Творецът изисква от нашите души обединение. Цялата неизправност е в това, че ние сме се отдалечили един от друг и се чувстваме чужди.

Поправянето е в това, да почувстваме себе си като част от едно тяло. И дори, не само като негови части, работещи заедно – това все още е недостатъчно.

Трябва аз да се включа във всеки и всеки – във всички останали – до безкрай! Като в холографска картина, където всяка част включва в себе си всички останали.

Ние, все още, не можем да си го представим чувствено, защото сме обратни на тази картина.

Смисълът на разбиването е бил именно в това, да се почувстваме напълно разделени и да не разбираме, как може да се включим един в друг, когато го няма моето Аз – как то се обединява с всички заедно и става единно цяло.

Когато се съединяват нашите точки в сърцето, илюзорната реалност на физическите тела изчезва и остават само нашите желания.

И колкото по – вярно всеки от нас се старае да си представи нашето съединение, с това той ще се приближава към истинския поглед над достоверно и единствено съществуващата реалност.

Трябва само да се приближим до нея и да я разкрием. И така, постепенно, ние ще се излекуваме от всички материални илюзии, които ни обкръжават.

Откъс от урока по Книгата “Зоар”, 30.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

„Ближният” не е просто всеки човек -той е мой другар, който се намира срещу мен . Постепенно развивам любов към него, за да постигна любов към Твореца.

Тази формула е постоянна и не се променя. Първо се обръщам към Твореца и за да се свържа с Него, аз се свързвам с другарите си, с „ближните“.

Аз работя за  любовта към ближния, защото това е необходимо условие за постигане на любов към Твореца!

Ближният и Творецът са свързани, защото по отношение на моето желание да получавам наслаждение, те са еднакви. Те са еднакво отдалечени от мен и аз се отнасям към тях по един и същ начин.

Творецът е абсолютно отдаване. Мразя ближния толкова, колкото мразя отдаването и затова отхвърлям и двете.

Ако не постигна такова отношение , че да гледам на Твореца и на ближния по един и същи начин, то не мога да работя правилно. То е подобно на прицелване в мишена- това значи да обединиш погледа си, мушката и целта .

Ако моята цел е насочена повече към Твореца или повече към моя приятел, то тя не е точна.

Трябва да се прицеля точно в мишената, така че този, който се стреми към групата (Исра-Ел – право към Твореца) и Творецът (Светлината на поправяне) да се слеят в едно цяло.

„Ближният“ (кабалистичната група) е духовен съсъд, система от души, докато Творецът е този, който я напълва.

Съсъдът става същия като Светлината. Тогава осъзнавам, че това е едно и също нещо, тъй като няма Светлина без съсъд (кли).Всичко се слива в едно.

Групата, за мен, става модел на Твореца. В отношението ми към тях  се уча как да се отнасям към Него, дали да го обичам или да го мразя. Несъмнено, единствения начин да се отнасям към него е с отдаване. Така че, на мен ми се дава групата, за да изпробвам колко мога да отдавам.

Моят егоизъм е това, което създава разстоянието, несъответствието във формата между Твореца и групата. Ако не беше моят егоизъм,  нямаше да има разлика между тях.

Защо сега чувствам разлика? Това е само, защото получавам наслаждение от Твореца и нищо от групата. Това е единствената разлика.

От урока по статията на Рабаш „Какво ми дава правилото: обичай ближния”,  26.05.2010

Filed under: Духовна работа в група, Творец - Няма коментари→

Някога, отдавна, хората, които са търсели духовното е трябвало да се обрекат на телесни страдания и ограничения, за да разрушат егоистичните си желания и да придобият нова отдаваща природа. Така е било по време на праотците и на мъдреците на Мишна.

После дошла епохата на Талмуд и неговите мъдреци, кабалистите от тези времена, чрез своята духовна работа, изменили условието за промяна към духовното, от получаване към отдаване.

Всеки период внася своята поправена част в общата система на душите. Получава се, че тя е частично поправена и всички останали, непоправени души, могат да получат помощ от поправените части.

На нас не ни се налага да измъчваме и ограничаваме тялото си, ние не сме способни на това с нашия огромен егоизъм.

Но мъдреците на Талмуд са облекчили нашия път, и тази част на егоистичното желание, която е трябвало поправим чрез тежък живот и телесни мъчения, сега можем да изправим с помощта на светлината, възвръщаща към източника.

Праотците и Мъдреците на Мишна се поправяли чрез две действия: страдания на тялото и привличане светлината на Тора.

А мъдреците на Талмуд изправили системата така, че вместо страдания на тялото можем да се поправим чрез светлината на Тора.

За нашето време това е много важно, защото кой може да се откаже днес от всички достижения на съвременната цивилизация…

Кабалистите от Талмуд се поправили, чрез включването си в общата система и нейната изправена част се увеличила.

Нека аз се раждам непоправен и грешен, но ако се намирам в система, включваща в себе си множество поправени части, които я поддържат и ако искам да се поправя, има към кого да се обърна за помощ и към кого да се присъединя!

Сега тази работа е само за мен!

Откъс от урока по статията „Предговор към ТЕС“, 26.05.2010

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Кабала - Няма коментари→

Въпрос: Ежедневните уроци се превръщат в навик. Как да се борим с това?

Отговор: Това е проблем, привичката притъпява вкуса и разрушава всичко, води до несериозно отношение. С това трябва да се борим с общи усилия! Иначе няма да можем да ускорим своето развитие и ще чакаме дълги години, за да влезем в духовното.

Невъзможно е да се промени тази система, тя вече съществува! И ти вече си включен в нея, просто трябва само да се присъединиш.

А според степента на участието си, изведнъж ще видиш, че тези другари, които са ти се стрували непоправени, всъщност представляват една изправена система. И само ти не си поправен.

Ти не искаш да се включиш в нея и затова ти се струва, сякаш около теб има други хора с различни желания. Но те не съществуват!

Ти изведнъж ще почувстваш, че си вътре в строга система, където само ти имаш собствен избор – да се пробудиш или не към духовното, за да пробудиш и другите. В отговор те ще пробудят теб. Такъв е законът за поведение в тази система, а освен теб – никой не е свободен!

Но доколкото ти не си готов и не желаеш да се включиш в тази система, пред теб действа целият този театър: другарите, различни хора, целият свят около тебе, цялата суета на света.

На тебе е дадена възможността да организираш тези сили около себе си така, че да те пробудят към духовното – за сметка на външното въздействие.

Използвай  дадените ти завист, ненавист, честолюбие, завиждай на околните, обичай ги и ги ненавиждай, пробуди се с всички средства, за сметка на всички дадени свойства.

Затова висшата система, Малхут в света на Безкрайността, ти се струва такъв свят, какъвто го виждаш сега около себе си! Ти може да си мислиш, че тя се намира в небесата? Тя не е на друго място – тя е точно тук, пред теб, но с изкривеното си виждане не я виждаш правилно.

От урок по статията на Рабаш „Любов към приятелите”, 23.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да прекарам точката в сърцето си през групата, която работи като духовен усилвател?

Отговор: Има външни средства, които използваме: книги, група, учител, системата ни на обучение и връзка с целия свят. Такива са условията, които кабалистите са определили по отношение на нас.

Ако ги реализираме, като построим за себе си външни рамки и внесем в тази система желанието си към духовното, то желанието започва да расте.

В мен първоначално се намира само една точка в сърцето, която предавам на другарите си, получавайки от тях всички техни точки! И тази система на връзка между нас, между душите, вече съществува.

Всичко вече е подготвено предварително при спускането на световете от горе на долу, за подема ми от нашия свят до света на Безкрайността.

Трябва само да съумея да се включа в тази система: да принизя себе си, да видя всички останали поправени и да пожелая да получа чрез тях светлината на поправянето.

И тогава ще получа от всички останали техните желания за отдаване, които ще увеличат моето желание. Макар първоначално в мен да е имало само малка точка в сърцето, насочена неизвестно към какво.

Но аз влагам в групата, аз съм искал да вляза в нея – т.е. извършил съм действие по отдаване! И в отговор на това, съм получил от другите истинска сила, истинско желание за отдаване!

Изведнъж ще видиш, че наистина това искаш и цениш. И тогава при теб идва страха: «А ще мога ли да постигна отдаване на Твореца или така и ще си отида от живота?…»

Това все още са егоистични мисли, но те вече са за това как да постигнем отдаване! Това се нарича «ло лишма»: а) да се стремим към отдаване и б) да мислим за изгодата.

Получава се, че чрез групата ти получаваш вече по-вътрешно направление – към Твореца.

А когато се устремяваш към Твореца, ти се приближаваш към вярата, започваш да привличаш към себе си друга обкръжаваща светлина.

Не светлината се е изменила – всъщност ти си станал друг и затова светлината ти действа по друг начин. Сега тя може да ти даде свойството отдаване.

А когато придобиеш свойството отдаване, тогава започваш да се издигаш над егоизма си….

Ти си искал точно това от самото начало, но светлината е устроила всичко така, че сега то се е случило не чрез сила, а по твое собствено желание.

И изведнъж, ти започваш да чувстваш как те изпълва свойството вяра, т.е. свойството отдаване, тъй като вярата е отдаване, Бина.

Тя ти дава свобода от Егото ти! И не че тя те освобождава въобще от егоизма, но ти дава сила да се повдигнеш над него – това вече е над махсом.

Откъс от урока по статия 6 на Рабаш „Любов към приятелите”, 27.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

„…Срещнал го човек, бродещ из полето и го попитал: Какво търсиш? Отвърнал му: Братята свои търся аз. Кажи ми къде пасат те?“

Човек, който се е отклонил от пътя, заблудил се в това житейско поле, не е в състояние да продължи да живее така – търси съвет и такива като него – братя.

Той чувства, че трябва да намери друг път, не в земната плоскост, съществувайки като животно, а да се издигне над този живот, на нивото на човека.

Затова търси тези, които „пасат“, т.е. управляват своите животни. Той иска да се присъедини към тях, за да станат негови братя и да го научат как също да бъде „пастир“,  да се издигне над животното в себе си.

Той чувства, че се е залутал в това поле, че той самият е това животно, скитащото там магаре (хамор – магаре, от думата хомер – материя). Той иска да повдигне човека в себе си, като го освободи от властта на животното. Затова той търси също такива хора, които управляват своите животни, за да може с тяхна помощ да укрепне в този път.

Сега за него те са братя –  той желае да ги намери!

Под „поле“ (желание) се има предвид мястото, на което трябва да израстат „даровете на земята“ (резултатите от живота). В полето бродят „животните“ – хората без висша цел – за да просъществуват тук и сега.

Но как да намеря пътя и да стана „човек“, за да се сдобия с „хляб“ (духовни сили и знание) от „полето“ и да дам „препитание“ (висшия живот) на целия свят?

А полевите работи са „оран“, „сеитба“ и „жътва“, т.е. работата на „човека“, благодарение на която той получава своето напълване.

Казано е: „това, което е посято със сълзи, с радост ще бъде пожънато“. Т.е. това е тежка работа, която ни се дава със сълзи, но само накрая ще получим добрия резултат. Трябва да вървим против сълзите, против тази тежест, затова ни е необходима силната поддръжка на обкръжението. Именно това се нарича поле, благословено от Твореца.

Човек плаче за животното в себе си, от което  е длъжен да се освободи и да се издигне на духовно ниво. А за това му е необходима силна поддръжка, за да му позволи повече да се държи за духовното, отколкото за материалното, което го дърпа надолу. Това е благословението на Твореца – само оттам може да се получи сила за придвижване напред.

Човек, бродещ по полето  е този, който блуждае вътре в своя разум. Той не знае как точно да действа по-нататък. Той знае само, че не желае повече да продължава да живее по животинските критерии за добро и зло, защото този живот така и ще си остане животински – всичко в същото  „поле“.

Но как да се издигна от нивото „магаре“ – материя – на нивото на човека? Та  аз не зная истинския път, водещ там. Аз трябва да намеря външна сила, която ще ме издърпа от там, подобно на семето, израснало от земята, нуждаещо се от хубава почва.

Аз сам не съм способен на това. Целият аз съм под властта на животното и нямам никаква възможност да се измъкна от своя животински живот. Така и ще завърша живота си, ако няма някоя външна сила, която да ме изтегли напред, нагоре, в друго измерение.

Затова аз по своя свободен избор се включвам в кабалистична група, където цари любов към другарите, разбирайки че без тях няма да мога да напредвам. Любов, това е когато всеки един чувства, че групата е по-важна от самия него, неговото „магаре“. Групата, това е неговият „човек“. И с нейна помощ той ще може да достигне до сливане с Твореца, да стане равен с Него, при условие, че отдава себе си на групата, за да получи от нея сили да се издигне над своето магаре, на нивото на човек.

Светлината строи в мен този човек, който идва при мен чрез групата. Групата се превръща в моето „тяло“, а изпълващата я светлина – светлината на живота ми. Единственият начин да достигна това, е чрез любов към другарите, когато аз ги обичам повече от самия себе си. Защото те се явяват моята душа, нейните части, а самият аз – само моето „магаре“, моят материал. И така, поддържайки се един друг, можем да помогнем на всеки да стане Човек.

Силите, които не ти позволяват да се съединиш с другарите, се наричат изгнание. Ние усещаме изгнанието при положение, че желаем да се съединим с групата, но не сме способни, защото вътре седи Фараонът и властва над народа на Израел, в мен. Но благодарение на това, че ние се стремим към любов към другарите, ще се удостоим да излезем от египетското изгнание и ще получим Тора -именно тази сила, която ще ни съедини.

Цялата история на Израелския народ в Египет и след това неговите странствания в пустинята, са разказ за етапите на изправянето на човека: от най-първата, началната духовна точка, до достигането на желанието „Исраел“ (направо към Твореца) – земята на Израел.

От урока по статията на Рабаш „Любов към приятелите“, 24.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да проверя, че действително съм се издигнал по духовната стълба, а че не мамя себе си, за да угодя на егоизма си?

Отговор: Всички различия са само в екрана. От Света на Безкрайността до нашия свят и обратно до света на Безкрайността води стълба с духовни стъпала, които се различават по дебелината на желанието и неговия екран, преобразуващи го в отдаващо.

Когато се повдигам на по-горната степен, моят характер, изходните ми свойства си остават същите, но се увеличава степента на моето отдаване съгласно тази, която съществува на следващата степен.

Затова всеки от нас, който се повдига на същата тази степен, отдава по друг начин, в свой собствен стил.

В нашия свят, който по отношение на духовния представлява само една единствена степен, съществуват 7 милиарда души и всички те са различни.

Също така и на всяка една от 125-те степени на духовните светове има 7 милиарда – и всички те са различни, но съществуват в една обща форма.

Както в нашия свят всички съществуват заради себе си, така и в духовния свят всички съществуват заради отдаването, но всяка степен се различава по вида на отдаване.

Струва ни се, че различията са просто в количеството – малко отдаване или голямо. Не! 125-те степени се различават не по количеството отдадено: повече или по-малко.

Всяка една от тях – това е съвършено различно отношение с Твореца, друг вид връзка. Затова те са толкова отделени една от друга.

Откъс от урока по статията „Въведение в коментара „Сулам““, 25.05.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние сме създадени от материал, който не е способен да получи светлина. Затова цялата ни възможност за съществуване е само в това – да се включим в Бина, в Твореца.

Бина работи над нас и ни повдига към Себе си. Нейната долна част (АХАП) се спуска към нас и ни се представя като тъмнина, която ние не искаме.

Тя ни свети със своята светлина на отдаване и милосърдие (Хасадим), но ние усещаме това като тъмнина, тъй като не искаме да отдаваме!

Но когато, работейки помежду си, с помощта на обкръжаващата светлина, ние се готвим да видим това отдаване като желано, то постепенно започваме да разпознаваме, че вътре в нас се намира Висшият и че той действително е Висш, тоест започваме да ценим свойството отдаване като възвишено.

И тогава сме готови да се съединим с Него и да променим себе си. Готови сме да забравим за своето егоистично желание и да се прикрепим към Висшето като капката сперма в майчината утроба.

Затова Висшият може да ни повдигне нагоре –  нашите желания са готови да се прикрепят към Него.

Но къде нагоре? Нима в духовното има друго място – по-горе или по-долу? Не, право тук, вътре в нас Той започва да развива свойството  отдаване – все повече и повече.

Това означава, че Той ни повдига, защото ние оценяваме свойството отдаване като подем.

А всяка направена от нас крачка става благодарение на това, че все по-силно се съединяваме помежду си и създаваме  система, която може да предоставим на Висшия за поправяне.

Така ние се повдигаме нагоре в Бина и тази светлина, която е била в нея, се разпространява надолу в този свят.

Тоест, тези желания, които са се прикрепили към Висшето, могат вече не просто да се отменят, но сами да взимат и да реализират в себе си  свойството  отдаване, да го поемат вътрешно и да го използват.

Разбира се, желанието остава получаващо, но то променя своето намерение. Така и нашият свят, създаден от желание да се насладим, също започва да получава постепенно осветяване свише, защото в него се появява желание да отдава.

Oткъс от урока по статията „Въведение в коментарите „Сулам””, 26.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние тепърва ще разкрием, че са ни необходими всички хора, живеещи на Земята – всеки един от 7-те милиарда.

Обкръжението действа за човека като усилвател на силите, тъй като собствената сила на всеки е много малка.

Колкото повече са хората в обществото, под чието влияние се поставям, толкова по – голяма сила ще получа.

Това ще определи височината на стъпалото, на което ще мога да се уподобя с Твореца, и каква степен на сливане с Него ще постигна.

Аз не бих могъл да го постигна самостоятелно. Кабалистичната група е мястото, където се прилепям към Твореца, и тя определя, на каква височина се сравнявам с Него.

Групата се превръща за мен в дом, където Творецът и творението се срещат. И, когато ние се срещаме с Него, то мен вече ме няма – има всички „НИЕ“, които са се превърнали за мен в моето „Аз“.

„Затворникът не може да се освободи сам от затвора“, но това могат да направят за него другарите, като го вдъхновяват духовно, давайки му своите сили.

И всеки трябва да помисли, как може да помогне на другаря си да свързва всяко свое състояние с целта, и да разбере неговата потребност, като се радва на разкриващите се в него «грешници».

Не е важно през какви състояния преминаваме – подеми или падения, важното е, че се придвижваме към целта.

И тогава разбираме, че сме длъжни да ги преминем – както болният преминава лечение, което може би му е неприятно, но той вече предвкусва своето оздравяване.

Затова, трябва един на друг да си повдигаме настроението – и не просто лекомислено да се веселим, а да си даваме един на друг жизнен дух, тоест духовен живот, на който човек се радва.

Настроението е много важно, защото дава жизнена сила. А възвишено настроение няма да получиш от материалния живот, нито от богатство, нито от власт.

Само тук, един човек може да помогне на друг, ако той е загубил сила на вярата, сила за живот, тоест, когато е изчезнала подкрепата на обкръжението – единственото средство, което ни придвижва напред.

И само друг човек може да ни внуши усещане за важността на отдаването, за увереност и пълноценен живот.

Всеки трябва да помогне на другаря си в това и да му даде пример за пламенност по пътя към целта, която много скоро ще бъде постигната.

Откъс от урока по статията на Рабаш „Човекът да помогне на ближния“, 25.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Цялото зло ни е подготвено още с разбиването свише. Затова как можем да говорим за Творението, че то прегрешава, ако това е създание на Твореца, резултат от Неговитe действия?

Каквото и да прави човекът, то винаги ще бъде следствие от Твореца. Винаги може да се посочи източникът, от когото идва всичко.

А и Той сам признава, че е създал Зло и само Зло – „Аз създадох  Зло!” (”Барати ецер ара!”).

Единствено свободната воля, позволяваща ни да избираме между доброто и злото и да изискаме от Твореца поправяне на Злото в нас, се реализира чрез обкръжението.

Обръщайки се към групата, човек открива,че има в него „празно пространство”, което не принадлежи нито на Твореца, нито на творението – „клипат Нога”. В него няма нито добро, нито зло, а ти го определяш със свободния си избор.

Работейки в група, ти започваш да виждаш, че има нещо оставено на теб от Твореца за вземане на решение. Това е особена точка – твоята независимост.

В нея ти ще се наричаш човек, ако започнеш да създаваш от тази „бяла”, свободна точка  образа на Твореца, ще вземеш  решение, че желаеш да станеш  като Него.

Но ти си длъжен още да разкриеш тази точка. Засега в теб се разкрива решимо (спомен) от разбиването.

Тази  точка вече е зачатък на екрана, който ти си длъжен да изградиш от решимо. Тя се разкрива в работата ни с групата.

С вътрешните си усилия, ние разчистваме нападението на всевъзможни обвивки(клипот) и различни навици – и изведнъж откриваме под тях нещо, непринадлежащо на Твореца. Това действително е чудо.

В тази точка човек е длъжен да каже: „От мен зависи целият свят. Аз го накланям към добро или зло – чрез своите решения във всеки миг”.

Тогава, през цялото време, човек стои като въжеиграч върху въжето, и всеки път е длъжен да взема ново решение на страната на доброто, за да не падне от въжето. Това значи, че във всеки момент той избира да върви по пътя на истината.

Затова Баал Сулам казва, че пътят към Твореца е много тънка нишка и човек, ходейки по него, трябва много да внимава  да не се отклони нито вдясно, нито вляво.

Но всичко това е при условие, че той разкрива точката в началото на въжето – своята свобода на избор в работата с обкръжението си.

А след това всички следващи точки, по които той върви, са точките на правилното му съединяване с обкръжението, което той избира, реализирайки свободната си воля.

Чoвек сам строи това въже от точки, които разкрива. Той сам ходи по него,  като всеки път накланя себе си и целия свят към добро.

Всъщност пред него не съществува нищо – нито точката , която той разкрива, нито въжето от тези точки – правият път към Твореца. Защото пътят не се разстила от Твореца до нас.

Ние получаваме само решимот, който са останали на всяко стъпало при спускането отгоре надолу. Но въжето не съществува – самите ние го построяваме отдолу нагоре. В крайна сметка именно то се нарича „човек”.

Всички тези парцуфими, които ние пресъздаваме отдолу нагоре, не са парцуфимите, съществуващи при слизането отгоре надолу.

Наистина, изкачвайки се по стъпалата, ние разкриваме всяко стъпало 620 пъти по-голямо, отколкото е било при спускането надолу. Това е съвършено друга степен – ние самите я строим.

Откъс от урока по книгата Зоар, 20.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→