Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света действа природен закон, според който получаващият чувства нещо като срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък. И затова Творецът е подготвил за нас възможност сами да реализираме своята висота.

Тогава всичко, което е в понятието „сливане с Твореца“, ще бъде наша собствена придобивка, спечелена с нашия собствен труд – и ние ще се почувстваме стопани. А без това, не можем да участваме в съвършенството.

Срамът е признак, характеризиращ нашите взаимоотношения. Ако не се срамувам, то и няма какво да поправям – защото не виждам съществена разлика между себе си и Твореца. И точно затова искам да разкрия срама – да се засрамя от своето получаване в сравнение с Неговото отдаване.

Това повдига въпроса: ще неутрализирам ли срамът, ако спра да получавам?

Например, идвам у вас на гости и виждам богато отрупана маса и се отказвам от угощението: „Не-не, благодаря. Сит съм, на диета съм…“ Може ли в духовния свят да се направи така, че да се намали чувството за срам? Но по този начин показвам пренебрежение към Твореца, като че ли презирам Неговото отношение.

А и какво всъщност мога да получа? Светлината НаРаНХаЙ? Но тя съвсем не ме напълва с удоволствия в общоприетия смисъл на думата. НаРаНХаЙ е светлина, предизвикана от осъзнаване величието на Даващия. А и получавам от Него само една малка искра, която създава желанието за наслаждение. В това желание лежи само една черна точка, краят на буквата юд, а в светлината се крие искрата, която е създала тази точка. Всичко останало идва не от само напълване, а именно от осъзнаване величието на Твореца, когато Го оценявам, когато Го възвисявам в очите си. Ето защо постоянно си напомняме, че трябва да се стремим към величието.

Ако някой е велик за мен, аз, както се казва, съм готов да му нося куфара. И колкото по-издигнат е в очите ми, толкова по-тежък куфар съм готов да нося. На пръв поглед куфарът изглежда много тежък: „Защо, по принцип, го влача? Заради кого и защо?“ Но ако осъзнавам величието на стопанина му, то го повдигам като перце. За мен това е такава чест, такъв успех – да му помогна. Дори съм готов да заплатя за това право.

В крайна сметка, посвещавам целия си живот в служене на Твореца. И какво ще получа в замяна? Нищо. Тъй като всичко е въз основа на искрата и черната точка.

Въпрос: Има ли подобие на истинския срам в нашата работа?

Отговор: Да – различните видове срам пред другарите. Срамувам се те да не открият, че нищо не знам и не разбирам, че съм егоист… Това е прост егоистичен срам. А има и духовен срам, предизвикан от факта, че не внасям своя принос, не подкрепям, не издигам другарите си. Те зависят от мен, а аз се срамувам, че не мога да се справя със задачата.

Въпрос: Групата трябва ли да събужда този срам в другарите?

Отговор: Разбира се, групата трябва да събужда и да се грижи за всички, да ни вдъхва уважение към срама. Тъй като той показва недостига в желанието за получаване. Ако наслаждението и страданията са породени от напълване или пустота в желанието ни, то неговата лоша и добра страна се отразяват или в чувството за срам, или в осъзнаване величието на Твореца.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 28.10.2012

[91407]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Не трябва да се осланяме на своите усещания, доколкото те са субективни и не отразяват вечната реалност. А от друга страна, опитвайки се да си въобразя нещо, мога да се окажа в плен на лъжливи представи. Как да се държим на тази тънка линия между фантазиите и чувствата?

Отговор: Преди всичко, трябва да се разбере: накъдето и да се обърнеш – ще е в лъжливо направление. Така че не се опитвай да се хванеш за златната среда – вече си изгубен и във всеки случай блуждаеш в тъмнината.

Единственото средство, подобно на семенната капка в майчиното лоно, е да се прилепиш към групата. Друг изход няма. Ако си слят с групата, то безусловно се развиваш ръка за ръка с Природата, и от теб нищо повече не се изисква. В такъв случай Природата, Творецът оказва Своето въздействие и те развива.

Този подход работи при всякакви състояния. Тъй като ”блуждаенето в тъмнината” е характерно дори за най-високите стъпала. Навсякъде има етапи на ”зачатие” (ибур) ”захранване” (йеника) и ”зряло състояние” (мохин).

Да допуснем, че от 124 стъпало на поправянето, се издигаш на последното – 125. И дори тук напълно отменяш себе си, независимо, че ти се разкрива цялата разбита Малхут на света на Безкрайността.

Колкото и високо да се издигне човек, злото начало се издига над него. Ако в понеделник ми се разкрият 10 грама от злото, то във вторник, когато към тях се прибави следващата порция, те ще съберат нова сила. Днес те само леко и незабележимо са се белязали, а утре ще се изявят много по-ярко, съгласно реда на израстването на световете. Като резултат, поправеното вчера зло всеки път застава пред мен в много по-развален вид. И затова в сряда, получавайки новата порция зло, откривам, че злото от вторник се е удвоило, а злото от понеделник се е утроило. И така – все повече и повече. Ето какво е духовен подем.

Да се справим с това можем само отричайки се от себе си и сливайки се с групата, подобно на ембрион. Нямам свои желания и мисли – в самоотмяната използвам чувството и разума на другарите си. Искам само да се прилепя към тях, да усетя отношението им към Твореца, към целта, живота, да се пропия от техния дух, който да определя моя мироглед. С една дума, сякаш плувам в околоплодните води, в светлината хасадим…

Трябва само малко чувство – тогава това състояние ще се разкрие и в него ще усетиш живота, дори ако самите другари не чувстват и не знаят това, дори в тях да не възникват такива въпроси, за теб това ще бъде реално усещане. Тъй като се намираме в света на Безкрайността, където няма никакви промени. Само че за сега той е скрит от нас – а ти, благодарение на правилния подход, повишаваш възприемчивостта си и постепенно го разкриваш по духовните стъпала. Не трябва да чакаш никого – действай.

От урока от книга ”Шамати”, 26.10.2012

[91363]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Даряването на Тора, т.е. методиката за поправяне – не е еднократно събитие, а постоянен процес: всеки, който започне да изпитва необходимост от нея, получава този метод: ”Аз създадох злото начало и Аз създадох Тора като подправка”. Критерият е простичък: ако човек иска да се поправи и разкрива, че желанието му е глупаво, че той е злото начало, тогава в него се заражда вик, обърнат към поправянето, за избавление от злото.

По естествен начин ние винаги сме склонни да се избавяме от злото, въпросът е в това, наистина ли човек го усеща? Готов ли е той да понесе лошото усещане, без да гледа на многото възможности за неутрализирането му, без да бяга от необходимостта от поправяне? А може би обратното, трябва да подсладим ситуацията, ”да се изплъзнем”: ”В края на краищата, всичко това не е толкова страшно. Аз не съм по-лош от останалите. Всъщност какво ме засяга тази работа?…” Има много други ”пътища за изход”, помагащи ни да избегнем усещането на злото, тъй като то е много неприятно и е съпроводено от силна душевна болка – да разкрия колко съм глупав.

И затова на човек му трябва опора, голяма помощ, която да му подсигури надеждна поддръжка. Благодарение на това, осъзнавайки сегашното зло, ще закрещи от безизходност и едновременно с това няма да се отклони от пътя. И тогава наистина ще му потрябва Тора.

Как да постигнем такова състояние, когато наистина ”сме оковани във вериги” и не можем да избягаме от болката, толкова силна, че свише получаваме светлината, възвръщаща ни към източника? Това може да се усети посредством големите страдания по пътя на развитието, което се реализира в определения срок. Подобни мъки идват от материалното стъпало и ни задължават да работим за духовното. Разривът между тези две стъпала е толкова голям, че изисква неколкократно по-силни страдания, отколкото по пътя на ускорението, който ни позволява да осъзнаем необходимостта от Тора, посредством духовната работа.

Това е така, защото работейки за духовното, от самото начало използваме светлината, възвръщаща ни към източника, и изначално разглеждаме себе си от позицията на духовното стъпало. Осъзнаваме необходимостта от поправянето не защото ни е зле в този живот, а защото сами се устремяваме към него. Тогава и страданията придобиват друга форма – духовна, а не материална. Съответно и тяхното качество е многократно по-високо, тяхната болка е много по-дълбока, а мощта е такава, че човек е в състояние да я преодолее.

В това се състои уникалността на кабалистичната методика. В крайна сметка, тя ни обяснява как да изминем пътя с голяма скорост, изпитвайки малки по своята количествена мощ страдания, затова пък големи по качество. Така можем да съкращаваме пътя, да разделяме страданията с другарите и да ги пропускаме на малки дози. В сравнение с пътя на страданията, по пътя на Тора има много преимущества. Тя ни позволява да се издигнем на качествено ново ниво.

Днес, когато целият свят потъва в несгоди и върви по пътя на страданието, искаме да покажем на хората и на нас самите как трябва да напредваме по пътя на Тора. Ние отпред, като притежатели на методиката, а света – след нас, докато всички заедно не достигнем до прекрасната цел.

От урок по статтията ”Даряване на Тора”, 28.10.2012

[91418]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Кабала - Няма коментари→

Въпрос: Когато излизам извън групата, ми е трудно да намеря верния режим на работа, за да поддържам равновесие… Как трябва да работя със себе си, намирайки се във външното обкръжение?

Отговор: Ние се намираме под чудовищното въздействие на външното обкръжение – на човечеството. А в него се намира нашето мъничко обкръжение – групата, където се стремим да неутрализираме външното влияние. С една дума, построили сме си Ноев ковчег и се спасяваме в него от потопа. От друга страна, откъсвайки се от въздействието на групата, се озоваваме под напора на външните страсти. Как да се предпазваме? Как да оставаме в групата, когато дори не се чуваме и не се виждаме?

За тази цел използваме съвременните технологии: например, мобилните телефони, за да поддържаме връзка помежду си. Освен това, групата си има ”антена”, позволяваща ни виртуално да се включваме и да си разменяме различни материали. Можем да се възползваме и от МРЗ–плеъра, който също ще ни напомня за главното. И накрая, могат да се правят записи през целия ден. С една дума, имаме предостатъчно средства, за да не изпадаме от единството.

Но най-главното, можем да използваме пряката връзка, ”мрежовата” връзка от разума на групата към своя разум – ако поискаме, ще се договорим и ще проявим упорство в това единение.

Всъщност, с мен през цялото време си играят: няма външно и вътрешно, няма този и бъдещ свят – просто постоянно сменят постановката и антуража ми, както в театъра, и всеки път ”трябва да преминавам в друг живот”, ”да се вживявам в ролите” и да играя съобразно обстоятелствата.

Това не е така просто, но на човек никога не му дават повече от онова, на което може да издържи. По духовния път само издигат, не спускат. Възможно е да искат да ти покажат, че не си достатъчно подготвен и затова си се отделил от групата. Нека това да ти е за пример и от днес нататък си изгради по-силна връзка с другарите.

От урока по книгата ”Шамати”, 26.10.2012

[91314]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В човек не са балансирани механизмите на мисълта и желанието, и той не знае как да създаде баланс между тях. В това всъщност трябва да помогне на хората интегралното възпитание, което ни е нужно днес.

По-рано не изпитвахме някакви проблеми в тази област. До преди няколко десетилетия нямаше дори усещане за приближаващата се катастрофа. Нашите мисли и желания еволюираха в прости комбинации и се разбирахме един с друг. Обаче, с течение на времето, все повече се приближавахме до интегралните отношения – и започна разстройване.

Днес усвояваме един от друг от морето на мисли и желания. Светът се смеси: всички влияят на мен, и аз – на всички. И като резултат, не съм в състояние да изпълнявам курса, да запазя посоката, да се балансирам със собствени сили. Моят потенциал е малък, докато светът около мен излъчва цял поток от „флуиди“ върху мен. Чуждите мисли и желания оказват постоянен натиск, смазват ме вълни с различен диапазон и постоянно промиват съзнанието ми.

В резултат, човек го грабва вихрушка и той не знае как ще го бъде. Това е много сериозен проблем. Оттук произтича влечението към наркотиците, откъсването от света, с който не можеш да свикнеш. Според безнадеждността, хората развиват различни защитни модели на поведение, опитват се да се разграничат от обкръжението със стена от безразличие, лицемерие, презрение…

Виждаме го при младите хора и в много други сектори. Това е един вид бягство от света в определена ниша. Не мога да поддържам правилна, състрадателна, хармонична взаимовръзка с обкръжението, не мога да възприема всички външни влияния, да ги уравновеся в себе си и да ги доведа до добро, комфортно усещане. Напротив, те ме нокаутират и изнервят. Така че не правя нищо – просто включвам сериал или мач по телевизора и гледам в екрана, докато отпивам от бирата. Това ми е достатъчно.

По този начин, неспособността ми да огранича въздействието на широкото обкръжение като цяло, ме води до изолация, прави ме примитивен, прост, ограничава развитието ми и не ми позволява да се радвам на живота. Дори не искам да се женя и да имам деца. Просто търся някой ъгъл, в който да се скрия: „Това е мое, и нищо друго не ми трябва“. Приятелите ми  са в Интернет и не се срещам с тях, за да прекарам добре времето си. А ако изобщо излизам някъде – то излизам без тях.

Днес дори танците по двойки се изпълняват на един метър разстояние един от друг, без прегръдки и шепот в ухото… Танцьорите усърдно пазят дистанция – на това му се вика „дошли да потанцуват заедно“.

Човек повече не иска да се измъкне от себе си. Вътре му е по-надеждно. Не дай Боже, да се свърже с някого. Трудно му е постоянно да се изправя срещу този проблем – да сортира желанията и мислите си, да работи с външното влияние. Той не е способен на това.

И затова царува „уличната танц-култура“, замесена от “кварталните” нрави, таблоидните шеги и просташки лозунги. В този град сме просто минувачи – разминаваме се и не искаме да знаем един за друг. Освен това, правителствата трябва да се потопят в това общество, за да бъдат подкрепени на изборите. В крайна сметка, безсмислените отношения се превръщат в общ жребий и се разпространяват навсякъде чрез медиите.

Това е болестта на нашето време и тя засяга всички – та нали сме свързани помежду си. Това общо заболяване е причинено от високо патогенната атмосфера в обществото и затова е невъзможно някой да се излекува индивидуално, да се изградят мислите му, да се научи как постоянно да балансира себе си. Най-доброто, което можем да направим за отделния човек е да „го изправим на крака“, малко да го предпазим от външни влияния, които обикновено са отрицателни.

Но като цяло, съвременното обкръжение влияе на човек така, че трябва да се погрижим за равновесието на цялото общество. Друго решение няма.

В действителност, днес „най-здрав“ е този, който поставя себе си до нивото на „животинската“ степен. Гледам телевизия, говоря по телефона, сърфирам в Интернет, смея се и плача, а до мен котката спи, няма какво друго да прави. Само помръдва с ухо, когато наоколо стане прекалено шумно. Така че, ако искам да оздравея, но не се грижа за правилното въздействие на обкръжението, то ми остава само едно – да бъда като тази котка…

От 88-а беседа за новия живот, 24.10.2012

[91281]

Filed under: Възпитание на децата, Здраве, Криза, глобализация, Свобода на волята - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света има природен закон, според който, получаващият чувства един вид срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък, предизвикан от благодатта и състраданието към него от страна на даряващия. От тук следва вторият закон: няма да се намери в света човек, който би могъл напълно да изпълни всички желания на друг човек, тъй като в крайна сметка няма да може да предаде на своите дарове форма и характер на самостоятелно придобити – а само това може да изпълни до края желаното съвършенство.

По същество Творецът не е способен сам, без наше участие, да покрие, да компенсира срама ни. Ние трябва да преминем самостоятелно стъпка по стъпка, разкривайки своите недостатъци и да ги поправяме. Разбира се, за поправяне ние използваме Неговата сила, но този цикъл е необходим:

• откривам своята малоценност;
• проблемът се разкрива не в мен, в моето отношение, а в сравнението с отношението на Даващия;
• сам определям, какво са недостатъци по отношение на Него;
• търся как да поправя недостатъка си, как да го компенсирам;
• и тогава моля Твореца за сила за поправяне;

И така, това действие се състои от множество компоненти и е незаменимо – то трябва да премине през човека както подобава. Няма друг избор: той трябва сам да изпита и да премине състоянията по пътя си – макар прибягвайки до помощта на Твореца, тоест, Висшата сила, светлината, но участвайки във всяка стъпка и във всяко решение.

Невъзможно е да получиш от някого подарък, да му се насладиш и да почувстваш, че той е твой. Винаги остава срама пред даващия. В нашия свят този проблем е решен с помощта на скриването на Твореца, което ни дава възможност да Го разкриваме само до степента, в която ние сме в състояние да понесем срама.

Творецът е мистериозен, а срамът се проявява само до степента, доколкото аз съм готов да се уподобя на Него, за да се справя в своето получаване. Колкото повече напредвам, толкова по-фино, по-деликатно е възприятието ми – и тогава аз съм готов за разкриване на срама. В някои отношения той е подобен на това, което се случва в нашия свят…

От урока по статията „Даряване на Тора“, 28.10.2012

[91415]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е Творецът? Какво означава Неговото величие, с което трябва да впечатля другарите си?

Отговор: Творец – това е свойството отдаване, любов, връзка, отказ от личните интереси. Постигането на тези свойства е първата стъпка по пътя към подобие с Твореца.

Сега виждаш ли Твореца, чувстваш ли го? Не! А защо? Защото това е едно от свойствата, което контролира всичко и прави всичко, но не разкрива себе си. Работата е в това, че в него няма лично проявление. Това не е такъв човек като теб, който заема място в пространството и иска всички да го забележат. А Творецът, напротив – това е обратно свойство. И затова Него сякаш го няма…

Искаш да разкриеш този празен въздух? За да направиш това, ти също трябва да се почувстваш малко „въздушен“.

От урок по статия на Рабаш, 26.10.2012

[91357]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Развиваме се в продължение на хиляди години и най-важното в нашето развитие е силата на мисълта. Това е най-високият от всички човешки фактори и именно той отличава човека от неживия, растителния и животинския свят.

Като цяло, умственото ни развитие трябва да съответства на физическото. Ако интелектът надхвърля физическите възможности, значи организмът е болен от нещо. И обратно, ако човек е физически развит, но няма силата на мисълта, той може да бъде опасност за обществото – например, когато телесната сила се комбинира с разум на двегодишно дете.

Възрастта е неизменен критерий, по който проверяваме физиологичното и интелектуалното развитие. Тези две линии трябва винаги да съвпадат, да корелират помежду си. Силата на мисълта не трябва да превишава физическите възможности, а физическите възможности не трябва да преобладават над силата на мисълта. Ако е изпълнено това условие, човек е в хармония: той може да изпълнява своите желания и едновременно с това да разбере кои от тях може да реализира и кои не.

По този начин, зад силата на мисълта стои разбирането: какво искам, кои желания мога и кои не мога да съживя, и кои от тях не си струва да въплъщавам. В крайна сметка, мисълта служи на желанията, които са в основата на моето „Аз“. Именно силата на мисълта разкрива същността на всичко, което искам. Тя сортира желанията, проверява ги и ми представя резултата: „Ето тези желания си струва постепенно да реализираш: част от тях – веднага, друга част – по-късно, а трета – в по-далечно бъдеще“. А някои желания тя „бракува“: „Това е много опасно. Не трябва да се заемаш с тях – ще си навлечеш нещастие, срам и други проблеми, та чак до болести и смърт“.

Мисълта подрежда всичко на мястото му: лесни и трудни желания, дългосрочни и краткосрочни, желания, затворени в мен, и такива, които зависят от обкръжението – неживото, растителното, животинското и човешкото…

Накратко, мисълта не действа сама по себе си – тя се извисява над желанията и ме насочва към правилна реализация на полезните й части. Невъзможно е да разглеждаме мисълта като такава, откъсната от реалността. Напротив, силата на мисълта е предназначена да ми помага в управлението на моите желания, които са точно моето „Аз“.

Освен това, силата на мисълта ми позволява да упорствам и да подхранвам, което и да е желание, за да може то да укрепне, да се отличи, да придобие важност, да ми оказва по-голям натиск. И обратно, мога да отслабя силата на мисълта, да „убия” желанието, като се убедя, че то не е продуктивно.

По такъв начин, въпреки че мисълта е продукт на желанието, чрез контролиране на мисълта, мога да контролирам желанието. Става дума за много сложна система. Всъщност, човек да се научи да използва мислите и желанията си правилно – после да оформи себе си. В края на краищата, всичко останало е пряк резултат от дейността на този механизъм.

Оттук виждаме дългосрочни последици. Например, ако искам да спра да пуша, мога да го направя, като се убедя със силата на мисълта, колко вреден е този навик. Аз показвам на себе си всевъзможни нагледни илюстрации, вслушвайки се в мнението на лекарите, цитирам на желанието си такива доказателства, които всяват страх в него – и по този начин го неутрализират. По същия начин мога да контролирам всички сфери на живота. Не е тайна, че хората могат мислено да убедят себе си към положителни промени или обратно, към заболявания и дори смърт.

След като заговорихме за здравето – разбира се, аз мога да събудя в себе си такива сили, които да ми дадат жизненост и издръжливост. Изведнъж ще се почувствам силен, мощен, сякаш в мен са се проявили свръхестествени сили. А от друга страна, дори и напълно здрав човек може да се „зарази“ с такива мисли, че да се почувства като пред смърт и действително да умре. Силата на умствената издръжливост, упоритост може да убие и да върне към живота.

В такъв случай, как трябва да се справяме със своите състояния? Как да се грижим за психическото и физическото си здраве?

Преди всичко, причините, които го определят, могат да бъдат съвсем различни: отношения с близките, с колегите, със себе си, с когото и да било. И всичко тук зависи от умственото постоянство, което се получава чрез специални упражнения. За тази цел се препоръчва провеждането на семинари. Тъй като близкото общуване е най-убедителния фактор. Седя в група от десет човека, които общуват съгласно указанията на водещия, и по този начин се утвърждават в правилното мнение. За мен това е прекрасно средство за самостоятелно убеждение.

Има специални случаи, когато човек въздейства сам на себе си. Но основният въпрос е: как му въздейства обкръжението? Тъй като всички сме взаимно свързани, всички сме чувствителни елементи на природата, намиращи се под влияние на околните, които така или иначе ни убеждават в нещо. И тук има както позитив, така и негатив. Ако мисля за някого лошо, дори без да разговарям с него – моята мисъл вероятно му оказва влияние. Някои достигат големи успехи в това, благодарение на специална техника, на която се обучават в службите за сигурност и в други институции. В тази сфера се води скрита за очите война, за която не се говори на глас.

Накратко, силата на мисълта – това е една и съща сила на властта. Властта на човек над себе си, на човек над друг човек, на човек над природата. Чрез мисълта можем да имаме власт, контрол над отношенията ни с общочовешките, духовни сили на природата, които чрез своето въздействие ни поставят между живота и смъртта в целия възможен диапазон на състоянията.

Тази система е толкова велика, защото мисълта трябва да придружава всички желания. Както на детето е необходим баланс между физическото и умствено развитие, така и на мен ми е нужно всяко желание да бъде съпроводено от мисъл, а също така те трябва да бъдат уравновесени помежду си. Тогава, благодарение на тяхната хармония, винаги ще ми бъде приятно и комфортно, а всеки дисбаланс в себе си мога бързо да компенсирам. Точно това е психичното здраве: това, което искам, мога да направя; това, за което мисля, мога да поискам, мога да не искам повече от това, което е възможно и подходящо; и обратно, няма нужда да се ограничавам в това, което не излиза извън тези рамки.

Ако човек може да плува в този поток, който тече между невъзможно и непрактично – той живее прекрасен живот в хармония със себе си и другите.

От 88 беседа за новия живот, 24.10.2012

[91230]

Filed under: Възпитание на децата, Здраве - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Даряване на Тора”, п.7: Човек, използващ и употребяващ труда на друг човек за собствено облагодетелстване, се страхува да го погледне в очите, защото това го унижава до загуба на човешкия му облик.

Но онова, което изхожда от съвършенството на Твореца, не може да има какъвто и да е недостатък. И затова Той ни е предоставил възможност сами да заслужим желаната висота, благодарение на собствената ни работа върху Тора и заповедите.

Творението противостои на Твореца със своите вътрешни свойства – с егоистичното си желание и едноличното самовластие. А на това може да се противопостави само срамът, предизвикан от недостатъците на собственото ”АЗ”.

По същество, тези два детайла от възприятието се сливат в едно и това е напълно достатъчно, за да се доведе творението към поправяне. Тъй като човек е готов на всичко, само и само да не усеща недостатък поради срама в своето получаващо желание. Способни сме да преживеем срама само ако можем да го покрием с нещо, да го заличим, да скрием загубата. Нека желанието да е оскъдно на първите нива, но не и на четвъртото – защото това веднага принуждава човек да сложи край на текущите състояния, да прекъсне усещането за срам, без каквито и да е приказки, с всички възможни средства.

Като правило, компенсираме недостатъците, като се учим на това от обкръжението си. Цялата система е изградена на този принцип, за да може в преобърнатите три линии по някакъв начин да се справим със срама. Но по своята същност, това е велико усещане, приготвено за висшите души.

Въпрос: Как срамът се отнася към сливането, което трябва да достигнем?

Отговор: Срамът и обединението, страховете и тревогите, любовта и ненавистта – всичко това  по същество са компоненти на сливането.

В него всеки от тях приема максимално разгърнато и възвишено участие.

От урок по статията ”Даряване на Тората”, 24.10.2012

[91103]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Даряване на Тора” п.8: Един богаташ довел в къщата си човек от пазара. Хранил го и го поил, и всеки ден му подарявал злато, сребро и скъпоценни камъни, и всеки път му давал двойно повече от своите дарове. Накрая богаташът попитал бедняка: ”Кажи ми, изпълниха ли се вече всичките ти желания?”

Беднякът му отговорил: ”Все още не са се изпълнили всичките ми желания. Щеше да бъде много добре, ако цялото това имущество и всички тези скъпоценности бях спечелил аз, подобно на теб, вместо да получавам милостиня от твоите ръце”. Богаташът му казал: ”Ако е така, то все още не е създаден такъв човек, който да удовлетвори желанието ти.”

Не е възможно да се очистиш от чувството за срам с каквито и да е външни действия. Единственият начин е получаване заради отдаване.

Въпрос: А нима състоянието хафец хесед (желаещ милосърдие) не неутрализира срама? Защо да се срамувам, ако желая само да отдавам?

Отговор: Да допуснем, ти си ми донесъл подарък, а аз ти казвам:

– Знаеш ли, този подарък не ми е нужен. Не обичам такова нещо. А и за какво са всички тези грижи, ако не ми трябва нищо? Остави ме на мира със своите подаръци.

– Но толкова много се старах, толкова дълго търсех, исках да ти направя добро и да изразя любовта си…

– Нищо не ми трябва. Не трябваше да идваш.

Или изхвърлям човека зад прага, ненавиждам го, или между нас няма никаква връзка и от моя страна няма никакъв зов за поправяне. А това означава, че това съвсем не е състоянието хафец хесед.

Всъщност става дума за моето желание, а не за знаците на любов, които обкръжението ми оказва. Като се намирам в състояние хафец хесед, т.е. желаейки само да отдавам, съм готов да получа от вас целия свят. Донесете ми го, аз имам нужните съсъди. Ще приема всичко с радост и любов, с безкрайно наслаждение – и при това ще остана ”желаещ милосърдие”.

Тук цялата работа е в моите желания, а не в проявата на връзката ми с останалите. Твоят подарък не ми е нужен лично, или много го желая, но се издигам и го приемам, но не заради себе си. Изкачвам се на нивото хафец хесед и още по-високо – и го получавам в съсъдите за отдаване, в отговор на това да ти доставя удоволствие.

Въпрос: Но нали целият се отдавам и се посвещавам на целите на творението…

Отговор: Да, в това състояние нищо не ти трябва, и все пак получаваш подарък, продължавайки да желаеш единствено милосърдие. Състоянието си остава – и покрай това работиш с допълнителни желания, постоянно добавяйки нови форми. Такава е духовната работа – многоъгълна и многослойна…

От урок по статията ”Даряване на Тора”, 24.10.2012

[91187]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→