„Учението за Десетте Сфирот“, ч.1, „Въпроси и отговори за смисъла на термините“.

Въпрос 35: Какво е това място (маком)?

Желанието на творението да получава – това е «място» за цялото наслаждение и заключената в него светлина.

Няма нищо друго, освен желанието, което няма никакви граници. Ние го изобразяваме на чертежа във вид на кръг, квадрат, триъгълник, разпространяващ се отгоре, от Твореца, или отдолу, от творението. Но това се приема от нас като условност, за да покажем тази част от желанието, която е пригодна за поправяне, за получаване на светлина.

В изначално създаденото желание няма граници. То никъде не свършва. Цялото мироздание е желание, без желание не съществува «място». Мястото се създава от желанието.

И затова става дума само за поправяне на мястото и съгласно степента на поправяне, това място ще се раздели на кръгове (игулим), прави линии (кав, йошер) или други форми. Но самото желание е безгранично – както Малхут от света на Безкрайността.

Затова в духовната работа е необичайно важно постоянно да се отнасяме към мирозданието като към място за желанието, т.е. да се стремим да разглеждаме всичко под правилен ъгъл и от гледна точка на поправянето.

Ако аз виждам, че всичко това е само «място», т.е. желание, то на всички нива на реалността: неживо, растително, животинско, човешко аз ще гледам на него само като на желания. И тези желания са мои, но моето его ги рисува като странични и като не принадлежащи на мен. Работата над егоизма се състои в това, да съберем и да присъединим тези желания към себе си.

И така аз събирам от тези части «място» за разкриване на Твореца и цялата висша реалност. Тя се разкрива в мен и освен мен няма нищо друго. Цялото възприятие на реалността напълно зависи от това понятие: «място».

Какво представлява мястото «за този свят»? Искрата, промъкнала се от висшия свят надолу, в по-нисшите по отношение на него, по-нищожни свойства, създава място за този свят. Тоест поражда желание, вътре в което се намира нашият свят.

От какво се определят границите на този свят? Само от желанието! Много е трудно да се обясни това, приложено към нашето триизмерно пространство, към границите на Вселената. Има «място», където се намира Вселената и нещо, което го запълва – съдържанието на това място. Но всичко това се отнася само към желанието. Трябва напълно да се отделим от «геометричното» възприемане на света и тогава ще ни бъде много по-просто да не се объркаме и да възприемем по същество това, което ни се представя пред нас.

Единственото, което ни е нужно – е да поправим желанието. Цялата реалност се намира вътре в нас, в нашето усещане и освен нас, няма никакво друго «място». Място е нашето желание!

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 26.06.2011

[46909]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

”Учението за Десетте Сфирот”, ч.1, ”Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 14: Какво е това разпространение на светлината (итпаштут)?

Светлината, излизаща от същността на Твореца и влизаща в творението, се нарича „разпространяваща се” светлина. Всъщност това не влияе на висшата светлина, подобно на запалването на една свещ от друга, което не нанася вреда на първата свещ, а се нарича така само заради възприятието на самото творение.

Не съществуват никакви различни светлини, намиращи се в Твореца или в творението. Светлината сама по себе си въобще не съществува. Светлина се нарича впечатлението на творението от вече намиращото се в него от по-рано напълване.

И когато то изведнъж започва да усеща това напълване по някакъв определен начин, се смята, че в него влиза светлина. Светлината ни свети толкова, колкото ние реагираме на нея – в мярата на нашите способности да я усетим. А ако не сме способни на това, то се смята, че в нас няма светлина и светлината гасне и си заминава.

Става дума за светлините, които сякаш влизат и излизат, за светлините, които ”разлюляват” съсъдите, извършват някакви действия. Но всъщност светлината не променя своето въздействие върху желанието. Самите желания са така организирани, че в тях постоянно се променят информационните гени (решимот) на фона на постоянната светлина. И затова желанието, съсъдът реагира по различен начин и усеща сякаш светлината протича през него, променя се, възбужда се, излиза извън него.

Всичко това е следствие на нашето неправилно възприемане на реалността, което ще ни съпровожда до самия край на поправянето (Гмар тикун). Винаги ще ни се струва, че промените стават някъде навън. Точно така, както си представяме този свят намиращ се някъде извън нас – независимо, че той е вътре в нас.

Точно така е и по отношение на светлината – ние казваме, че сякаш светлината действа извън нас, вместо да кажем, че в нас работят информационните гении, които през цялото време се променят, един след друг. И благодарение на тези нови гени аз усещам светлината – т.е. реагирам на нея по новому.

А в самата светлина не стават никакви промени, тя е съвършено непроменяща се. Няма разлагане на 5 или 10 светлини, влизане или излизане – всичко това съществува единствено във възприятието на съсъда, от мярката на неговите впечатления, които го напълват. Това усещане на творението за напълване се нарича ”светлина”. Става дума единствено за материята и формата, облечена в материята. Материята – това е желанието да се насладиш. А формата, облечена в материя, ние наричаме ”светлина”, ”свойства”. Освен за тези две понятия, за друго не говорим – нито за абстрактната форма, нито за същността.

Тоест светлината – това е впечатлението на съсъда от някакво неизвестно напълване. А откъде съсъда знае, че в него има нещо? По резултатите…

Така е и в нашия свят, ако аз изведнъж вдигна температура, отивам на доктор и той ми казва, че в мен има някакъв вирус. Но откъде той знае какво ми е? Той се ръководи от външните симптоми, които му показват вътрешното състояние, т.е. вътрешните процеси.

От урок по ”Учението за десетте Сфирот”, 20.06.2011

[46732]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние сме желанието за наслаждение, което чувства себе си съществуващо, получавайки слаби „убождания“ от удрящата се в него светлина. Тези слаби удари създават в нас възприятието на реалността, рисуват ни картината на действителността, в която усещаме обкръжаващите ни хора, въздуха, света и самите себе си.

Всичко това възниква от малките удари, които нашето желание за наслаждение усеща в себе си. И тогава то получава такова впечатление, сякаш съществуват то и обкръжаващата го реалност. Ако желанието не беше получило тези малки „убождания“, биещи по него, то не би усещало нито себе си, нито своята реалност, нито обкръжаващата го среда. Така то съществува. И няма нищо освен това: желание за наслаждение, получаващо малки удари от светлината.

Най-малките удари светлина създават в желанието наслаждения, без всякаква осъзната реакция от негова страна – това е нашето състояние.

Ако желанието вече е способно да развива реакция на висшата светлина, т.е. започне по-ясно да усеща тези удари, да повишава чувствителността си към тях – не желае да ги получава, съпротивлява им се, възнамерява по някакъв начин да отблъсне светлината обратно, да отговори на насрещния удар – това се нарича „екран“.

Тогава за сметка на моето съпротивление, противодействие и сблъскване, аз започвам да разбирам Кой ми причинява това, защо, какво иска Той от мен, какво мога да постигна чрез това. В това се състои цялата ни работа: желание за наслаждение и удари, сблъсъци със светлината.

От урок по статия на Рабаш, 24.06.2011

[46823]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какъв урок трябва да си вземем за своята работа от това, че реалността е относителна?

Отговор: Реалността е относителна по отношение на човека, който я постига. Сега разкривам някаква реалност, която ми се представя в моето желание и се нарича „мой свят”.

В моя свят съществува скриване „отгоре надолу”, разкривано от мен и моето постижение „отдолу нагоре”. Това раздвоение ме задължава да постигна такова състояние, при което движението „отгоре надолу” да се съедини с движението „отдолу нагоре” в едно цяло на колкото може по-голяма дълбочина.

Тоест трябва да се стремя моето отношение към Твореца долу да бъде същото като отношението на Твореца към мен отгоре. Както е в примера с госта и стопанина. Ако ние напълно се изравним, значи сме постигнали най-дълбокото съединяване – Малхут на света на Безкрайността.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 27.06.2011

[46658]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как влияят на света нашите усилия да се съединим по време на четенето на книгата „Зоар”? Какво променят те в света?

Отговор: Няма свят сам по себе си. Твоите усилия изграждат за теб тази реалност. Сега ти се струва такава, каквато я виждаш. Според степента на твоите усилия, създаваш друга реалност, друг свят. Какъвто се постараеш да го изградиш, такъв и ще бъде той.

В духовното няма образ, няма определена картина, ако човек не я формулира вътре в себе си, вътре в желанията, които е събрал и съединил заедно.

Необходимо е да мислиш повече за това, за да привикнеш към такова възприемане на действителността. Това не е свързано с духовното постижение. Говоря за това, че всеки човек в нашия свят, все още не притежаващ духовно постижение, може да си представи реалността по този начин, и упражнявайки се в това, дори да започне да получава някакви чувствени впечатления.

Въпрос: Но как нашите усилия да се съединим заедно въздействат на желанието на най-грубото ниво вътре в нас, в което няма никакво привличане към единството? Появява се усещане, че в най-голямата си дълбочина нямам никакъв стремеж, никакво желание да се съединя с другите…

Отговор: Аз се състоя от желания с всевъзможни видове и форми, с всички нива на авиюта (дебелина, грубост), включително от такива желания, които не се променят до пълното поправяне. Тези желания се разкриват в мен във всевъзможни съчетания, които не определям аз.

Трябва максимално да ги доведа до духовната им форма, тоест до съединяването с желанията, които ми се струват чужди и които отхвърлям, ненавиждам, не желая да имам нищо общо с тях: „Кои са те, всъщност?! За какво ми е да се съединявам с тях?…”

Трябва да преодолявам това отблъскване и да се постарая да се съединя с тях, ако имат стремеж към духовното, както имам аз. Засега – само с тях. И ако се стараем да се издигнем над нашата взаимна неприязън и да се съединим помежду си, то ще изградим „място” за разкриването на по-вътрешното стъпало.

Въпрос: Понякога възниква усещането, че стоиш срещу стена, с всички сили се стараеш да я пробиеш и нищо не се променя. Какво да правим в това състояние?

Отговор: Помоли за помощ приятелите…

От урок по книгата „Зоар”, 27.06.2011

[46596]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Световен конгрес в Москва, урок 1

Науката Кабала има интересен раздел за начина, по който възприемаме вселената, за това, как човек постига света, в който живее. Защо усещаме света точно по този начин? Действително ли нашият свят е такъв, какъвто го възприемаме, или е напълно различен? В действителност, след като той премине през петте ни сетива, придобива определена форма в нашето възприятие. Ние наблюдаваме точно тази картина, а нямаме директно, обективно възприятие на реалния свят.

Днес учените изследват как светът изглежда през погледа на пеперуди, пчели, змии и кучета. И всяко създание го вижда по свой собствен начин, в различни диапазони, чрез схема от цвят или аромат и т.н. Всяко творение има свой собствен вид ориентация в света и вижда своя собствена картина, която се различава от това, което другите виждат.

Така че защо картината е точно по този начин в нашите очи? И каква е тя в действителност от обективна гледна точка? Можем ли дори да постигнем истинска обективна гледна точка? За това се говори в раздела на Кабала, наречен „Възприемане на действителността”.

Въпреки това, най-важната част от Кабала не е падането отгоре надолу, от света на Безкрайността в нашия свят, а това, което се случва след това. Най-важното за нас е Махсом и последващият път нагоре. Това е, пред което сме изправени, през което трябва да преминем. Ние трябва да преминем през него на практика, не на теория, и трябва да преминем през този път заедно.

Трябва да изпълним това колкото е възможно по-бързо, така че отрицателната сила на развитие да не ни притиска отзад, давайки ни негативен стимул. В древен Рим стимул означава остра пръчка, използвана за убождане на магаретата, така че да вървят напред. Така, за нас е важно да не усещаме този стимул по нашата плът, а да се стремим сами напред с помощта на позитивната сила, която ни е дадена за сега.

Това основно е причината, поради която сме се събрали. Ние може да се съберем и да се организираме и може да започнем да се усещаме един друг вътрешно, дори без физически контакт. Нека почувстваме, че чрез обединение един с друг ставаме подобни на общата, глобална природа. Тогава, вътре в нашето обединение, ние ще разкрием общото поле и ще почувстваме, че се издигаме малко по-високо. Това е реалистично и се надявам, че вие и аз ще го постигнем.

От 1-ви урок от конгреса в Москва, 10.06.2011

[45526]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

„Учение за Десетте Сфирот“, ч.1, „Въпроси и отговори за смисъла на термините“.

Въпрос 16: Какво е това време?

Времето – това е определен сбор от етапи, произтичащи един от друг и следващи един след друг по веригата на причините и следствията, като например дни, месеци и години.

Няма време – има само усещане за изменение, което поражда в нас чувството за протичане на времето. В духовното това е очевидно, а в материалния свят е замаскирано, защото в него се смесват много явления, следствия, изменения, които като че ли нямат пряка връзка с духовното, т.е. не зависят от нашите усилия и напредък.

И затова в материалния свят времето не е живо и тече «механично», независимо от вътрешните изменения в човека.

А в духовния свят времето е вътрешно усещане за иамененията, ставащи в човека. И затова материалното и духовното време са две абсолютно различни понятия. Духовното време може да тече бързо или бавно, да се свива и разтегля, в зависимост от количеството изменения, ставащи в човека.

В материалния свят времето зависи от точката, в която се намираме. Ако се преместим в някое друго пространство, там времето ще бъде друго.

От урока по „Учение за десетте Сфирот“, 20.06.2011

[46409]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Може ли да се ускори развитието на желанието или този темп е зададен поначало?

Отговор: В това се заключава едно от преимуществата на методиката за поправяне, когато не очаквате някой да ви побутва отзад, а сами се стремите напред.

Как може сами да се стремите напред? Как вие може да престанете да съществувате вътре в себе си, с вашето егоистично обкръжение и да започнете изхода от себе си навън? По-рано вие през цялото време сте работили в себе си. Как може сега да обърнете този вектор в обратна посока?

Това е възможно само под въздействието на правилното обкръжение, когато вместо егоистична среда, аз създавам около себе си алтруистично обкръжение – група. Тя се явява източник на моето напредване.

Тоест, да се обърна от натрупването, напълването вътре в себе си – навън, това мога да направя само под влиянието на правилното обкръжение, което ми дава устрем, повдига ме над грижата за себе си.

Затова, ако участваме в разпространението, в обучението, в конгресите, ние постепенно проникваме във важността на изхода от себе си, важността да усетим другите, да почувстваме себе си в тях.

И тогава започва да действа не центростремителна сила, а центробежна, действаща навън. Стремейки се към другите, започваме да откриваме съвършено нови форми за съществуване. Започваме да откриваме съвсем различен, друг метод за възприемане на действителността.

Всичко, което сега ние възприемаме, го възприемаме вътре в себе си, когато всичко се концентрира вътре в мен, и аз усещам че по такъв начин е устроен света. Аз го усещам със своите пет сетивни органа, които получават това, което могат да получат, и затова ми рисуват такава картина. Това се нарича картина на нашия свят.

А ако аз, под влиянието на правилното обкръжение, се устремявам навън, то започвам да усещам ново възприемане на света – нов свят, външен свят, Висш свят, намиращ се високо над егоизма. И в моето възприятие на действителността вече се прибавя усещането за Висшия свят.

Затова, излизайки от себе си, ние получаваме съвършено различно съществуване. Това се нарича второ измерение, когато извън себе си започнем да възприемаме съществуващото състояние на истинския свят, истинското мироздание. В това и се заключава особеността на изхода от себе си навън.

Когато започна да съществувам в другите, в мене се появява усещане за вечност и съвършенство, което постоянно се разширява, доколкото не е потискано от егото ни, способно да ме напълва мимолетно, а навън мога да се разширява безкрайно и затова усещам вечност и съвършенство.

От виртуалния урок, 19.06.2011

[46232]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Казано е: „Прави добро“. Но от какво можем да правим добро, ако е създадено само зло, а за доброто засега нищо не знаем?

Отговор: Злото е създадено специално в нашите усещания, за да го превърнем в добро.

Всъщност злото не съществува. То е единствено в нашето възприятие, което е обърнато навътре към себе си. Цялото добро, което получаваме, ни се рисува като зло. Всичко, което възприемаме в себе си, усещаме като зло, защото противопоставяме на себе си онова, което съществува извън нас. Т.е. злото е разделението между мен и другите.

Само по себе си злото не съществува. Именно тази парадигма, този метод за егоистично напълване, самото това движение навътре в себе си – е самото зло. Веднага щом го изменим, то веднага ще изчезне и ще изчезне усещането за всякакво зло в света.

От виртуалния урок, 19.06.2011

[46000]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Защо Творецът не е създал желанието за наслаждение отдаващо? Защо не е създал веднага самото отдаване без получаване? Защо ни се налага да разкриваме това свойство отдаване сами, по свой собствен избор?

Защо ни е нужно това „двойнствено” отношение към творението, където самият материал – желанието за наслаждение е егоистичен и зъл, а формата, която трябва да придобие – е добра?

Отговор: Ако правилно се отнеса към тези два противоположни фактора, именно благодарение на тях ще установя правилното отношение към Стопанина.

Не може да възникне правилно отношение, ако не противопоставя едно на друго желанието да отдавам, което мога да развия в себе си, на желанието да получавам, с което съм създаден в отрицателната форма, противоположна на отдаването.

И затова, благодаря за отрицателното свойство, като за положително – за лошото състояние, като за добро. Защото отрицателната форма е необходима и правилна, и заедно, те се съединяват в една форма и водят към една цел.

В материалния свят виждаме, че атомите са изградени от два противоположни заряда – минус и плюс, и от неутрални частици. Така става съединяването – именно между противоположни, различни елементи.

После атомите се съединяват в някакви структури, молекули, кристали. Различни химически елементи се съединяват помежду си, съгласно валентността – броят на свободните електрони, отрицателните частици, намиращи се в орбитата, тоест свободните за създаването на връзка.

Целият живот се основава на съединяване и разделяне, на връзка във всевъзможните форми. Всичко това са проявления на желанието за наслаждение. Ако в молекулата има два електрона, свободни за създаването на връзка с други – това говори за способност за съединяване. Винаги става дума само за желание, което измерваме или с количеството свободни електрони, или по отношение на силите, или на някакви други свойства – сили за привличане или отблъскване.

Но в крайна сметка, винаги става дума за желанието. Жълтият и зеленият цвят, различните звуци, водата, небето – всичко това са различните видове желания. Намираме се вътре в това желание! Освен желания, нищо друго не е създадено.

Но вътре в това желание, имам усещане за самия себе си и за външния свят: за неживото, растителното, животинското, човешкото или за духовните свойства: „корен-душа-тяло-облекло-дворец” – и това са също желания. Аз трябва да ги обединя всичките и да ги управлявам, за да отдавам с тяхна помощ.

Цялата картина на реалността: милиардите хора, Вселената, духовните светове, разкриващи се във връзката между нас – всичко това са форми на желанието. Освен това,  нищо не мога да направя – само все повече да разкривам онова, което се намира вътре в цялата тази система, във всички сфери. И тя ми се разкрива, в зависимост от това, доколко мога да отдавам с помощта на всичките тези форми на желанието.

Но ние живеем със своите усещания. И затова, не разбираме какво е самото „желание” – ние разбираме: „Аз чувствам, Аз желая”. Отделно желание не съществува – а само така, както аз го усещам. Усещаното желание – това вече съм Аз!

От урок по „Въведение в науката кабала” (Птиха), 21.06.2011

[46023]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→