Интервю с А. Улянов, 16

А. Улянов: Ние продължаваме да обсъждаме методиката на интегралното възпитание на човека. Миналият път обсъждахме групите: как да се формират, кого да включват… Днес бих искал повече да поговорим за инструкторите: как да се настройват, как да се подготвят, как да приключват, тоест работата на инструкторите, възпитателите, организаторите – наричамe ги по различни начини. После ще обясним какво представлява тази роля, с какво се различава от останалите… От вашата гледна точка, какво представлява ролята на инструктора, водещия на тези групи?

Проф. М. Лайтман: Това всъщност е най-главното. Да преподаваш теория, знаете добре, е много по-лесно, отколкото да организираш хората и да провеждаш с тях практически занятия и в тези занятия да довеждаш хората до изводи, които възможно не са очевидни, а които хората в групата сами намират, определят, чиято методика “изобретяват” сами за себе си за личната промяна. Когато те, чрез обединение започват да усещат, че групата представлява нещо като майстор, който формира от тях нещо абсолютно различно. И те, неочаквано, дори с някаква възхита долавят до каква степен могат да се променят. Това, което им се е струвало напълно невероятно, изведнъж става обикновено. Което не са искали да приемат, изведнъж се възприема и то достатъчно лесно. Дори нещо, с което не са съгласни, изведнъж неволно им се показва в различна светлина. Тоест те започват да изучават ролята на средата и нейното въздействие върху човека. Това е доста неочаквано разкритие за човека: до каква степен той зависи от средата, до каква степен той може да манипулира със себе си благодарение на средата. Ние си мислим, че като ходиш на курсове за отслабване, за анонимни алкохолици, пушачи, че това е същото… Не, не става дума за отвикване от някакъв определен навик или за училище по бални танци… Тук се има предвид да се формира от теб абсолютно различна личност, не да бъдеш “преформатиран” така че да харесваш поредното нещо, в същия егоистичен аспект, а да ти се даде съвсем различен поглед, различна природа, различни закони на поведението, на интеракция между хората. Това е доста неприятно за човек, във всеки случай доста неочаквано, той не очаква нещо подобно от себе си: че толкова лесно би могъл да се преформатира с помощта на заобикалящата среда. Обкръжението е готово да му помага в това и ако то действа по определена методика, тогава на тях им е ясно какви трябва да станат, а не какви са или са били. Тогава се случва едно конкретно взаимодействие в групата, когато хората играят заедно и тази съвместна игра просто като на театър създава от тях съвсем други хора. При това те си остават в ролята, която изпълняват. Това е като цяло, но разбира се тук има много “но”. Дали ролята, която те започват да играят в групата остава завинаги, за постоянно, както е постоянната памет на компютъра? Или тя е временна и може да се сменя с други най-различни свойства и функции? Това зависи от настройката на човека и от настроя на групата и дали тези групи ще си останат като стимул за постоянно въздействие върху хората. Надяваме се, че ще стигаме до такова съгласие вътре в обществото, в държавата, в народа, когато всички ще разберат, че никой няма да може да се промени сам, а с подобна промяна те биха могли да променят света, защото светът е във възприятието на човека, той е отражение на самия човек. Затова именно трябва да се води тази игра в “бъдещето”, за да може то да се превърне в настоящето. Както казва Козма Прутков “Ако искаш да си щастлив, бъди”. Оттук следва, че инструкторът трябва да е психотерапевт, трябва да се ориентира и разбира хората, да има голям опит, да е вещ във определени формули на поведение, на изменения, на реакции – те трябва да се намират в неговия професионален багаж. Трябва да разполага с определени сценарии с правилни “входове” и “изходи” за всяка ситуация, трябва да разбира какво да прави с хората, какви реакции може да очаква и да разбира много ясно какъв трябва да е изходният резултат. В това число, когато работиш с групата, с възрастни хора, трябва в процеса на заниманията да формираме от тях инструктори. Човекът по принцип е инструктор на самия себе си. Когато той взаимодейства с останалите, то се получава, че всички инструктират един друг и себе си. Работата е много конкретна, двустранна, във взаимно партньорство и макар, че отначало има инструктор, възпитател, преподавател, методист, работещи съвместно и с групата, но в резултат групата копира цялата им методика, цялата верига от предстоящите промени, цялата програма, всичките закони на поведението, на интеракцията. Така че всеки човек, преминал през групата, ще стигне до това, че дори да не са станали възпитатели или инструктори, то могат да го прилагат върху себе си, върху други, активно да взаимодействат с други, абсолютно ясно да разбират как могат под въздействието на групата да се променят. Ако човек попада в каквато и да е случайна обстановка, той точно усеща как трябва да се държи, за да я организира по начин, при който да може да влияе върху нея, да я промени в аспект и тя да влияе правилно върху него, тоест да може винаги правилно да работи със заобикалящата среда, да я превърне в инструмент за себе си и в групата, върху която той въздейства. (още…)

Filed under: Интегрално възпитание - Няма коментари→

Въпрос: Какво позволява на силата на мисълта да изведе човек от неговата природа? Защо потенциалът на нашите общи мисли е по-силен от нашето естество?

Отговор: Намираме се в природата на неживото, растителното и животинското ниво, не повече. Нашите желания, като цяло, са устремени към храна, секс, семейство, пари, почести, власт и знания. Това е моето естество.

От друга страна, от обкръжението получавам сили, отнасящи се към по-висока, духовна степен. И ако в обкръжението се възцари общата мисъл, тя ми оказва стопроцентово въздействие.

Днес тези явления вече се проявяват: мислите странстват по света, подобно на вируси, предавайки се от един на друг. Те не просто ”витаят във въздуха”, те са част от свързваща връзка, която още не усещаме, въпреки че тя обхваща всички нас с леки възли.

По-рано, на предварителните етапи на развитие, взаимовръзката между нас е била слаба, а сега цялата мрежа все повече проявява своето въздействие.

И като следствие, засега ни е необходимо електронно общуване: мобилни телефони, SМS-и, и-мейли, видео конференции, социални връзки… Все още не сме проникнали в дълбочина, не сме стигнали до самата мрежа, но вече откликваме на нейните позиви и се доближаваме към взаимна комуникация. Ето в какво е коренът на съвременните технологии на общуване.

В същото време скоро ще оставим и тях, защото тази връзка ще ни покаже тяхната вреда. Нима има някакъв смисъл в днешните връзки, в безсмислените разговори: ”Здравей, как си…”? Нашето желание расте, всеобщата свързваща връзка се проявява все повече – и в един момент ще поискаме много по-качествена връзка. Тогава хората ще изхвърлят това, по което се увличат днес. Те ще общуват помежду си само при настояща необходимост, и обратно, ще се откажат от ”електронните приказки” в търсене на друг канал, намиращ се над обикновения словообмен. Те ще поискат вътрешна връзка.

И ако правилно си въздействаме един на друг, можем дори днес да използваме свързващата ни връзка. Нали душите са разбити по отношение на себе си, а не по отношение на Малхут в света на Безкрайността. И се стремим именно към нея, така че в какво е проблемът? Нека Малхут да е скрита от нас с множество завеси, екрани – това не означава, че не се намираме в нея. Доколкото пробуждаме общата връзка, дотолкова можем да я задействаме.

Това и правим с помощта на взаимното поръчителство. И затова то ни е необходимо за поправяне. Сякаш ни предлагат: ”Готови ли сте ясно, правилно и адекватно да използвате свързващата всички връзка за отдаване? Като цяло този подход се нарича ”поръчителство”.

Днес както никога човек е близо до запознаване с тази връзка, близо до активно, осъзнато участие в нея, което ще му позволи да стане подобен на Твореца. Нали ”Творец” – това е всеобщата мрежа, пълна с безкрайна взаимовръзка. Така Той ни се разкрива.

Ако поискам по-рано да разкрия тази връзка, то сам ”пробуждам зората”, старая се да добавям усилия и чувствам все по-голяма отговорност за целия свят, за цялата действителност, чак до Твореца. А ако не съм се подготвил, не съм се устремил напред, връзката със своето разкритие застава срещу мен. В това е различието между ”пътя на Тора” и ”пътя на страданието”.

Въобще, цялата тази мрежа с всички видове връзки, с всички светове, с всички детайли на възприятието, с всички етапи на разкриване наричаме ”Тора”. Със своето поръчителство ние я активираме, подбуждаме към по-голямо разкриване, и това се случва с всеки.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 12.03.2013

[102669]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Защо когато се заговори за празника Пасха, казваме: „Помни изхода от Египет“? Имало е и други изгнания: от Вавилон, Гърция, Рим – но ни напомнят именно за изхода от Египет. В какво е смисълът му?

Отговор: Египетското изгнание е коренът на всички изгнания. Всички останали изгнания като че ли се наслагват върху него. Това изгнание е най-трудното, основополагащо. Човек се издига над егоизма си и за първи път осъзнава, какво е това духовен свят, какво означава да почувстваш свойството отдаване вместо свойството получаване, с което се раждаме и в което съществуваме.

Възприемаме света чрез чувствата си, които постоянно желаят да се наслаждават и да извличат от всичко полза за себе си. Повратът в сетивните органи, когато започвам да „излизам от себе си“, да се отъждествявам със света, да отдавам на другите, да усещам себе си извън тялото, за да може сърцето ми да се намира там, се нарича изход от Египет. Всички останали изгнания вече се случват извън мен.

От програмата „Кабалистите пишат. Изход от Египет“, 04.03.2013

[103664]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Европейски конгрес. Урок №2

Въпрос: Какво означава да разкриеш Твореца?

Отговор: Творец (Боре) означава: ”ела и виж” (бо – ре), т.е. разкрий.

А как може да се постигне това? Само чрез сближаване. Да допуснем, че имаме 10 различни човека. Ако постепенно изградите от тях един човек – като един човек с едно сърце, то стигате до там, че в обединението ставате единни, едно цяло. И тогава разкривате Твореца – ”ре”, означава ”разкриване”.

Тоест Творецът се разкрива в общото кли/ съсъд, в неговото ново свойство. Вие сами създавате Твореца, вие сами Го изграждате в себе си. От двадесет, тридесет хиляди точки – не е важен броят на точките, създавате едно единно цяло.

Ако допуснем, че от 40 човека образувате структурата ”като един” – това е Творецът. С други думи, съчетавате множеството в едно и то ви дава усещането за Твореца. Ние усещаме Твореца само в такъв вид и затова Той се нарича ”бо – ре”, Боре.

Всичко се усеща само в свойствата ни. Сега ние усещаме света в своите егоистични свойства. Но ако ги променим от разрушени, разбити свойства на интегрални, на едно, единно цяло, тогава ще усетим този интеграл, това единство. Тъкмо то се нарича Творец.

Въпрос: Разкриваме ли Твореца на 99%?

Отговор: Разкриваме Твореца, за да доставим удоволствие на всички, които се намират извън нас. Това може да се разкрие само в свойството отдаване и затова работим за връзка помежду си над егоизма на всеки от нас.

Когато всеки от нас се издига над себе си, излиза извън себе си, то се обединяваме в едно общо, единно духовно тяло, наричано ”парцуф”.

В него и разкриваме единството, което се нарича Творец.

От 2-ри урок на Европейския конгрес, 22.03.2013

[103502]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Вечерта на Пасхалния Седер е особена нощ за народа на Израел. Счита се, че в тази нощ този народ се е родил и е започнал нов път. Действително, с какво е толкова специална нощта на изхода от Египет?

Отговор: Човек започва да усеща, че намирайки се в Египетското изгнание, в робството на своето его, което се нарича ”Фараон”, трябва да излезе от неговата власт, да избяга, но не може. Той започва вътрешно да крещи, повече не може да издържа на такъв живот. Влага усилия относно групата, обкръжението, учителят, книгите. Чувства се в истински затвор, в тъмнина.

Постепенно навлиза в такова състояние, което се нарича ”Египетската тъмнина”, нощта на изхода от Египет. Това е нощ, пълна с тъмнина, и в него не остава никаква надежда, никакъв шанс в живота. Той чувства, че не е способен да продължи да живее в своя егоизъм, ненавиждайки всички останали, и не е по силите му да се отнася добре към другите.

Старае се да заобича приятелите, да заобича ближния както самия себе си, но вижда, че е обратното, става все по-лошо и по-лошо. Фараонът е в него, неговият егоизъм все повече се укрепва и ожесточава. И накрая човек пада, виждайки, че няма никакви шансове да се измъкне от това робство.

Преминава през много тежки вътрешни състояния, които накрая се акумулират общо: всички негови опити да избяга от егото си, да се издигне над него, и всички победи на неговия егоизъм, показващи на човек колко силно Фараонът го държи отвътре. Той се оказва право в центъра на противоборството на две сили: от една страна, задушаван, човекът излиза на свобода, а от друга страна, егоизмът виси в него и не му позволява да избяга.

В края на краищата, тези две сили достигат пика на своето противостояние, и човекът, оказал се между тях, усеща ужасна тъмнина. Това състояние и се нарича нощта на изхода, Египетската тъмнина. И тогава изведнъж чува зов от тази тъмнина: ”Ти трябва да излезеш! Можеш да го направиш! Можеш да се издигнеш и да избягаш от своя егоизъм – сега и веднага, в полунощ, тоест от най-тъмното състояние. Не взимай със себе си в новото състояние нищо, освен тези вещи, които може би ще са ти нужни само за отдаване, съединение, любов.”

В такъв случай човек е готов да излезе и избяга от своя егоизъм, иска да се издигне над него. Това се нарича неговото духовно раждане.

От програмата ”Кабалистите пишат. Нощта на Пасхалния Седер”, 04.03.2013

[103509]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Доколкото отменям себе си, своето его, моето старо ”Аз” изчезва. Но вместо това, придобивам цялата система, която става моя. И не потъвам в тази система сякаш изобщо повече не съществувам. В замяна на себе си, купувам всички!

Започвам да чувствам, че всичко, намиращо се в системата – това са мои желания, мои намерения, моят живот. Живея в тази система. Убивам своето егоистично желание и затова започвам да усещам желанието на Системата, нейният разум, действащите в нея сили.

Не мога да се намирам едновременно под две власти: или съм в собствената си власт, или във властта на обществото и Твореца – една от двете. Затова ми е необходимо да издигна своите желания от световете БЕ”А до съединение с Малхут от света Ацилут, Шхина.

Световете Брия, Ецира, Асия (БЕ”А) – това са желанията ХАБА”Д – ХАГА”Т –НЕХ”И, намиращи се под парса. Отначало издигаме своите желания от света Бриа в Ацилут, след това желанията от света Ецира – в Ацилут, след което от Асия – в Ацилут. И съответно, в нас се появява състояние на зародиш, отглеждане, узряване.

Така се издигаме в Малхут на света Ацилут, издигаме се с вяра над знанието. Всичко, което се намира извън мен, е отделено с граница, парса, зад която се намира светът Ацилут. А под тази парса – световете БЕ”А, които се наричат „отделени“ от светостта. В тях чувствам своето „Аз“. Но всъщност не съм аз, а разбитите съсъди, които някога са били съединени, а след това паднали и затова сега са представени в този вид.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 20.03.2003

[103367] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От беседа на трапезата в Германия преди началото на конгреса

Въпрос: Как можем правилно да работим със следващото стъпало? Какво е това следващо стъпало? Как да се доближим до него, да го намерим, да го видим, да го разкрием? В какво се състои разликата между самото стъпало и онова, което се разкрива в него?

Отговор: Нашият свят е усещането за егоистичното ни разделяне, взаимното отблъскване. В такова състояние на взаимно отчуждение възприемаме всичко: един друг, неживата, растителната и животинската природа. И тава състояние се нарича ”наш свят”. С други думи, особено егоистично да притегляш всичко към себе си само заради самонаслаждаването, с това разделяме единния духовен свят на мънички дози и го възприемаме като обекти от неживата, растителната и животинската природа в нашия свят.

И обратно, ако започнем да съединяваме тези обекти заедно и да се отнасяме към тях като към едно, единно цяло, то ще започнем да усещаме следващото стъпало – висшия свят.

За да можем да открием как по друг начин да използваме обкръжаващото ни пространство правилно, ни е дадена групата. И накрая се получава, че ако се обединим помежду си, опитвайки се душевно да се обединим и си представим нашето обобщено желание, в мислите ни като едно желание, една, единна мисъл, като едно сърце и един разум, то по такъв начин изобразяваме пред себе си духовния свят. Така и малкото дете се стреми да заприлича на възрастните.

С този си стремеж привличаме върху себе си висшата светлина (Ор макиф), която поправя разделящия ни егоизъм и по такъв начин образува следващата степен, връзката между нас – АХАП на висшето стъпало.

Така се присъединяваме към следващото стъпало, само чрез нашето взаимодействие. И тогава започваме да усещаме циркулиращото поле между нас, енергията, вълните.

Проблемите между нас ще нарастват все повече, силите на отблъскване ще се проявяват все повече, а ние трябва тъкмо обратното, да се издигаме над тях и през цялото време да се съединяваме помежду си, докато отрицателните, отблъскващи сили на противодействието, от една страна, и силите на нашето взаимодействие, от другата страна – тези две противоположни сили не достигнат нивото на първото духовно стъпало. И тогава то ще се разкрие в средната линия.

И така, духовният свят се проявява във връзката между нас, при условие, че се издигаме над отблъскващите сили търпеливо, постоянно работейки над обединението, докато не се издигнем до нивото на първото духовно стъпало.

Тези натрупвания от стъпала, когато се опитваме да се съединим независимо от постоянните проблеми в групата – това е времето на вътреутробното развитие, което трябва да извървим.

И тогава се раждаме. Какво казват на новороденото, появило се на този свят? На добър час!

От беседа на трапезата в Германия, 21.03.2013

[103439]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Европейски конгрес. Урок №1

Въпрос: Как да стигнем до усещането за необходимостта да изпълним своето предназначение и да достигнем до обединение?

Отговор: Това изучаваме във всички статии на Баал а-Сулам и Рабаш за обединението в групите: за какво е необходимо това. Това засяга и човека спрямо групата, и групата спрямо всички останали.

Светът днес го изисква. Световната криза ни задължава. Ако я нямаше, нямаше да мислим за това.

Някога групата ни наброяваше 30–40 човека. Занимавахме се в една малка къщичка и ни беше добре. И това беше само преди 15 години и аз мислех, че така ще бъде винаги.

Но в края на 90-те години на миналия век изведнъж светът започна да се променя. При нас дойдоха твърде много хора и бяхме принудени да се преместим в друга сграда. Хора, имащи нужда от нас, започнаха да се появяват в различни краища на света и аз посещавах 11-те по-големи града на Америка и изнасях лекции.

А в самото начало планирахме да се занимаваме в една малка групичка, както това беше прието при кабалистите. Но когато започна движението от страна на света към нас, и започна проявата на интерес към нас, се наложи да се променим. Затова днес вие сте при нас. Ако това беше по наша воля, ние не бихме се показали, нямаше да ни има в Интернет, нямаше да се занимаваме с разпространение, защото кабалистите са били винаги затворено общество. Но светът започна да изисква от нас, промени се неговото състояние.

Сега е същото – кризата ни задължава. Това е нещо като условие: ако не започнеш да го поправяш, то за какво ти е тогава Висшата светлина? За себе си? – В кабала, в духовното няма ”За себе си”. В духовния свят няма да получиш нищо за себе си. Затова пред нас възниква следното условие: да се обединим помежду си и едновременно да разпространяваме.

От 1-ви урок на Европейския конгрес, 22.03.2013 

 [103401]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Казано е: ”Всичко, което подлежи на разкриване, е подобно на вече разкритото”. Какво означава това?

Отговор: Изначално, всичко стои пред теб. Всичко, което ти предстои да разкриеш, вече съществува. Раждайки се, човек постепенно разкрива в света все нови неща и му се струва, че преди това не ги е имало. Такова е усещането. Но в действителност всичко вече съществува – трябва само да приготвим своите съсъди- желания и в тях веднага ще се разкрият съществуващите очертания на мирозданието.

Изобщо, към стоящата пред нас действителност трябва само да се прибави намерението за отдаване, светлината хасадим – и тогава разкриваме съвършената реалност. Само това не ни достига.

И затова не се наемам да поправям сегашната изкривена реалност. Подготвям се да запълня със свойството вяра, със свойството отдаване, своето отношение към всичко, каквото и да било. Това всъщност е поправянето – вяра над знанието.

Съответно не трябва да се поправям вътрешно, а трябва просто да изляза извън себе си навън и да се присъединя към това, което се намира там. Всичко вече стои пред мен, а проблемът е в това, че мен все още ме няма там, отвън. Трябва да осъществя това действие, това излизане навън – и реалността ще бъде моя. Макар днес все още да не съм способен да я разкрия, тя съществува. Трябва само да си сложа ”очилата”, за да я видя.

Изграждаме своите духовни съсъди над желанието, над скверните сили. ”Фараонът” никъде не изчезва, получаващото желание си остава, при това остава в деспотичния си вид, а към края му добавят още и ”каменно сърце”. Но трябва да се издигнем над него, да вървим над него.

Съхранявам скверната (клипа), покриваща моето желание – така люспата, кората запазва плода до окончателното му узряване. Иначе този плод ще изгние и няма да достигна до края на поправянето. Изграждам цялото си отношение към реалността, за да запазя клипата на желанието ми за получаване: ”Само не изчезвай”. Моята ненавист, жестокост, завист, мързел – нека всичко това си остане. Всичко това ми трябва. Сякаш закопавам своите егоистични свойства и излизам от тях навън. И обратното, ако те изчезнат, ще остана без нищо, няма да има над какво да се издигам, да надграждам.

Въпрос: Как да изляза навън, извън себе си?

Отговор: За тази цел трябва да стигнеш до пълна безпомощност. Тогава в сърцето ти ще зейне дупка, през която ще усетиш възможност за излизане – и ще помолиш за това. А за сега не молиш, още не те е ”налегнало” до такава степен, че да намериш Твореца.

Въпрос: Как може човек да достигне до истинската молитва за помощ?

Отговор: Това се случва, когато надеждите му се разбиват напълно, но той както и по-рано стои твърдо на пътя. От една страна, трябва да се достигне до осъзнаване на злото, а от друга, до величие на целта – и да се удържа този разрив.

Първо, ми е зле, защото все още пребивавам в егоистичното състояние. Това състояние за мен е нетърпимо зло. Но проблемът не е в това, че ми е зле. Трябва да зачеркна своето ”аз” и да искам да ми бъде зле от това, че не мога да извърша отдаване на Твореца. По такъв начин, злото се проявява срещу любовта към Твореца.

И второ, осъзнавам величието на целта, която за мен е благо. Удържайки тези два края, достигам до молитвата, до молбата за поправяне.

Целта е толкова велика в очите ми, че не мога да я оставя. И постоянно се грижа да я издигам още по-високо. В резултат, имам две точки на осъзнаване: висотата на целта и злото от сегашното ми състояние. Тук е необходим натиск на групата, благодарение на който осъзнавам: величието на целта се крие тъкмо в това, да доставим удоволствие на Твореца. Тогава се замислям, как да избягам от сегашното си глупаво състояние – глупаво, защото съм отдалечен от целта.

Ето какви условия трябва да се формират в мен. За това имам всичко необходимо: група, Творец, първоизточници… Но осъзнаването величието на целта е ключ към всичко, то изпреварва (1) всички останали условия. Трябва да се съсредоточа на целта и от всякъде, от всички състояния да гледам само нея, без да откъсвам очи. И тогава, изхождайки от това, наистина ще имам нужда от група, учител, обучение и разпространение.

Тъй като краят на действието се намира в изначалния замисъл. Целта ме задължава на всичко. Устремявайки се към нея, разбирам, че не мога да се размина без обкръжението, защото ще я постигна именно сред другарите си. Осъзнавам, че не мога да мина и без учител, защото той ме държи заедно с групата на пътя и ни донася напълващата ни светлина. Осъзнавам, че не мога да мина и без книгите, защото с тяхна помощ изучавам духовната система и се пробуждам. По време на занятията се намирам в нея, и от там привличам светлината, връщаща към Източника. И накрая разбирам, че не ще ми се размине и без разпространение, защото групата е само малка част от общия съсъд на човечеството, за което също трябва да се погрижа.

Всичко произтича от осъзнаване величието на целта. Тълкувам за себе си крайното състояние, в което заедно с групата, учителя и цялото човечество ще се обединим така, че между нас да оживее духовната система. Нейните светлини ще ни свържат и напълнят един друг в единната Малхут на света на Безкрайността. И в нея ще открием Онзи, който я е формирал, Коренът, породил 4-те стадия на разпространение на пряката светлина. Ето това е Творецът.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 13.03.2013

[102673]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Днес възприемам картината на реалността в егоистичното желание, в следствие на което постоянно усещам умора и не желая да разтворя широко прозореца на своето възприятие, а някои предпочитат да се залостят. През цялото време се ограничавам, защото моето желание е много малко, много тясно.

Създаваме всякакви уреди, разширяващи погледа ни към света: телескопи, микроскопи, радио-приемници – и откриваме реалността, много по-разнообразна, отколкото онази, която усещаме сами. Но дори и този отрязък от действителността, попадащ в полезрението ни, се опитваме да съкратим и ограничим.

Накрая се уморявам и се затварям, докато не умра. Умирам, защото съм съгласен със смъртта, искам да съкратя своите инструменти за възприемане. Омръзва ми тази картина и постепенно угасвам заедно със залеза на живота си. Ето какво се случва с желанието за получаване.

От друга страна, започвайки формирането на желанието за отдаване над него, аз се разтварям и откривам реалността, намираща се извън мен, извън егоизма. Това е вечна реалност и тя започва да ми дава жизнена сила. Сега дори и тялото ми по естествен начин да умре, аз живея на друга територия, намираща се се над времето и пространството. И там получавам светлина, изливаща се отвсякъде.

В нашия свят се преместваме от едно място на друго, където виждаме някаква действителност. Но ако се движех със скоростта на светлината, то в следствие изкривяване на пространството, щях да видя реалността, обкръжаваща ме от всички страни. При това, проблемът не е в моето зрение, самата светлина би достигала до мен така. Аналогично на това, излизам от ”праволинейното” възприятие и встъпвам в окръжността, в обкръжаващата ме светлина (О”М).

Точно така съкращаваме времето. Тъй като при това пространството и времето ”се нулират”, и аз не просто получавам светлина отвсякъде, а започвам да възприемам цялата действителност, намираща се в окръжностите, и се издигам над времето. Сега за мен то не съществува, просто го няма. Няма повече промеждутъци между ”днес” и ”утре”, няма пролуки между два мига – получавам всичко по равно от всички посоки, всичко взаимно се компенсира, анулира се, и аз постоянно пребивавам във всичко, в целия комплекс, в неразделната реалност на Вселената.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 19.03.2013 

[103240]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→