е едновременно и действие.

Какво представлява тогава миналото, настоящето и бъдещето? Всичко това съществува само по отношение на нас, в действителност времето не съществува.

Невъзможно е да се каже какво се е случило преди и какво след, и какво е било, когато в Твореца е възникнало такова желание.

Ние не сме способни да говорим и мислим извън понятието време. Ако излезем от неговите граници изчезват всичките ни думи, тъй като целият ми живот се основава на понятията: „преди” и „след” и всичките ми усещания са свързани с времето.

Затова само когато изляза от себе си, от егоизма в отдаване, там ние губим „пулса” си за живеещото в мен усещане за време и започваме да разбираме какво е това живот извън времето.

И така, ние се намираме във вечната и неизменна реалност. Всичко, което правим е да я постигаме по отношение на себе си. Загубили сме съзнание и се връщаме в него.

Той е в същата тази реалност, но не го усещаме.

Науката Кабала е посветена да ни върне усещането за Него и да ни върне в пълно съзнание. Това е пълното поправяне…

А какво ще бъде по-нататък, кабалистите не казват… Всичко, което ще последва след нашето поправяне ще изисква съвършено нови органи на възприятие.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот”, 06.08.2010 г.

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човек действа по силата на навика, усеща и приема само това, към което е привикнал. А всичко необичайно минава незабелязано и остава неуловимо.

Неосъзнато пренебрегваме всичко ново, докато не почнем да го усещаме. Затова ни е толкова сложно да се срещнем с духовното!

Живеем в свят, който избираме от обкръжаващия ни Свят на Безкрайността. От него избираме обичайното и познатото.

За да разширим нашия свят със света на отдаване, трябва да не отблъскваме „вярата във висшето знание”, а да приемем състоянието  на отдаване, свойствата, желанията, мислите и действията на “антисвета”.

За това е нужно да съвместяваме в себе си две противоположни степени: да осъзнаем своето текущо егоистично състояние, нисшата степен, и свойството отдаване – висшата степен.

И намирайки се между тези степени, да се радваме на усещането за нисшата пустота и възможността да намерим сила и да се издигнем над нея.

Такива сили идват към мен чрез групата от висшата светлина, задържайки ме над земята, както магнита.

Истината и вярата (отдаването) трябва да ме притеглят силно нагоре, докато животинският егоизъм ме дърпа надолу към земята.

Но истината е в усещането едновременно в двете степени, а всяко поотделно е лъжа.

Истинното състояние е винаги между двете степени, които едновременно носят и усещането за съвършенство и недостатък, благодарност и молитва.

Аз трябва да се радвам, че изпитвам двете усещания заедно и постоянно се намирам в преходното състояние, усещайки трудности и задържайки се над тях със сила, както човек, който се изкачва на планината и чувства, че отслаби ли напрежението, той веднага ще падне.

Само такова състояние е истинско и трябва да научим себе си да се намираме в него постоянно и да му се радваме.

Така ние можем да проверяваме себе си способни ли сме, въпреки недоволството и вечната борба, през цялото време, колебаейки се между въодушевлението и пълното отчаяние, именно тогава да оставаме в радостта!

От урока по статията на Рабаш, 02.08.2010 г.

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако няколко човека създадат група и се съединят  между себе си как след това те могат да разпространят това усещане за единение на целия свят?

Отговор: Достатъчно е чрез моята малка група да достигна свойствата на единение, отдаване, любов. И тогава, вече притежаващ тези свойства, обръщайки се към големия свят, аз го виждам обединен.

И ако мога да изляза от себе си дори към един човек, така мога да изляза от себе си и  по отношение на приятелите, и към Твореца. В мен се появява орган на усещане за външния свят (екран и О”Х), благодарение на който светът попада в диапазона на моя фокус на зрение.

Затова ако сега аз притежавам определен егоизъм, то аз забелязвам само толкова, колкото съответства на моето его. А това, което не се харесва на моя егоизъм или не му е интересно,  не го  виждам.

В света има много неща, които аз не различавам. Има цяло мироздание, огромно и високо, духовен свят, но аз не го разпознавам.

В мен просто няма такъв орган на усещане, аз не го чувствам, то протича незабелязано около мен! То е тук сега, но аз него не го забелязвам.

Нужно ми е да придобия нов орган на усещане, чувството на любов и отдаване, и тогава ще почувствам отдаването и любовта, с които е изпълнен света.

Когато получа дори и най-малкото усещане, в такава степен аз ще почувствам частица от духовната реалност.

Това означава, че съм се повдигнал на първата духовна степен. С това разширявам своето възприятие, придобивам способност за голямо отдаване и любов и ще почувствам повече.

Колкото по-голям е моят духовен съсъд, инструментът на възприятие, толкова повече чувствам духовния свят. И така аз преминавам 125-те степени, постоянно достигайки пълно усещане за свойствата на отдаване.

Това означава, че аз достигам общата поправка на своя духовен съсъд и възприемам в него цялата реалност, целия Творец, цялата сила на отдаване и любов, които единствено съществуват.

Аз усещам тази сила и тя ме изпълва. Ние сега сме заедно – аз и Той. И с тези нови получени свойства, органи на чувствата, аз действам.

Затова ние не можем сега, не притежавайки тези свойства на отдаване и любов, да се оплакваме, че не усещаме духовната реалност.

Тази реалност се намира тук и сега! Тя не е скрита някъде далече, на друго място, просто аз не я усещам, не я разкривам, не я виждам.

Все едно да сваля очилата си и да загубя възможността да различавам образи, целият свят за мен изчезва, егото относно мен, не съществува.

От урока по книгата „Шамати (Чуто)”, 25.06.2010 г.

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е преминаването на махсом?

Отговор: Преминаването на махсом е усещането на реалността в себе си.

Отваря се „точката в сърцето” и придобива минимален обем (10 минимални сфирот), в който аз чувствам новата реалност – светлината влиза и излиза, предизвиквайки различни усещания.

Отначало, всичко това се осъществява чрез минимални усещания и разбиране, но аз вече започвам да виждам какво се случва „вътре“. А нашият свят виждам на фона на новия свят.

Тази двойнственост не пречи, а по-скоро дава усещане и разбиране за взаимоотношенията между двата свята, между клоните и корените. Там вътре, в тази точка аз чувствам някакви действия, макар и още много малки.

Аз още не знам какво е вход и изход на светлината и само чувствам, как нещо идва и си отива, и отново идва и си отива.

Все още не осъзнавам какво е това, както малкото дете, което само чувства, как нещо се случва, но все още не знае какво.

Да допуснем че светлината угасва и се включва. То още не знае какво е светлина и тъмнина, а само вижда някакво явление.

Но то ми дава усещането, че това е висшата реалност, а нашият свят е само нейн отпечатък.

А по нататък, аз започвам все повече да се ориентирам в нея, в зависимост от моите способности да се уподобя по свойства с нея.

Откъс от 1-вия урок на Мегаконгреса, 25.07.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Творецът е създал само едно състояние, което се нарича „свят на Безкрайността”. А всички изменения се случват само в нас, намиращи се в света на Безкрайността, но не усещащи никаква безкрайност, а само себе си.

Някога в своите възприятия съм бил свързан заедно с всички души и съм усещал света на Безкрайността като безграничност, вечност и съвършенство.

След това моето състояние, моето усещане се променя и аз започвам да усещам, че се намирам в мрачен, объркан свят, пълен със страдание, проблеми, безпорядък, насилие и ограничение.

Става ми все по-зле, докато не достигна най-нисшото състояние, в което усещам себе си, че съществувам заедно с другите, подобни на мен хора, в нашия свят, в обкръжаващата ни реалност.

Всичко това се случва изключително вътре в мен, в моето субективно усещане на реалността. Навън нищо не се е променило. Както, когато махна очилата си и не виждам никого наоколо или поставям очилата и започвам да виждам различен свят.

Така нашите свойства се променят от нивото на света на Безкрайността до такава степен, че вместо него ние усещаме нашия свят, с нищо не напомнящ ми Безкрайността.

Но ние можем да се върнем в това същото състояние, наричано ”свят на Безкрайност”, където всички съществуват във висша хармония, вечност и съвършенство, където цари Светлината – „добър и творящ добро”.

Какво ни е нужно за това? Длъжни сме да достигнем такова състояние, пробуждайки го в себе си. Светът на Безкрайността е скрит, намиращ се в нас, зад множество слоеве. Постепенно преминавайки от слоя на голямото скриване към малкото, аз разкривам Безкрайността.

Етапите, по които аз се възвръщам към осъзнаване на Безкрайността се наричат скрити светове („свят” – „олам”, от думата „скриване” – „алама”). Постепенно това скриване изчезва и аз се издигам над тях.

Това означава да се издигам по стълбата на степенните, по степените на световете, издигайки се над скриването и да усещам повече, и повече.

Как правим това? Ние пробуждаме състояние, наричащо се „свят на Безкрайността”. Ние заедно четем книгата Зоар, която ни описва нашата връзка със света на Безкрайността и това желание го съзбужда в нас.

От урока по книгата Зоар, 02.07.2010 г.

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→