Хората, които могат да предсказват бъдещето, винаги предизвикват интерес в нас. Дори ги гледаме с известна доза завист. Струва ни се, че ако можехме да предсказваме бъдещето, бихме могли да променим живота си към по-добро. 

Но всъщност познаването на бъдещето няма да ни помогне да поправим света или себе си. Ето защо кабала не се занимава с предсказания.

И каква е ползата, ако зная бъдещето? Нормалният човек е устроен така, че за него е по-добре да не знае какво го чака. Например, защо би искал да знае за предстоящите нещастия? Нима човек би искал да знае, че ще умре след няколко месеца?

Представете си какъв живот би имал след такава новина. Ако е сигурен, че предсказанието ще се сбъдне, това означава, че ще съкрати живота си за този период – от днес до деня на смъртта. Какво хубаво има в това?

Затова не си струва да завиждаме на гадателите. Освен това, обикновено животът им не е много добър. Те не са толкова щастливи, колкото обикновените хора.

Ако човекът наисина иска добро бъдеще за себе си и своите близки, трябва да го изгради в настоящето, сега, във всеки следващ миг. Тези негови действия ще определят по-нататък живота и бъдещето му.

От една страна това явление обаче съществува и съществува, за да ни обърка още повече. А от друга страна за да ни приближи до разбирането, че в природата има сили, излизащи от рамките на неживото, растителното и животинското ниво, до които сме ограничени.

И това ни кара да се замислим как наистина можем да се научим да управляваме нашето бъдеще, за да не бъдем в този живот просто като стадо, което отива на заколение, а да можем да балансираме и да формираме бъдещето си във всеки един момент и за по-дълъг период от време.

Преди всичко трябва да получим сили, които ще ни издигнат над природата и ще ни позволят да я управляваме. В природата действат две сили: добро и зло. Намирайки се между тях, ние с тяхна помощ формираме нашето състояние.

Ако се научим да управляваме тези две сили, използвайки ги като юзди и се държим на добрия път, към ясна цел, към абсолютна хармония с природата, ще можем да видим всичко. 

Пред нас ще се разкрие светът на безкрайността и ще го видим от край до карй. Но само при условие, че вземем юздите на управление в наши ръце и започнем да реализираме програмата на творението, идентифицирайки се с всичко, което се случва. 

В този случай бъдещето ще ни се разкрие и ние ще го разкрием със собствени сили. Светът ще ни се разкрие в момента, в който достигнем някакво вътрешно равновесие между доброто и злото.

Засега се намираме под властта на негативната, егоистична сила. Тя ни заключва в своя пашкул, в своята черупка и ние виждаме само нашия ограничен живот в този тленен свят.

Ако искаме да разкрием за себе си нов свят и да влезем в безкрайното измерение, трябва да добавим в него положителната сила, която ще ни разкрие нови хоризонти. Това е мощната сила на участието, любовта, която ни помага да излезем от черупките си и да почувстваме цялата вселена.

Тогава ще започнем да живеем едновременно във всичко времена: минало, настояще и бъдеще, защото в това състояние, когато балансираме положителната и отрицателната сили, времето изчезва. И човекът става безсмъртен, защото се включва в баланса между двете вечно съществуващи сили – добро и зло, и започва да живее в друга реалност, не в животинското тяло, а в душата, която е вечна.

Тялото на човека е просто биологична маса, както при всяко животно. Неживата, растителната и животинската степени на природата живеят и умират, погълнати от егоизма си всеки ден. В деня на нашето раждане вече сме обречени на смърт. Но душата не е!

Душата е равновесие между две сили: добро и зло в средната линия. И това равновесие е любовта, която е вечна. Нейното постигане е нашето бъдеще и нашата съдба.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Курсът „психология на щастието“ счупи рекордите по популярност в Йейлския университет – за него се записаха над 1200 студенти.

Човечеството упорито се стреми към щастие, покорявайки нови върхове, но всеки път, правейки равносметка, нещо не ни достига. Защо? Ние сме единственият интелигентен вид на планетата с огромен потенциал и в същото време най-нещастният.

Задълбочено изучавахме собствената си психология, похарчихме стотици милиони долари за изследвания, създадохме цяла наука за щастието, но така и не сме го „хванали за опашката“.

Вярно е, че през последните десетилетия бяха разрушени много митове и заблуди. Например учените установиха, че богатството и консуматорството са само заместители на щастието, а гените и външните обстоятелства не са всички негови компоненти.

Нещо повече, мащабни проучвания показаха, че щастието не е само психологичен феномен, а по-скоро наше общо достояние, пряко произтичащо от добрите, хармонични отношения между хората.

През последните години прочетох много доклади, разгледах статистически данни и видях как учените поставят все нови и нови щрихи върху картината на човешкото щастие. Въпреки, че всъщност тя е очертана отдавна.

Накратко, „щастието е любов“. Казано съвсем не от поет, а от харвардския професор Джордж Вейлънт, чийто екип обработва 75-годишни статистически данни за пет поколения. Това определение ми хареса. Много други изследователи го повтарят.

По този начин постепенно се избавяме от илюзиите. Психологическите упражнения за учениците, разбира се, имат определен ефект, но много по-ценен е ключовият фактор – позитивната среда, пропита от взаимна грижа и подкрепа. Тя оказва огромно влияние върху тонуса, здравето и чувството за щастие.

Но защо тези открития не ни помагат да станем по-щастливи? Защо теорията, подкрепена с множество емпирични доказателства, не успява да направи кардинален пробив?

Защото в търсенето на щастие се сблъскваме със собствената си природа… и безсилно отпускаме ръце. Тя е господар, тя ни води и общо взето не се интересува от фактите и разума. Можем само да я смекчим, успокоим, „умиротворим“ за известно време, но в основата си тя е ненаситна.

Психологията спира дотук, след като е достигнала естествените си граници. И тогава започва науката кабала, която ни позволява да подчиним човешкия егоизъм, да се измъкнем изпод властта му и да намерим щастието на друго ниво. Щастие, което не е ограничено от задушаващата сила на себелюбието, безгранично щастие.

Надявам се, че някой ден Йейл ще говори за това. 

С уважение Майкъл Лайтман

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - Няма коментари→