Въпрос: Как да победим клипа Кнаан?

Отговор:  ”Клипа Кнаан” – това е пренебрежение към средствата за духовно напредване. То се появява, след като човек решава да се занимава с духовна работа и да излезе от Вавилон, тоест от общия егоизъм. Този егоизъм, засега, се разкрива на човека като негов личен.

Егоизмът се определя като сила, отблъскваща ме от приятелите в групата, която се стреми към единство и поръчителство. Когато започваме да работим над своето съединение, то отблъскването, възникващо в мен по отношение към всеки приятел, се нарича моят егоизъм. Това вече е егоизмът на човек, който работи над себе си.

Но първият егоизъм, проявил се във Вавилон е личен, индивидуален, при който чувствам, че съм задължен да изляза от него. Неудобно ми е, не ми е добре. Още не съм уверен, че това е егоизъм, а просто искам да се отскубна от разбиването, от разбития живот, в който нищо не се получава. Чувствам се объркан. Вавилонската кула олицетворява първите начални изяснения, когато разбираме, че ако се съединим, то ще ни бъде добре – както е при интегралното възпитание.

Клипа Кнаан – това е егоистичната сила, предизвикваща в човека пренебрежение към духовния път, към учителя, към групата. Само с Твореца той е готов да се съедини – това е неговата цел. Иска да продължи пътя индивидуално, сам и не се нуждае от група.  И дори учителя разглежда като източник на информация.

Тук е съсредоточена и цялата работа. Всичко започва с Йосиф, който е по-важен от всички останали, тоест свойството, събиращо (осеф) всички заедно в една точка. Разбираемо е, че нито приятелите, нито групата, нито учителят се нуждаят от знаци на внимание и особено отношение. Необходимо е единствено за това, правилно да ни организират за достигането на Твореца – като боеви отряд ”командоси”, построен на такъв принцип, съгласно тези приоритети.

Всеки трябва да проумее, че както и да залъгва себе си, не може да бъде, че величието на Твореца и целта, за него да са повече, отколкото е учителят, групата и учението.

От подготовката към урока, 16.12.2013

[123322]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Духовният път лежи единствено, на точките на препятствието – моето несъгласие с учителя и групата. Но как мога да се съглася с тях, ако виждам, че те грешат?

Отговор: Разбира се, струва ти се, че учителят греши. По твое мнение и Творецът греши, устройвайки ни такъв труден живот в този свят. Нима, Той не е могъл да го направи тих, задоволен и спокоен?

Този път върви срещу твоя егоизъм, т.е. против желанието и срещу разума. Всеки път, ти се налага да се издигнеш над точките на препятствието, които противоречат на твоето чувство и разбиране, една след друга, отново и отново. Това са самите тези точки, от които се развива духовният път, превръщайки се във „врата, пролука и вход „, в сливането на Твореца и Неговото Творение: “ Той и името му единни“.

Тази стъпка се прави, винаги над мнението на твоя разум, там, където се намира следващата степен. А всичко останало наоколо, с което си съгласен: приятните общи трапези, компанията на приятелите, увлекателните пътувания – всичко това не се отнася към духовното! Това просто са съпровождащи фактори, които са предназначени да отделят точките на несъгласие като най-важните.

От една страна, имаш обичайния живот на земята, а от друга страна, живота на групата. И всичко това се върти, забележително се събира: и отляво, и отдясно. Само по средата се натъкваш на няколко пункта, с които не си съгласен и си мислиш: „Е, не е страшно, дребни неща, не съм съгласен, така не съм съгласен! А във всичко друго – и отляво, и отдясно, аз съм съгласен с тях „

В обикновения живот си се оженил, поддържаш семейството, работиш, правиш всичко необходимо. И живееш живота на групата, работиш заедно с другарите, плащаш маасер, участваш във всички мероприятия. Само в някои, отделни ситуации, изведнъж се сблъскваш с такива моменти , с които не си съгласен  и не можеш да пристъпиш през тях. Но все пак, отиваш и в лявата, и в дясната страна без всякакви проблеми. Разбира се, че в себе си нямаш проблеми, защото твоят егоизъм се съгласява с това, което се случва.

Необходимо е да разгледаш това място, което може да бъде врата, отвор и вход. И това е точно там, където боли най-много! Ти не искаш да дразниш тези точки, защото там сега се чувства триене, като болезнено убождане.

И в чувствата, и в разума, ти си заедно с всички! Обичаш да се учиш, умно да разсъждаваш на теми от духовното, също обичаш да прекарваш време с другарите, правиш им подаръци, като „подкупваш другаря“, каниш на гости. Само, понякога ти се струва, че по някои въпроси, групата взема погрешно решение. И ти не възразяваш, но тихо чакаш, докато другарите ти, най-накрая пораснат, осъзнаят и поправят грешката си, тоест да се съгласят с теб. Разбираш, че друга алтернатива няма и никъде другаде няма да отидеш, тъй като   признаваш, че това е забележителна група и велика наука, с които нищо не може да се сравни.

Това е много разпространено отношение, типично за повечето ученици. Но постепенно, след няколко години обучение, започваш да усещаш и виждаш тези камъни на препятствието, на които се спираш. Там, именно в тези точки се намира входът, който в бъдеще трябва да се разкрие. Това още не е вратата, а солидната стена. Но ако отидеш с вяра над знанието, то ще видиш вратата в стената, която веднага ще се превърне в отвор и вход.

Входът може да бъде само чрез такива точки, на несъгласието – трябва да търсиш, именно тях, отделяйки от всичко останало! Нали, всичко останало се намира във владението на твоя егоизъм. Само в точките на спънките е възможен пробивът в другото измерение със силата на вярата.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 12.13.2013

 [123211]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Човек започва да се учи вече като възрастен с изграден мироглед. Затова частично се съгласява с това, което чува от учителя, и приема да го изпълнява, а частично – не се съгласява. Може ли духовно да се развива при такова вътрешно раздвоение?

Отговор: Това е естествено за човек, който все още не усеща духовния свят и поради това не го вижда в учителя. Казано е, че „всеки осъжда според недостатъците си“. Затова според степента на своята непоправеност, виждаш недостатъците в учителя.

В този случай ти е необходима силата на групата, която те убеждава във величието и важността на учителя. И ако цениш другарите си и работиш заедно с тях, тогава с помощта на силата на групата можеш да преодолееш пренебрежението си.

Това пренебрежение е естествено и закономерно – няма друг начин. То нарочно ти е дадено свише, но също така свише ти е даден и инструмент, с помощта на който можеш да преодолееш пренебрежението си. Трябва да се сближиш с групата, а чрез групата да се доближиш до Твореца. Затова за тебе е организиран такъв ред за работа.

Ако въпреки това не успяваш, тогава проблемът не е в това, че пренебрегваш учителя. Това е естествено, че го пренебрегваш. Но проблемът е в това, че пренебрегваш групата! Не можеш да се съединиш с другарите, за да получиш силата, която да ти позволи да преодолееш всички прегради.

От тебе се изисква поне едно първоначално преодоляване на егоистичното си отцепничество от другарите: започни да се сближаваш с тях чрез общи трапези, песни, някакви приятни моменти. Започни отдалече: от това егоизмът ти да започне да вижда изгода в това да се намира заедно с другарите. Дадена ти е възможност да получиш силата от групата, за нейната сметка да се прилепиш към учителя, а чрез учителя – към Твореца, и по този начин да започнеш да получаваш светлината, връщаща към източника.

Естествено е, че егоизмът ти инстинктивно се съпротивява на всичко, което учителят казва. Само глупак би могъл да не се съпротивява, не разбирайки, къде се е озовал. Защото цялата ти природа се бунтува срещу Твореца, както е казано: „Желанието на човека е зло от самото му раждане“, а затова си против духовния път, против учителя. Ти си противоположен и на вътрешната същина на групата, но групата има също и външна форма, с помощта на която  можеш постепенно да се сближиш с нея.

Главната трудност се състои в това, че човек не възприема групата като средство, помагащо съединението с другарите в името на целта заедно да се залепят за учителя. А учителят би се погрижил за това да ги присъедини към Твореца. Не е нужно те да се превръщат в хасиди, но все пак е необходимо да се почувстват малки спрямо учителя, а също така спрямо групата, и още повече, спрямо Твореца.

Започни да организираш правилен ред, исползвайки всички средства, дадени ти на този свят като поставиш всички по местата им: себе си, групата, ученето, учителя. А какво ще последва нататък вече не ти е известно, тъй като нататък следва Творецът, но там се намира твоят „вход в светилището“, където по-нататък внезапно ще видиш „вратата“, незабавно превръщаща се в отвор, в който да влезеш.

Без да се изпълнява това условие, няма да се случи нищо. Човек трябва да си представя всичко това, може би дори да го начертава и да го напише, и след това всеки ден да добавя и да поправя. Така от ден на ден ще изяснява този въпрос все повече, докато не го реализира.

Трябва да разбереш, че става дума за ясни закони. И ако не ги изпълняваш, можеш да се въртиш тук дори не един  живот, а още много животи. Колкото пъти и да се връщаш на тази земя – ще бъде все същото. Докато духовното решимо не бъде вкарано в специалните условия, то няма да може да се реализира етап след етап!

В природата всичко действа според закони. Само по незнание можем да мислим, че закон не съществува. Но там, където го разкриваме, виждаме, че „даден е законът и да не се престъпи“. На нас ни е нужно да разберем това, да  изучим тези закони и да ги изпълним. Егоизмът ни не се съгласява с това, но сме в състояние леко да се приповдигнем над него. Защо да чакаме страданията да ни принудят малко да се отдалечим от своето его? По-добре да направим това доброволно, с помощта на разума, тоест получавайки ценностите от групата. Групата ще ни помогне да се отдалечим от нашия егоистичен разум и да притегли към нас заобикалящата светлина, която изгражда в нас новата скала от приоритети

От урока по писма на Баал а-Сулам, 12.13.2013

[123150]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Изобилието в света е пълно, но ние не можем да организираме живота си. Това прилича на семейство, в което цари пълен материално благоденствие, но отношенията на членовете му един към друг са толкова лоши, че животът им е невъзможен. Няма изход: трябва или да се развеждаме, или, както в нашия случай ни остава само – да се обединим. Не можем да се разотидем и да се разведем, защото природата въпреки всичко ще ни накара да достигнем състоянието на взаимната свързаност.

Това е момента, в който се разгаря Макавейската война за това, как да продължаваме нататък: вътре в знанието или над него, тоест със силите на получаване или със силите на отдаване. Виждаме, че вече е невъзможно да живеем, действайки със силите на получаване. Дори ако в света настъпи пълното изобилие, ще направим живота си непоносим заради ужасните си взаимоотношения. Каквито и прекрасни условия да си създадем, ако помежду ни има омраза и отблъскване, нищо няма да помогне – ще отровим живота си до такава степен, че няма да можем да го понасяме.

И затова осъзнаваме злината на човешката природа, разбирайки, че само на нас ни предстои да поправяме себе си от омразата към любовта. В противен случай нямаме никакви шансове да оцелеем. Колкото по-бързо ще проумеем  единствената възможност, толкова повече ще спечелим. Вместо страдания и проблеми, помрачаващи съществуването на голямото ни семейство – цялото човечество, бихме могли да достигнем прекрасен, поправен живот.

Тук именно се разгаря войната на всекиго със самия себе си и на всички заради останалите, за да помогнем на всички заедно да излезем от омразата и да намерим любовта. Чувстваме, че това ни е по силите и че ни е  необходим още един участник, който се нарича „висшата сила“.

И дори повече: в този процес започваме да разбираме, че всичко е било планирано предварително. Проблемът не е в това, просто да бъдем помирени и да забравим миналата ненавист. Всичко специално е направено така, че да не сме способни да направим крачката от нашето разобщение, егоизма, омразата сами – към съединението, отдаването, любовта. Тогава ще се нуждаем от помощта на висшата сила и ще се залепим за Нея чак до пълното сливане. По този начин разкриваме висшата сила – единствената сила, действаща в мирозданието.

Целият този процес е възможен единствено с помощта на сближаване с висшата сила, която управлява цялата реалност, проявява я в нашето съзнание и я променя при условие, че се обръщаме към нея с такава молба, сближаваме се с нея, започваме все повече да зависим от тази сила. Така се включваме в корена си.

Всички тези битки се разделят на две основни войни: войната за отдаващите желания, а след това – за получаващите желания, за да бъдат използвани заради отдаването. Първата война се нарича Макавейската. Тя се води, за да се освободим от сегашния начин на възприемане на реалността и да преминем към истинското възприемане, даващо възможност да се види духовния свят. Разрешено ни е само да гледаме светлината на Ханукалните свещи, без да я използваме. А след това, след победата на Макавеите, чак тогава ще започне втората война за това, да използваме получаващите желания заради отдаването.

Празникът Ханука символизира края на първата половина на работата ни. И действително, тази половина е най-трудната. В самата Тора никъде не е писано конкретно за този празник, а има само намеци за него, защото това е празникът на светлината, на отдаването. Не е възможно със земния език правилно да изразим и ясно да опишем тази война.

От урока по статия на Рабаш, 12.01.2013

[122054]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

В живота няма никакви случайности, тъй като действаме в система от сили. Станало е разбиване и сега ни се разкриват неговите последствия, които трябва да се проявят. Със своята работа само установяваме скоростта на това разкриване и онази готовност, с която ще приемем всички тези данни, разбитите ”решимот”.

Ако сме готови за разкриването, го приемаме с радост, тъй като всеки път, то ни дава възможност да се издигнем над него. Но ако не сме готови, то усещаме разкриването на тези решимот като падение, като неприятни състояния. Това могат да са проблемите между другарите или в целия свят, чак до природни катастрофи или войни. Формата за проявяване на решимо зависи от нас, но няма съмнение, че то трябва да се разкрие, тъй като разбиването вече е станало и всичко се разгръща, съгласно него.

Засега, човек трябва да разбере, че всичко се случва, в съответствие с програма, но му е дадена възможност да се подготви за нея и да ”освети” новите състояния, т.е. да ги приеме под формата на ”ускоряване” на времето (ахишена), като благи. От неговата подготовка зависи, ще разбере ли той, че всичко идващо му, е от полза и веднага ще преодолее проблемите и издигайки се над тях, ще продължи подема. Тогава ще се радва на всичко, което се случва всеки миг и ще бъде без значение за него, какво се разкрива.

Не се страхува от бъдещето, защото се е подготвил за него – има група, връзка с Твореца. Подготвил е съсъда и сега му е необходимо само разкриването на недостатъците, на разбитите решимот. Той пита: ”Къде са те?”, тоест, ”сам пробужда зората”. Самият той очаква, кога ще се появят резултатите от разбиването, за да издържи пред тях и да се издигне на планината на Твореца.

Затова, не се оплаква от никакви събития в настоящото, а е готов да ги приеме и разбира, че те трябва да се разкрият. Тъй като, се проявяват частите от неговата разбита душа. А така също, не съжалява за миналото. Независимо, че много се разкайват за своето минало, измъчват се от отчаяние и от разочарование, укоряват самите себе си – защо така са направили, защо не са постигнали успех. Те се оглеждат назад и съжаляват, че са изживели живота си неправилно.

Човека не разбира, че всичко това е било зададено разкриване на решимот и каквото било, било. Трябва да го приеме, като излизащо от Твореца, от единствеността на висшето управление. Човек излиза сутрин на работа и през целия ден трябва тежко да работи, сякаш ”никой не ще му помогне освен самият той”. Но вечерта, завърнал се в къщи, той трябва да каже: ”Няма никой освен Твореца” и не е важно работил ли е или не е работил, Творецът всичко ще изгради за него. Тоест, в какъвто и да е случай, вечерта би се оказал в такова състояние.

Затова, не можем да осъждаме миналото си. Така е трябвало да се случи – всичко е било предопределено, изначално. Приложил или не приложил усилия, резултатът не е зависел от мен.

Излиза, че само за бъдещето трябва да се вълнуваме и да се подготвим. Но пак, всичко, което трябва да се разкрие – непременно ще се разкрие, нали съм задължен да разкрия частите на моята душа. Но, всичко зависи от мен – от това, как ще приема това разкриване, ще се окажа ли готов за него или не. Аз трябва да благословя всичко, което се разкрива, както е казано: ”Радвам се на разкриващите се грешници!”.

От подготовка към урока, 18.12.2013

[123435]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Другарите се опитват да ме убедят да си променя мнението и да се съглася с групата. И това ме разстройва, защото аз прощавам техните грешки и съм готов да продължа своя път, заедно с тях. Защо не допускат, че може би, имам свое мнение, различно от това на групата? Не ми е приятно това!

Отговор: Разбира се, не ти е приятно. Утре другарите могат да дойдат при теб и да кажат, че групата е взела решение всички да ходят с еднаква униформа: с клоунска шапка и жилетка, едната половина синя, а другата червена. Ти, какво ще кажеш?

Това вече не е някакъв рационален спор, по какъв път да се върви, където мненията се разделят, но двете части включват много хора. И затова може да отидеш с всеки от тях и във всеки случай да   следваш мнението на обществото: ако не това, то другото, ако не с ”комунистите”, то с ”капиталистите”. Не е проблем, тъй като обществото признава и тези и другите.

Но ако утре групата ти каже нещо такова, което изобщо не е прието в обществото? Ти казваш, че не можеш да ходиш с клоунска шапка и тогава, какво да правят с теб? Не може едните да  са с шапки, а другите не – групата трябва да бъде единна. Ние сме длъжни да се приближим до целта. Ако е казано от Баал а-Сулам, че целта изисква такъв път, то ние ще сме задължени така да направим.

Реплика: Аз ще продължа да бъда ваш другар, но без шапката!

Отговор: Но тогава ти не си ни другар. ”Другар” (хавер) – идва от думата ”съединение” (хибур). Ако ти не се съгласяваш с нас, то не можеш да ни бъдеш другар. Ето, така безусловно, като задължението да ходиш с клоунската шапка, ти трябва да приемеш задължението да разпространяваш интегралното образование.

Това, изобщо не трябва да предизвиква в теб въпроси. Има наставник, който взема решението и този наставник не съм аз, а Баал а-Сулам. Аз само обяснявам неговите идеи и ние трябва само да изпълним. А ако човек не прави това, тогава за какво му е да е с нас и напразно да губи време? Все едно, нищо няма да постигне, тъй като върви с нас само натам, накъдето му разрешава неговият егоизъм. А щом егоизмът протестира и се изисква да върви малко над знанието – през това вече той не може да пристъпи.

Аз не пренебрегвам такива хора, тъй като те имат силно мнение. И ако те преодолеят неговото съпротивление, то ще напреднат доста. Но ако не го преодолеят, то просто ще са пречка за всички останали. Това и означава да пробиеш дупка в дъното на общата лодка. И затова, няма място за тях в нашата лодка на взаимното поръчителство.

Пътят се изгражда от съвкупността на точките, всяка от които не се отделя от останалите, а е свързана с предишната и със следващата. Затова всички те образуват линия. Само така, тази пътека ще те доведе до входа на Царския дворец.

А във всичко останало, където царства твоя егоизъм: от лявата и от дясната страна на пътя, ти можеш да се съгласяваш с групата. Но всичко това не се отнася към духовния път. От всичко, което имаш пред себе си, на теб ти трябват точно тези спорни точки. Затова Баал а-Сулам пише, че се радва на разкриващите се грешници. Без това разкритие не е възможно да напредват. Тъкмо, разкриващите се грешници водят към светостта на деня. Благодарение на светлината, осветяваща пътя, изведнъж виждаш пред себе си препятствията и се радваш на тяхното откриване.

Затова съм радостен да видя, как тези грешници се разкриват в учениците, тъй като без това нямаше да имаме над какво да работим. Ако ти не желаеш тази работа, то може да се оттеглиш към нещо друго: на лявата или на дясната страна – към религията или към хасидизма. Там няма да се изисква от теб преодоляване и вяра над знанието и ти просто ще се учиш.

Тук няма да се разминеш без силата на групата, без силата на учителя и силата на Твореца, за да привлечеш светлината, възвръщаща към източника. Ти си задължен да стоиш с другарите около планината Синай – планината на взаимната ненавист и без да гледаш на нея, да желаеш да се съединиш. Такова е условието за получаването на Тора, на светлината, възвръщаща ни към източника, която ти свети от върха на тази планина.

От урок по писмо на Баал а-Сулам,13.12.2013

[123227]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→

От писмото на Баал а-Сулам (№43): Казано е: „Изпитвай трепет пред учителя свой, както пред Небето”. За добиването на такава вяра, се изисква голяма работа, тъй като най-голям е екранът в работата, намиращ се на земята на Исраел, над който властва нечистата сила „клипат Кнаан”, принизяваща всеки до пълна нищожност, като прахта на земята, но останалите, представяйки му се са още по-ниско от прахта, а Учителят – не по-високо, от него самия.

И казва за това Творецът: „По добре е Мен да ме бяхте оставили, но да спазвате Моята Тора”, тоест да сте били привързани към истинския праведник с действителната вяра в мъдреците. Тогава има надежда, че праведникът ще ги върне към Източника и ще наклони везните на заслугите им на страната на Твореца.

В този свят са ни дадени хора, които могат да станат наши другари, за да се обединим с тях и заедно да се научим, как да излезем от самите себе си и да се издигнем с вяра над знанието, т.е. да ценим отдаването по-високо от получаването. Необходимо ни е да се съединим помежду си така, за да не действаме просто с общи усилия, а да станем една сила, вътре в която всеки губи своя личен образ и се присъединява към единното цяло, към едното сърце, заедно с всички.

За да ни помогнат да направим това, в този свят ни дават учител. Много е важно как човек се учи, чрез отношението си към групата и към учителя да изгражда своето отношение към Твореца. Не е възможно в човека да се оформи много по-висока форма за величието на Твореца, отколкото величието на учителя и дори на другарите, на групата. Всичко това му е необходимо, за да излезе от себе си и да се издигне по-високо от егоизма си.

Тук се изисква голяма работа. Защото, ако още в детството са научили човека на почит към учителя, което се нарича религиозно възпитание, то сега не би му се налагало да работи над това. Той би се чувствал съпричастен към великия човек, с една дума, като към баща, заедно с много други от неговото обкръжение. Би израснал в такава обстановка, където всички говорят за това и така се отнасят. Това се нарича хасидизъм. На човек му е леко да живее в такива условия, от него не се изисква вътрешна работа  срещу неговия егоизъм, постоянно изясняване, критичен самоанализ. Той се базира на мнението на обкръжението, виждайки, че всички постъпват така, вдъхновява се от тях и с това върви.

Така, с помощта на обществото, в човек се поддържа авторитет към някоя личност. И разбира се, това не го издига спрямо Твореца, но в такава форма можеш да се държиш равномерно без издигания и падения през целия си живот, чувствайки се приятно, комфортно и уверено. Човек усеща, че има на кого да разчита, някой се грижи за него, моли се за него.

Но ние достигаме до такъв етап от развитието на човечеството, когато голяма част от хората престават да получават религиозно възпитание от детството си, обратно, приучени са да презират останалите, да не признават никакви авторитети, смятайки се за по-умни от всички и да не уважават никого. Това се нарича „клипат Кнаан”, с която са се борели праотците, когато са влезли на земята на Израил.

Не им е било много лесно на излизащите от Вавилон или на онези, които днес излизат от своя Вавилон, да се преклонят пред предводителя, пред Авраам. Това е стъпалото на учителя, което човек е задължен да има, ако иска с помощта на групата и на учението да се приближи към входа в духовния свят. Това не се отнася лично към учителя или групата, защото човек ги вижда със своите егоистични очи и съди, съгласно своите недостатъци.

Разбира се, че всички му се струват нищожни, един от друг по-лоши. И самият учител също му се струва такъв. Той си мисли, че ако бе учил при праотеца Моисей или при раби Шимон, то разбира се, би напредвал по-добре. И така си мисли за другарите, че те са много слаби и самите не представляват нищо. Той не вярва на мъдреците, че „всеки съди по степента на недостатъците си”, а всъщност, пред него се намира светът на Безкрайността в цялото си съвършенство. И само той, самият спуска това Божествено съвършенство до своето собствено непроменливо ниво и затова вижда света толкова нищожен.

Трябва да разберем, че не получаваме разрешение да влезем в духовния свят дотогава, докато не започнем да ценим другарите, групата и учителя си толкова високо, колкото можем да си представим Твореца. Казано е: че „Исраел, Тора и Творецът са единно цяло” – с такова условие ние се издигаме отдолу-нагоре, издигайки човека до нивото на Твореца. И това същото условие действа в обратна посока, отгоре-надолу: т.е. това е същото ниво, същото уважение, същото величие, което трябва да свалим долу, от света на Безкрайността, от Твореца и да го разпространим на групата, на учителя, на всеки другар. В противен случай, няма да успеем.

Трябва да благодарим на висшето управление, че ни е организирало такава реалност, където можем с увереност да видим, колко сме далече от Твореца, съдейки по своето отношение към учителя, към другаря и към групата.

От подготовка към урока, 16.12.2013

[123232]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Работата винаги се дели на две части: в период на скриване и на разкриване. Дори в състоянията преди разкриването има периоди, когато скриването се засилва, а после отслабва и ние започваме малко повече да разбираме и чувстваме.

В периодите на разкриване получаваме светлинка в сърцето и в разума, а след това се стремим към съединение, към учение, към духовен път, превъзнасяме Твореца и целта. А в периода на скриването, обратно – не желаем да напредваме, недоволни сме от условията на работа, пренебрегваме целта. Тук вече може да се върви само с вяра над знанието, благодарение на предаността на душата и на собствените усилия, по-високо от своето желание и от човешките сили.

Тези условия никога не се променят – човекът трябва да се промени. Така, както се е притеглял към знанието, към приятното усещане, изпълващо го по време на подем, така сега трябва да се стреми към преданост на душата по време на падение.

Но, откъде да вземем сили за това, нали желанието да се насладиш работи само с горивото, наричащо се ”наслаждаване”? Наслаждаването определя целта и снабдява с енергия за работа, позволяваща тази цел да се достигне. Но, ако се сгъстява тъмата, скриването и отпада всякакъв стремеж да се върви напред, какво да се прави?

До определен момент трябва да напредваме и да прилагаме усилия дотолкова, доколкото можем. Предварително е установен предел, до който човек може това да направи, получавайки гориво от групата, от обкръжението, от учителя, от учението, от Твореца, т.е. от външните източници. Някога той ще достигне този предел, макар всички средства в него да са идеално организирани.

Това означава, че е препълнил мярката си и над нея вече се ражда молитвата. Той иска да работи, без каквото и да е възнаграждение, без напълване, като ”вечен двигател” (Перпето-мобиле) – да стане като машината, работеща без всякакво гориво, тоест да не изисква нищо: нито величие на целта, нито усещане за значимостта на своето действие, никаква компенсация.

Работи само заради това, че на Царя е необходима неговата работа. При това, той не разбира този Цар и не Го усеща, за да не получава от своето осъзнаване никакво възнаграждение и подхранване, което би могло да се използва като гориво. Той се грижи тъкмо за това, да няма егоистическо гориво! Неговите усилия да извършва действия без всякаква мотивация, се наричат преданост на душата, саможертва, свръхчовешки усилия или вяра над знанието.

Такава е неговата цел, тъй като тя позволява много точно да се измери, наистина ли той се стреми да си представи висшата сила, Твореца. Ако той наистина, не би желал за себе си нищо да получава, за да изпълнява работата без всякакви условия и ограничения: безкрайно време и в безкраен обем, над всички компенсации – това е точката, чрез която на всяко стъпало започва да се докосва до духовното.

Тази точка се нарича точка на вярата над знанието. От нея се образува главата (рош) на парцуфа относно тялото (гуф). Това вече е висше стъпало, относно сегашното или сливането с АХА“П-а на висшия като зародиш. Тези състояния са много точни, човек може да ги измери и така да напредва.

Затова, преданността на душата – не е някакво мъгляво понятие, а точно се измерва спрямо желанието да се наслади човека. Ако той ограничава своето желание от всички страни и иска да работи така, за да не получава никакво гориво и никаква компенсация за своя егоизъм в нищо, т.е. нито сега, нито в бъдище, то се издига до състоянието вяра над знанието или до предаността на душата.

От урок по статия от книгата «Шамати», 08.12.2013

[122464]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава „да си изберем другари“?

Отговор: „Да изберем другари“ означава да се стараем във всеки момент, все повече да се сближим с тях. „Да избера“ не означава веднъж да решим, кой ми харесва повече от всички. Казано е, че трябва „всеки път да си избираме по-доброто обкръжение“, за да напредваме постоянно.

В духовната работа не гледат физическите тела, а само вътрешното и затова човек се изменя през цялото време, всеки ден той е нов. Получава се, че всеки ден избирам, сякаш нов другар, нова група. Тъй като, тя се променя от миг на миг.

Нов „ден“ означава новото изменение. Затова напредвам през цялото време, работейки с другарите така, за да укрепя връзката между нас, което се нарича: всеки път си „избирам“ по-силни другари и по-добро обкръжение. Нищо не се променя физически, все същите лица виждам около себе си. Но вътрешното съдържание, постоянно се обновява. А аз, при всичките тези състояния, които преминават през мен и през тях, само все повече се укрепвам.

Може да ми се струва, че се случват добри или лоши изменения.  По-често от всичко, чувствам пренебрежението, защото егоизмът работи без отдих и постоянно се обновява. Затова, всеки път неверието ме обхваща с нова сила и ми се струва, че другарите не са много достойни и имат маса недостатъци. Аз автоматично ги обезценявам и затова съм задължен, всеки път, отново да пробуждам в себе си любовта към тях.

От урок по статия на Рабаш, 10.12.2013

[122674]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да ценим усилията, прилагани от другаря?

Отговор: Можем да ценим другаря само с вяра над знанието. Тъй като пред себе си не виждам другаря, а виждам самия себе си, своите свойства. Както е казано: ”Всеки съди според собствените си недостатъци”.

Аз виждам онова, което ми е изгодно да виждам в егоизма си. Затова, винаги ми се струва, че някой е по-глупав от мен, по-ленив, разхвърля се на различни страни или изобщо, не е в рамките на нещата, витаейки в мислите си, някъде там.

Като гледам другите, виждам в тях своето вътрешно състояние. Ние виждаме не света, а своята вътрешна проекция върху него. И затова, предварително трябва да призная, че се намирам в света на Безкрайността и всички се намират в окончателно, поправено състояние, в Гмар Тикун. А всички поправяния, които са останали още, трябва да се случат само с мен. Както е казано: ”Ще ям отдавна набавеното”, т.е. ще видя преобразилия се свят, защото сам съм се променил.

Същото се отнася за другарите и за групата. В тях нищо не трябва да се променя – само аз трябва да се променя. Трудно ни е да го възприемем, но това е истината. Затова, за простотата на обяснението, кабалистите разказват, не като за случващо се вътре в човека, а с понятия, разбираеми за света: казвайки, че светът се променя и се намира в криза, че преминава различни състояния.

Кабалистите са свикнали да обясняват това в такава изкуствена форма, независимо, че не им е удобна. На кабалиста е много по-удобно да разглежда всичко така, както той вижда, т.е. вътре в себе си. Той вижда света на Безкрайността, себе си и онази непоправеност, която стои между тях. Това се нарича ’’помощ срещу него” –  срещу неговия егоизъм, заставащ между него и света, поради който светът на Безкрайността му се представя във вида на този свят или във формата на някакво междинно стъпало на духовната стълба, едно от 125-те стъпала, където той се намира сега.

Но кабалистът не може да обяснява на другите под такава форма. Ще се получи, че през цялото време, той говори за себе си, за своите недостатъци, обсъждайки на кои места се случва срив в неговите системи. На него ще му се наложи да говори не за поправянията, а за пороците и затова, не е прието така да обяснява. По-правилно е да се дава обяснение във форма, приета в този свят, казвайки, че светът е порочен и ние трябва да се съединим помежду си, за поправянето на себе си и на света. Това е просто начин за предаване, при който погледът се премества от вътрешен на по-външен.

Няма изход – иначе не разбират обяснението. Но в действителност, като обмисля, човек трябва да си представя себе си в светлината на Безкрайността, изпълваща цялата вселена и само поради своите непоправени свойства, той вижда пред себе си частично скриването и частично разкриването, с чиято степен се и определя висотата на неговото  стъпало.

От урок по статия на Рабаш, 10.12.2013

[122716]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→