Учителят стои отпред, вижда далеко напред и направлява учениците. Но ако ученикът има собствено мнение за своето развитие и поправянето на света, то той сам вече си е учител. Той не може да остане като ученик и да смята, че учителят бърка в посоката на развитие. Той няма да може да получи от учителя духовното постижение – максимум той може да получи теоретични познания. По такъв начин не се изучава Тора, т.е. средството за постигане на свойството отдаване.

Обучение се нарича връзката с висшето, с помощта на всевъзможни действия. Това изобщо не зависи от умствените способности, тъй като е казано, ”ученето става не с ума”. За сметка на връзката с учителя, ученикът ще получи от него силата на отдаване.

Силата на отдаване се предава по вътрешния канал, тъй като това не е философия и не е теоретическа наука. Затова всеки може да получи тази сила: и най-глупавият, и най-умният. Нейното предаване зависи само от това, доколко човек изпълнява необходимите действия по отношение на обкръжението: унижава себе си и възвишава учителя, обединява се с групата, за да могат всички да се свържат с учителя, който за тях представя доста високо стъпало, и получават поправянето от него. Това се случва на всяко стъпало.

Ако ученикът се изкачва, учителят се издига заедно с него, а ако ученикът се спуска, разбира се, че и учителят се спуска. Тъй като това не е истинското състояние на учителя, а такъв, какъвто той се възприема от ученика, от постигащия човек.

Когато човек идва да се учи, отначало той нищо не разбира. Трябва да се почака, докато той започне да се ослушва. И това може да му коства няколко години. Но когато започне да чува, групата трябва да му помогне, защото това може да продължи десетки години. Другарите трябва да му обяснят, че няма друг начин, по който да получи духовното постижение по друг начин освен от човек на човек, при условие, че между тях съществува физически контакт, т.е. може да се види, чуе, усети, разбере кой влияе и на кого, изпълнявайки някакви действия, взаимодействия. Така се е случвало с всички поколения до ден днешен, и не може да бъде променено, защото отразява духовните корени.

Чудесното свойство на този свят се изразява в това, че със своите материални действия аз мога да зарадвам духовния си наставник, склонявайки се пред него, привързвайки се към него, да се присъединя за сметка на някаква физическа помощ и за сметка на всичко това, да получа от него духовното разкриване.

Учудваме се, как е възможно това? Но аз прилагам усилия на това ниво, на което съм способен, защото няма друг начин. За сега не знам какво е това отдаване и нямам желание за отдаване, но на физическо ниво, мога да действам и за сега това е достатъчно.

От урок по ”Статия по завършване на книгата Зоар”, 05.06.2013

[109264]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Трябва да се стремим да виждаме другаря си като най-велик от поколението реално, осезаемо, както се нарича „вътре в знанието“ – защото всъщност наистина е така, а не както ни се представя от нашия егоизъм. Тъй като егоизмът винаги иска да се чувства по-добре, по-удобно и затова той инстинктивно принизява всички наоколо, за да се окаже на висота. За него главното е той самият да властва.

Затова, да приемем мисълта за необходимостта от съединение с другарите като средство за достигане на връзка с Твореца, е възможно само с вяра над знанието, тъй като ние, разбира се, не можем да се видим един друг в истинския ни вид. Само въз основа на този неголям външен критерий – стремежът на човека към една или друга цел, неговата готовност да приеме всички условия, необходими за напредване към тази цел, ние започваме да се отнасяме към него като към другар, като средство за съединение с Твореца.

По такъв външен признак решаваме да започнем работа над своето отношение към този човек. Ако той е готов на съвместна работа, то ние отменяме всички други претенции, които обикновено предявява нашето его, и започваме да се сближаваме с човека, да се съединяваме, за да разкрием осезаемо нашата връзка, а не само с вяра над разума.

Според това, как достигаме истинска, чувствена връзка, ние се приближаваме до построяването на духовен съсъд, в който се разкрива Творецът. Връзката може да възникне над знанието – когато ми се струва, че другарят ми не заслужава, но независимо от това, се свързвам с него. Използвам го като средство, нарича се период на подготовка, когато ценя другарите си не защото ги виждам извисени. Според моите усещания аз съм над тях, но вървя над своите усещания, не се съгласявам с тях и си представям другарите големи.

За да се премине от вяра над знанието в знание, т.е. допълнително да ценя другаря си, трябва да поправя възприятието си. Поправянето се състои в това, че започваме да работим над съединението ни, независимо от обратното мнение. Строим такова общество, в което всеки внушава на останалите усещане за величието на групата и целите.

Работейки заедно, ние привличаме светлината, възвръщаща към източника, и в крайна сметка от вяра над знанието преминаваме вътре в знанието и така се извисяваме все по-нагоре и нагоре. И разбира се, всяка от последните степени е все по-трудна. Отначало другарите ми се струваха, че не са нищо особено: в нещо са лоши, в друго добри. Когато е трябвало да се издигна над знанието, можех с лекота да го направя и да ги приема като равни, съратници по пътя или дори велики хора от поколението. И тяхната цел, и те самите ми се струваха важни.

Но след това става утежняване на сърцето и разкривам множество недостатъци в тях. Става все по-трудно и трудно да ги признавам за велики и да видя зад тях Твореца, да подгрявам себе си така, че никой да не забележи, освен другарите, за да станат те всичко за мен.

Всеки път става все по-трудно и трудно, докато не преодолея тези пречки и не изпълня положената ми мяра. Тогава всичките ми усилия да вървя над знанието преминават в знание, превръщат се в правилен съсъд, в който става първото разкриване на истинското свойство отдаване, т.е. човек се изпълва с усещането за Твореца.

По такъв начин, принципът на вярата над знанието винаги действа между стъпалата при подем от едно на друго. Но при построяването на нашия съсъд, ние трябва максимално да се стремим да го пренесем вътре в знанието.

От урока по статия на Рабаш, 03.06.2013

[109091]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да усетя останалите, ако за сега не ги усещам близки със сърцето си?

Отговор: Трябва да мислиш за това, че другарите са части от твоята душа и само чрез връзката с тях ще изградиш съсъд за получаване на светлината, разкриване на Твореца, истинското състояние, т.е. отдаването.

Истинският свят е светът на отдаването. А ние се намираме във властта на измамата, илюзията, сякаш светът действа, подчинявайки се на силата на егоизма. Това трябва да се обмисля колкото може повече, докато не ти стане ясно, че всичко съществува съгласно силата на отдаване.

А нашето лъжливо, изкривено зрение, каращо ни да мислим иначе, съществува само в нас. Заради него не виждаме истинския свят, сякаш сме слепи, вървейки в тъмнината, напипвайки, опирайки се по стените. Ние не разбираме къде живеем!

Цялото човечество блуждае със завързани очи в тъмнината. Трябва да приложим все сили, за да се премахне това скритие, и тогава ще видим цялата вселена, съществуването на единствената сила на любовта и отдаването. Вселената ни се представя като вълшебен свят, в който всичко е подчинено на законите на отдаването. А ние бродим из този приказен град и имаме възможността постоянно да се поправяме, всеки път придобивайки допълнителна сила на отдаване.

По такъв начин все повече се привързваме към този град, можем да се ползваме от всичко, повече да усещаме и да чувстваме. Това се нарича подем по духовните стъпала.

Но още в първия миг, когато ни се разкрива стълбата, ни става ясно, че цялата вселена е любов и отдаване. Освен това, там се намира и нашият нищожен пашкул, в който спим своя летаргичен сън, без да идваме в съзнание. Само в нас съществува онази болна илюзия, страшният сън, както в мозъка на човек, загубил съзнанието си, преминават някакви флуиди, хаотични мисли. Ето това се случва сега с нас…

Такава реалност, като нашия свят, не съществува! Това е само илюзия, но тя е много важна, защото само чрез нея ще достигнем до истината.

От урока по книгата Зоар, 04.06.2013

[109182]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Kогато повдигам настроението на другаря си, предавам ли му светлина или му придавам добро отношение?

Отговор: Това зависи от намерението ти. Ако го правиш, за да постигнеш Твореца, т.е. свойството отдаване, и затова вдъхновяваш другаря си с величието на целта, за да напредва той, то ти също напредваш в отдаването. Защото ако си способствал за нечий напредък, това означава, че през теб е преминала светлина.

Не трябва да се безпокоиш дали в отговор на това, другарят ти ще извърши подобно действие за теб. Защото вече си се присъединил към целта за достигане на Твореца и си помогнал на другаря си – това вече е отдаване. Когато правиш така, то от Твореца, с когото си се свързал първоначално, през теб преминава светлината, възвръщаща към Източника. По такъв начин, ти вече извършваш действието отдаване и от теб нищо друго не се иска. Необходими са само няколко такива действия, за да усетим резултата: да усетиш, че наистина си получил силата на отдаване.

Излиза, че всеки миг може да предаваш светлина на всички – колкото си поискаш, но без самия теб! Към себе си ти не можеш да привлечеш светлината, защото тя идва единствено в резултат на твоето отдаване. Ако не извършваш отдаващи действия спрямо учителя, групата, нямаш възможност да привлечеш светлината. Нима може да привлечеш светлина към себе си егоистично?

Ако вие се учите заедно и искате да постигнете взаимно отдаване, то ще привлечете светлината. Но ако мислиш само за себе си, то светлината няма как да дойде при теб. Това ще е учене за обикновени знания, а не изучаване на Тора, т.е. привличане на светлината, завръщаща към Източника.

Излиза, че всеки път, когато се усмихваш на другаря си, ти извършваш действието отдаване. Никой не ти пречи непрекъснато да отдаваш – всеки миг ти се предоставя такава възможност! Но само при условие, че разбираш, че си затворен в затвора на егоизма и можеш да се свържеш с Твореца само ако станеш Исраел, тоест да действаш относно другите, предавайки им сила за поправяне. Исраел – това е онзи, който подтиква цялото творение към Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 04.06.2013

[109102]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кога материалната реалност се превръща в духовна за човек?

Отговор: Когато може да се отнася към ближния като към себе си. Когато се заличава границата между едните и другите.

Защото по принцип не може дори да се каже, че придобиваме свойството отдаване. И макар и така да се описва този преход, в действителност не можем да придобиваме нови свойства. Нашата основа остава неизменна.

Цялата работа е в това, до каква степен „допускам“ ближния вътре, сякаш съм самият аз. При това действам над растящия егоизъм, защото иначе между нас би се възцарила естествена близост, като между съпрузи, или компаньони, които се грижат един за друг поради общите си интереси и взимозависимост. Ето защо между нас трябва да се натрупва сила за противодействие на егоизма, над който аз приближавам ближния към себе си, докато той не стане наистина като мен, съгласно принципите: „Не прави на другия това, което е ненавистно на теб“, „Възлюби ближния като себе си“.

Това не означава, че излизам от себе си. По-скоро „преглъщам“, „поглъщам“ чертите на ближния, които ми се струват външни. И тогава целият свят е мой.

Въпрос: Проблемът е в това, че като гледам моята десятка, аз не искам да я „погълна”…

Отговор: Това ще се случи. Тогава ще почувстваш, че другарите са ти най-близките хора, че нямаш други по-близки от тях. Дори роднините, дори семейството ще се окажат много по-далечни от тях. Тъй като другарите са сродени с душата ти, а семейството – с тялото ти. Семейните рамки са сродни с договора, който трябва да бъде спазван, а поръчителството между другарите е нещо динамично, то постоянно се модифицира, приближавайки се все по-тясно, прониквайки в теб.

Повтарям, накрая ти няма да излезеш отвън, а в определен смисъл ще пуснеш всички другари вътре в теб.

Въпрос: Как да ускоря този процес? Защото сега той през цялото време ме бие с рикошети…

Отговор: Вярно, бъдещето чука по твоята врата, а ти не го пускаш, и затова те боли. Трябва отрано да отворим вратата, преди да затропат по нея. След това вече е късно.

В „Песен на песните“ е казaно: „Отвори ми мила моя!“. Но милата не е готова, не иска да приеме любимия, вратата и е заключена. И когато все пак я отключва – милият вече си е тръгнал, скрил се е: „Търсих го, но не го намерих, зовях го, но той не ми отговори…“

И затова ти трябва отрано да отключиш вратата си, широко да я отвориш към Твореца заедно с другарите си.

От урока по статията „Любов към Твореца и творенията“, 03.06.2013

[109018]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „За вярата над знанието“: Човек обладава свойства, наследени от родителите, и свойства, придобити от обкръжението, които той получава допълнително към вродените.

Тези нови качества достигат до него само за сметка на връзката с обществото и завистта към другите, когато види, че те притежават големи способности. И това го въодушевява за постигане на също такива добри качества, каквито имат другите, а той няма. По такъв начин, човек има възможност да застане над това, което изначално е бил, тъй като получава нови сили от обществото.

Човек се ражда малко животно и от възпитанието му зависи какъв ще израсне. Ако става дума за обичайно земно възпитание, то човек се развива за сметка на обществото. Той завижда на другите и жадува удоволствия, пари, власт, слава, знания, а след това се учи от обществото с какви средства се достигат всички тези цели, т.е. успеха в този свят. Ако в него има предпоставка за духовно развитие, то той попада в такова обкръжение, от което може да приеме нови свойства – духовни.

В материалното общество човек се развива по естествен път, приемайки инстинктивно неговите ценности и стремейки се да научи от него как да достигне земен успех. Но духовното възпитание се различава по това, че иска от самия човек да се самоотмени, т.е. предоставя му свобода на избор: да приеме или да не приеме от обкръжението неговите духовни ценности.

Само по степента на смоотмяната той може да види обществото над себе си. Ще му се наложи да приложи немалко усилия, за да погледне на обществото отдолу нагоре и тогава ще може да получи от обществото неговите ценности, важността и величието на целта, и за сметка на това да напредва в духовното.

Духовният успех зависи не само от обкръжението, но и от това, как човек го използва, т.е. доколко той отменя себе си и цени обществото, съгласен ли е да страда, виждайки другите по-високо от себе си. Защото завистта на човек го кара да се чувства унизен, но трябва да разбере, че точно това му помага да види другите големи. Ако е способен на такова отношение, то той ще напредва.

В крайна сметка, човек трябва да се наслади от това, че може да противостои на егоизма си и да го потъпче, за да може да придобие духовни ценности и да се приближи към духовните цели.

Затова напредването в материалното общество е съвършено противоположно на напредването в духовното общество. И успехът в материалния свят съвсем не гарантира, че човек ще може да постигне успех в духовното, тъй като той се определя от свободния избор на самия човек.

От подготовката към урока, 02.06.2013

[108940]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Молитвата на многото“: На онези хора, които усещат в себе си вътрешна потребност и не се съгласяват със сегашното състояние, не забелязват никакъв напредък в духовната работа и страдат от недостиг на любов и сливане, не усещат живота в Тора, ще им помогне следният съвет: да се молят за цялото общество.

Тоест човек не смята, че му се полага повече, отколкото на всички останали, а съгласно казаното: ”Творецът пребивава сред народа си”. Той се моли за всички, желаейки въобще да престане да се грижи за собствените си интереси и да мисли само и единствено за удоволствието на Твореца. Затова му е все едно от него ли се наслаждава Твореца или от другите, и той се обръща с молитва за цялото общество.

Човек започва да търси смисъла на живота над обичайните, земни интереси: храна, семейство, пари, слава, знания. Той дори в крайна сметка не дочаква отговор на земните си търсения, за да се увери в тяхната непригодност, а вярва на общественото мнение, под чието влияние се развива. И ако обществото вече е проверило тези ценности и се е разочаровало от тях, то човек не трябва да ги проверява – той веднага преминава към следващите, по-високи от земните цели.

Така той започва да пита: ”А в какво се състои смисълът на този живот? За какво живеем? Има ли някаква друга причина да продължаваме да живеем, освен животинския страх от смъртта? Нима така ще си отиде този живот, без нищо, или има някаква възможност да останем да съществуваме за някаква вечна цел?”

Всички тези въпроси, разбира се, ако има късмет, го довеждат в науката кабала. А освен нея, никой друг не може да даде отговор, и ако човечеството продължи да се развива и да си дава равносметка, то на неговото състояние не би завидял никой. На никое друго място няма да намери отговор. Затова, все повече нараства употребата на наркотици, защото къде да се дянат онези милиони, които остават без работа и едновременно си задават въпроса за смисъла на живота. Те са притиснати от двете страни и нямат никаква възможност да се наслаждават на живота, и предварително се отказват да търсят такава възможност за наслаждаване.

Но онзи, в когото вече се е събудил този въпрос за смисъла на живота, отнасящ се към духовното търсене, излизайки извън рамките на обичайните интереси на еснафа за храна, секс, семейство, пари, слава и знания – трябва да намери отговор на това. Тоест той иска да надзърне зад границите на този живот, в неговия корен, за да разбере откъде идва той, от кого се управлява, накъде тече и към каква форма на съществуване трябва да ни доведе.

Такива хора, занимаващи се с търсене на корена на този живот, се обособяват в особени ”активни” общества. Те не само се развиват за сметка на обкръжението, но и самите те го доразвиват. Тоест, те се обединяват с обкръжението за да извършват съвместна работа, ставайки този инкубатор, който ускорява развитието на човек и го ориентира в определено направление. Човек сякаш не иска да разчита на това, каква реколта ще му позволи природата да събере: колко яйца, кокошки, месо, зърно, плодове и зеленчуци ще получи по естествен път, а изкуствено създава благоприятни условия – изгражда изкуствена среда. И тогава може приблизително да знае каква реколта ще получи.

Той може сам да регулира температурата в инкубатора, за да получи повече яйца, да регулира температурата и влажността на оранжериите за по-голям добив. Точно така той може да създаде благоприятна среда за собственото си израстване. Въздействайки на обкръжението, той може да регулира посоката на своето развитие и неговата крайна цел.

От много поколения насам, ние се ползваме от светлината на кабалистите и ускоряваме своето развитие за сметка на особеното обкръжение, без да чакаме кога най-после цялото човечество ще достигне това осъзнаване по пътя на страданието.

В такова общество действат принципите: ”Да помогне човек на ближния си” и ”Творецът пребивава сред своя народ”. Това означава, че с Твореца може да се установи връзка само чрез връзката с обкръжението, което ни направлява към Твореца. Такова общество се изгражда на основата на всеобщото равенство, единство и взаимното поръчителство, като един човек с едно сърце. И тогава вътре в това едно сърце разкриваме Твореца.

Затова цялата ни работа се състои в това да настроим самите себе си правилно, като музикален инструмент, за да не звучи фалшиво, а наистина да търси Твореца. Ако се обединяваме с такава цел и между нас възниква отразената светлина – алтруистично отношение, взаимна връзка, поръчителство, грижа един за друг, та чак до любов, то в зависимост от здравината на това съединение, вътре в него разкриваме силата на Твореца. Така изминаваме всички 125 стъпала, започвайки от първото, първоначално единство и до пълното разтваряне един в друг.

По този начин настройваме своя съсъд да усеща Твореца и започваме да Го чувстваме вътре в себе си. В обкръжаващата светлина се разкрива пряката светлина, давайки ни усещане за живот във висшите светове: в полето на силата на отдаване, вместо силата на получаване. И единственото, което е необходимо за това, е поправяне на своя съсъд, което ще ни доведе до поправяне на отношенията.

От подготовка към урока, 31.05.2013

 [108813]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Необходимостта от любов към другарите“: Човека е задължен да се прилепи към групата, тъй като в съединението на другарите е скрита особена сила. Мислите и мненията преминават от един към друг за сметка на тяхната близост и затова всеки черпи сили от другите, и за сметка на това получава силата на цялата група. Излиза, че един човек обладава силата на цялото общество.

В материалния живот, човек подсъзнателно се привлича от обществото, тъй като неговият егоизъм го тласка в търсенето на печалба и успех, а основният успех – това е да се утвърди в очите на другите. И затова човек през цялото време проверява, кое се смята за добро от обкръжаващите и кое за лошо, на кое се предава по-голяма важност. Съгласно това, той изгражда скала от приоритети и определя отношението си към всичко случващото се.

Той дори не подозира за това, но цялото му мнение е изградено на основата на обществените ценности, а без това човек би останал животно.

Методът на кабала също издига от животинското ниво до човешкото, но това става под друга форма. Човек сам трябва да приложи усилия, за да се прилепи към правилното общество, и трябва да знае какво точно трябва да получи от него. А да приемем ценностите на обществото е възможно само като се прекланяме пред него. Освен това, той трябва да се издигне над другарите си, за да ги вдъхновява с величието на целта и да повдига общия дух.

Благодарение на тези две форми на отношение към другаря: отдолу и отгоре, човек придобива недостигащите му сили. И тези сили идват при него вече не егоистично, не предизвикващи неговото его, както в този свят, където за сметка на обществото, той получава вместо своята единична егоистична сила – десет пъти по-голяма. Тук той отстъпва и се отменя, желае да изгради добри отношения, да предаде радост и величие на целта, за да могат всички, включително и той самият, да се преклонят пред нея и да я приемат с вяра над знанието, каквото и да се случи. И за сметка на това, той получава не просто сила, по-голяма от предишната, а съвършено нова – силата на отдаване.

Благодарение на неговите усилия, при него идва силата на отдаване от висшата светлина. Ако има група от десет човека (минян), то всеки участник получава чрез нея силата на отдаване от горе, от източника на отдаване. По такъв начин човек придобива сила, която е десет пъти по-голяма, при това вече поправена, с която продължава да напредва.

В това се състои първият етап от духовния път, и човек трябва през цялото време да се самопроверява, наистина ли той се прекланя пред групата. Тъй като е възможно в него да заговори егоизмът, пречейки му под всякаква форма. Трябва да се стараем да надхитрим този коварен змей, който не позволява на човек да се включи към обществото.

Това е първото стъпало, най-трудното, за което е казано от мъдреците: ”Хиляди идват да се учат и само един достига до светлината”. Трябва да се има предвид, че нашата ”школа” е предназначена само за избраните. А можем да проверим своята пригодност само в десятката. Ако не гледаш на целия свят, на себе си, на другарите през своята десятка, то винаги ще грешиш.

Човек може да влезе в група, в комисия, в някакъв отдел, но ако не работи в десятка, то нищо няма да види, освен собствения си егоизъм.

От подготовка към урока, 30.05.2013

[108710]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Вчера Вие разказахте за Авраам, който е разкрил науката кабала по пътя на вътрешно наблюдение. Какво е това?

Отговор: Цялата действителност се намира в човек. Нещо повече, действителността не съществува, съществува само нейната картина, която проявявам в себе си. Тя се усеща в моите съсъди-желания, в някакъв ”сензор”, в ”чувствен елемент”, в кадъра на вътрешната ”кинолента”, отразяваща отклика на висшата светлина и демонстрираща моето несъответствие на нея.

Към мен е насочен ”прожектор” с обикновена бяла светлина, но аз съм съставен от 613 различни желания, свойства, които на фона на бялата светлина образуват картината на света, многоцветна, триизмерна, изпълнена със звуци, миризми, чувствени усещания. Всички тези страни и оттенъци съставляват, очертават моята реалност. С други думи, аз самият ”рисувам”, оформям своя свят и се намирам в него.

Но ако такова е моето възприятие за реалността, то всичко зависи от моите свойства и от нищо друго. Излиза, че ако аз се променям – променя се и светът. Ето това е вътрешното съзерцаване, наблюдението – когато разбирам, че мога да променя света посредством своята вътрешна промяна.

Как да се променя? Сам не съм способен на това. Аз имам само глупавото усещане за моята сегашна реалност и не мога да измъкна сам себе си от блатото. Дори мислите за промяна са част от тинята.

Ето тук ми помага силата на разбиването. В моята измислена реалност редом с мен има хора, които ми казват: ”Знаеш ли, и ние обсъждаме това”. Виждам, че всички части на неживата, растителната, животинската и човешката природа се управляват от някакъв общ механизъм, обаче моето въображение ми рисува хората точно с такива вектори, като моите – и това ми дава възможност да се тренирам, да се упражнявам. Сега аз вече мога да се наблюдавам от страни, мога да работя с тях, както със себе си, със своята вътрешна проекция.

Действайки заедно с тях, откривам, че тази игра е много креативна. Взаимоотношенията с образите на другарите ми изграждат в мен прогресивните форми на новото възприятие, на новото чувство. Те не развиват предишните ми свойства, не предават повече предишните ми разум и усещания, а развиват в мен качествено нови свойства, такива, каквито преди не съм имал.

Например, всеобхватно възприятие или подем над понятието време: по-рано виждах миналото, настоящето и бъдещето, а сега преставам да усещам времето. Изчезват външните движения – пренасям всичко вътре, свързвам го с вътрешните смени: в мен се променят различните начала и като следствие, аз усещам промяната на фона на бялата светлина.

Ако работя така с образите на другарите, намиращи се в моето полезрение, то разбирам: нека и да са нарисувани от въображението ми, но правилното отношение към тях ми позволява да придобия особеното средство за вътрешна промяна. Съвместно с тези образи и усилия аз им приписвам някаква самостоятелност. В крайна сметка, играейки си с тях, придобивам възприятие, което ме извежда от сегашната картина, образувала се на екрана на моето съзнание, в новата реалност.

Всичко това се осъществява чрез вътрешното наблюдение…

От урока по статията ”Любов към Твореца и творението”, 29.05.2013  

[108593]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Любовта се е превърнала в изхабено понятие, лишено от реален смисъл. Размишлявайки за нея, ние се отклоняваме от дълбоката и същност, която е диаметрално противоположна на еснафските представи. Всъщност, става дума за целта на цялото творение, на всички светове, на цялата действителност, за това, как правилно да се построят всички противоположни сили. Но в наше време самата дума напълно зачерква всяко сериозно отношение.

Всъщност любовта е силата на единството. Не я бъркайте с тези чувства и асоциации, които предизвиква нашият егоистичен свят. Тук ние „обичаме“ това, което ни наслаждава, което ни напълва, а истинската любов е същността на свързването между Твореца и творенията, между противоположните части, между „плюсовете“ и „минусите“ на различните нива на неживата, растителната, животинската и човешката природа.

Особената сила от най-висш порядък, свързваща позитива с негатива, е самата любов. Казано е, че тя „покрива всички проблеми“, т.е. разрива между противоположностите. Тя е третият фактор, съединяваща ги в едно. Тя е средната линия, която ни се дава свише. Тя е силата на Твореца, която не се отнася нито към „плюса“, нито към „минуса“.

Именно в такава светлина трябва да се тълкува знаменития принцип за любов към ближния като към себе си. Ние с ближния сме противоположни един на друг и затова се нуждаем от трета сила, която ни съединява. И тогава ние ще се заобичаме един друг, както себе си.

А освен това, в този принцип пред нас се проявява също и задължението да разкрием Твореца, да се слеем с Него. За да преодолея ненавистта към ближния, трябва да отправя към Твореца зов за светлината, възвръщаща към Източника, за да ми бъде Той партньор, за да свидетелства за моята връзка с ближния, за да я укрепва и съхранява.

По такъв начин сливането с Твореца поначало за нас се явява средство за обединение, а след това разбираме, че всички разриви между нас са предназначени именно за да разкрием Твореца и да се слеем с Него.

При това се сливаме с Него, изхождайки не от позитива и не от негатива, а от средата между тях. И затова трябва да търсим центъра на десятката, на своята група, за да можем там и само там да изпитаме нужда от светлината, възвръщаща към Източника. Тогава тя ще свърши работата си и там ще разкрием Творецът.

В крайна сметка, всичко се съединява в едно действие…

От урока по статията „Любов към Твореца и творенията“, 29.05.2013

[108597]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→