Въпрос: Виждайки недостатъците на другаря си, всъщност наблюдавам своите собствени недостатъци. Как да разпозная в другаря си поправеното състояние?

Отговор: Работата с групата е многостенна и се провежда до самия край на поправянето, при това, моят поглед върху групата постоянно се променя. И дори групата да е от няколко човека, ако те са ценни за мен, ако ги ценя така, сякаш само те са в света, с една дума, те са цялата ми реалност, тогава групата става голяма, велика в моите очи. Всичко зависи от важността, която им придавам. Така детето се отнася към баща си – за него той е най-добрият баща в света. Тук са и количеството и качеството, преплетени помежду си.

А след това вървя нататък, и в зависимост от правилното сближаване с другарите, разпознавам в тях висшата система, в която трябва да се включа. Подобно на цялата Вселена, с всичко, което е в нея, групата съдържа в себе си всички духовни светове. Към нея се присъединяват все нови и нови души и тъкмо тя представлява света на Безкрайността. Всички светове се разкриват в нея като обединяваща ни система. А ние се сближаваме помежду си, съкращаваме, ”свиваме” ги нагоре, докато не се превърнат в света на Безкрайността.

Съответно, започвам да гледам на другарите си и на действителността по друг начин. Сега различавам даващите ми се възможности да управлявам себе си и реалността, държейки посока към същата цел. Фокусирам се върху нея, устремявам се към такава взаимна връзка между нас, която създава единното желание. И в него, съгласно подобието, разкриваме единната сила.

По този начин напредвам – като използвам себе си, групата и всичко, което е помежду ни, заради постигането на тази цел. Не е нужно да излизам извън групата – в нея разкривам всичко: кабалистите, душите, духовните парцуфим, световете… Всичко се събира и се включва в нея. Ето какво открива човек по време на своя напредък.

Въпрос: Означава ли това, че групата ”излъчва” в диапазона на отдаването и само аз, бидейки непоправен, сега улавям, друг, егоистичен диапазон?

Отговор: Вярно, все още не сме се настроили на диапазона на отдаването. Казано е: ”Всеки съди съгласно своите недостатъци”. Това се отнася към всичките ми органи за усещане – те още не са станали истински, в тях за сега все още действа егоистичното желание и затова, вместо вярната картина, възприемам размитата навигация на нашия свят.

Поправяйки своите усещания, виждам друга реалност. Но тя отново ще се управлява и утвърждава пак в петте сетивни духовни органа. И до самия край на поправянето тя все пак ще е ограничена – от духовните рамки на петте сфирот, парцуфим, светове. Във висшите светове възприятието също представлява материал и облечена в него форма. Сега ни се струва: само да стъпим на духовната стълба и ще отпаднат всички бариери. Но не, там човек също постига всичко в своите ограничени съсъди – желания.

Да, той постига връзка между явленията и това го напълва. Но и това напълване е относително. Онова, което засяга истинското, съвършено възприемане на реалността, идва след края на поправянето и ние не знаем какво ще бъде то…

От урока по статия на Рабаш, 18.10.2012

[90574]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Към какво трябва да се стремя: към величието на другарите ми или към равенство с тях? Какво е истинското обединение?

Отговор: Трябва да се стремиш към единство с другарите си – като един човек, с едно сърце. Извисяваш се над тях, за да ги вдъхновяваш с вестта за величието на целта и скланяш глава пред тях, за да получиш тази вест от тях.

В противен случай това ще е псевдо равенство, като че ли сте в неутрално предаване – т.е. въобще не си въздействате един на друг. Най-лесният начин да се „изравните“ е като се обърнете с гръб един към друг: „Това е твое, а това – мое“. В този случай не сравнявам това, което има другият, с това, което имам аз. Нека да сме равни “за забавление“ – но аз живея в мир, без претенции.

Но истинско равенство означава, че искаме максимално да се обединим и да се вдъхновяваме взаимно от величието на Твореца. За тази цел отменяме себе си и колкото може повече възхваляваме групата в своите очи. И тогава всички ние, създадени от Твореца толкова различни, наистина сме равни – равни по отношение на целта.

Ако ние всички се стремим да си влияем един на друг, да се скланяме пред другарите си, ако се стремим да възвеличаваме, да прославяме Твореца в своите очи, ако ни тегли само към Него, ако искаме да се обединим, да се отречем от себе си и да се слеем с Него – по този начин ставаме равни, Тъй като в крайна сметка целта ни е да се съединим с Него. Включвайки се в Него, всички се изравняваме дори по тези свойства, които ни различават по рождение. Именно Творецът ни е създал различни и затова при включването в Него неравенството изчезва.

От урок по статия на Рабаш, 18.10.2012

[90646]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Трябва да се обединим във всички наши желания, за да постигнем целта, обединението между нас, от което нямаме никаква представа. Това е като пъзел, който Творецът е създал за нас, а ние трябва да се опитаме да го съберем.

Стараем се колкото е възможно повече да се приближим един към друг, но връзката между нас, така че да сме в контакт, е възможна само при условие, че Творецът ще го направи. Самите ние не сме в състояние да влезем в контакт един с друг, още по-малко да се съединим. Творецът трябва да бъде свойството отдаване между нас, което да ни свърже.

Тъй като колкото повече се приближаваме един към друг, толкова по-голямо отхвърляне възниква между нас, както между два положителни или два отрицателни магнитни полюса – колкото повече се опитваш механически да ги приближиш един към друг, толкова повече те се отблъскват взаимно от магнитното поле.

Какво да се прави? Творецът трябва да бъде като лепило тук. Тоест силата на отдаване трябва да бъде повече от силата на получаване и тогава те ще се слепят помежду си, при това без да отменят силата на отхвърляне, а ще започнат да я използват. В нашия свят няма пример за това. А в духовния дори силата на отблъскване се превръща в сила на привличане.

Не разбираме как е възможно това. В теб остава силата на отхвърляне, егоизмът с неговото желание си остава, но работи по обратен начин. В нашия свят няма нищо подобно на това и ние не разбираме как силата на отблъскване може да действа като сила на привличане. За това е нужно особено свойство, наречено „светлина, възвръщаща към източника“, което изведнъж дава на силата на отхвърляне способност да се добави към силата на привличане и свързване, при това без да отменя себе си, без да се превръща в противоположна сила, а да остане себе си.

От урок по книгата „Зоар“, 18.10.2012

[90572]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво показва, че човек напредва по трите линии, а не се самозалъгва, сякаш във всичко оправдава Твореца?

Отговор: Признак за напредък е това, че той не просто казва за всичко „Слава на Бога“, а понякога изпада в състояния, в които не може веднага да оправдае Твореца. Въпреки че истинският герой, който е високо в духовното, се чувства по този начин. Необходимо е да се постигне огромно поправяне, за да можеш през цялото време да анализираш така себе си и да притежаваш сили да благодариш на Твореца за всичко лошо като за добро.

А до това трябва да се извърви дълъг път, през множество състояния и понякога човек попада в такива ситуации, когато не може да се съгласи с висшето управление, не иска и не го приема. Разкрива се лявата линия и в него започва да говори Фараонът, грешникът.

Нужно е известно време, за да се разкрият в нас всички грешници, за които разказва Тора, всички престъпления. И когато човек попада в такова престъпно състояние, разсъждава именно така, както Тора казва: „Кой е Творецът, че да Го слушам?!“ Той ругае Твореца, попада на мястото на знаменитите грешници: Билам, Балак, Аман, тъй като се изисква да разкрие цялата лява линия.

Ако от самото начало навлезе в дясната линия, не за да намаже с мехлем раните си, а с цел да напредва, то излиза от нея в лявата линия. И тогава управлява и двете. В противен случай това се нарича не дясна линия, а просто самодоволно състояние. Линия е нещо ясно ограничено и от двете страни.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 17.10.2012

[90534]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Цялата книга „Зоар“ разказва за разкриването на Твореца от творенията. Кой е Творецът? – Висшите сфирот, в които се облича простата висша светлина, и чрез тези сфирот ние, намиращите се в Малхут, получаваме тяхното въздействие в различни форми. Това въздействие води до разширяване на Малхут и тогава тя, т.е. желанието, се впечатлява от тях.

Ние, в този свят – сме много далечно следствие на тези процеси, които се случват във висшата степен. Но ние също се впечатляваме от висшата светлина, облечена в желанието. Само че започвам да усещам това желание във формата на неживата, растителната, животинската природа и хората. Аз уж виждам тази картина. Всичко това е светлината, действаща вътре в съсъда /кли/, в желанието. Но ми дават да видя нейната проява като театрална постановка, като картина, игра, представена пред мен, макар в действителност да не трябва да виждаме нищо. Защо въобще трябва да виждам, ако не се намирам в правилното желание, не разполагам с екрани, нямам никаква прилика с висшия свят?

Така виждаме също в нашия свят: свалям очилата – и не виждам нищо, слагам едни очила – и виждам на един метър пред себе си, слагам други очила – и виждам на десет метра от себе си. Тоест всичко възприемаме според подобието между това, което е извън мен, и това, което е вътре в мен. Трябва да има някакъв адаптер. Всъщност, основният закон на природата е във връзката  между нейните части – това е законът за подобието по свойства. Ако има два обекта, според степента на общото между тях, те са във връзка, във взаимно влияние, получават впечатление един от друг. Трябва да има подобие, в противен случай те няма да се възприемат помежду си.

Пребивавам само в желание за наслаждение. И има Висша светлина. Желанието за наслаждение не е предназначено да получи каквато и да е от Висшата светлина, да изпитва нейното влияние, то само е разделено от нея. Така трябва да бъде. Дори тъмнината не би трябвало да усещаме. Но е бил създаден някакъв спектакъл, илюзорна картина, наречена „този свят“ – най-вътрешната сфера от всички духовни сфери. В тази сфера желанието за наслаждение е разделено от духовното, от светлината, от тъмнината, от всичко, усеща себе си съществуващо.

Сега сме в това състояние, защото това е отпечатък на целия духовен свят. Така че тук са ни дали игра: опитваме се, опитваме – и в резултат достигаме до духовното. Защо? Нашите усилия не струват нищо, с изключение на това, че прилагам усилие. Трябва да влагам сили – и противно на тях пробуждам за себе си отдалеч, отвън, светлината, възвръщаща към източника.

Но в действителност, нашият свят няма нищо общо с духовния свят. Затова целият ни напредък се извършва по такъв начин, че не сме във връзка, че не знаем и не разбираме. Само че, какво трябва да направим? – Да предприемеш действия, които кабалистите ти казват, за да се пробуди светлината, възвръщаща към източника. Ако я привлечеш към себе си – ще ти помогне, ако не я привлечеш – няма. С разума си никога няма да я събудиш. Възможно е само по един начин – ако се склониш пред групата, която ще стане твое обкръжение. От цялата тази сфера, наречена „този свят“, на теб са ти предоставили група. Ако работиш правилно с нея, ще излезеш от тази сфера във висшия свят, в противен случай – не.

От урока по книгата „Зоар“, 09.10.2012

[89849]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как да се старая да почувствам другите, ако усещам само себе си?

Отговор: Ако човек е открил, че усеща само самия себе си – това вече е голямо постижение. Сега само трябва да разбере, че с това усещане за самия себе си той завинаги ще остане в усещането за този свят. Това възприятие се нарича ”този свят”.

Ако човек е разбрал това – то вече е постижение. Когато разкривам, че усещам само себе си и чрез себе си възприемам всичко останало, вътре в себе си – това се нарича усещане на този свят. Това вече не е просто състояние.

Сега трябва да се вслушам в кабалистичните книги, които утвърждават, че духовният свят се намира зад пределите на това усещане, извън мен – в другите, и да се замисля как да ги усетя вместо себе си.

Всичко, което усещам сега, съществува само в мен, а не в реалността. Това са само образи, картини, нарисувани вътре в мен. Сега пред мен стои въпросът: Как да изляза извън себе си, навън?

За това са ми дадени другарите, групата, чрез съвместни действия да започнем да пробуждаме светлината, която ще ми помогне да изляза от себе си навън, при тях, както се казва, зад пределите на личните си интереси.

От урок по книга Шамати, 14.10.2012

[90334]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човек трябва да приложи усилия, да играе, за да може максимално да се принизи, да се анулира и да може да оцени обкръжението си по-високо. И в резултат на такава игра, в него се формира дясната линия, в която, както му се струва, той може да се съгласи да остане до края на живота си. В онзи момент, в който достига такова пълно ”насищане”, той отсича това състояние и отделя време на лявата линия.

В лявата линия той се самопроверява: ”Наистина ли мисля така, постигам така? Наистина ли усещам в своите желания такова величие на Твореца и съвършенство? Истина ли е, че съм постигнал такова разбиране и такова чувство в сърцето и разума си или това е само външното влияние, като плода в майката, който напълно се е анулирал?”

Но аз не искам да се анулирам, по-рано анулирах желанията си само в дясната линия. А сега искам направо вътре в тези желания, които сега откривам в лявата линия, да усетя величието на Твореца.

И тогава в мен възниква усещането за недостиг, но задържам тези две линии така, че да се уравновесят, нито една от тях да не доминира, запазвайки своя баланс, своето равновесие. Времето за пребиваване в лявата или в дясната линия не е определено по часовник, независимо, че е записано, че 23 часа и половина трябва да се намираме в дясната линия, а само половин час – в лявата.

Трябва да се стараем колкото се може да прибавяме и към дясната линия, и към лявата. Не може да се решава, че вече е направено достатъчно и трябва само да чакаме, кога Творецът ще започне да действа и да съедини за мен тези две линии в една.

Човек през цялото време преминава от едната в другата, докато не се натрупат достатъчно усилия, в следствие на което се разкрива третата линия. Той предизвиква това разкритие, като издига своя недостатък от лявата линия на нивото на дясната и моли Твореца да му разкрие величието си в отговор на тази потребност. Тъй като иска да постигне величието на Твореца, величието само да отдава, за да му позволи да работи с тези разкрили се в него желания в намерение за отдаване, над знанието.

Егоистичното му желание се прекланя пред разкриващото се величие за отдаване и се съгласява да работи под властта на Твореца. Това означава, че човек изгражда главата на своето духовно тяло (парцуф), в което прави разчети, позволяващи да отдава заради самото отдаване и да получава заради отдаването.

От урока по книга Шамати, 17.10.2012

[90528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава за нас реализацията на правилото за любов към ближния като към самия себе си?

Отговор: Означава да престана да усещам различията между себе си и другаря си. Такова е първото правило, към което трябва да добавим сега и вярата.

Например, майката има инстинктивна любов към своята рожба. Това достатъчно ли е? Не. Любовта я привежда в действие, грижейки се за рожбата си, непрекъснато. Така че, само любов не стига – трябва още и трепет, тревога за любимия, взаимна връзка с него, грижа за неговите желания, истинско безпокойство за тяхното удовлетворяване. Тогава усещайки трепета, аз проявявам, изразявам своята любов и това изразяване се нарича ”вяра”.

И така, любовта всъщност е правилното отношение към ближния, но целта на творението не се ограничава с това. Ние с ближния се взаимовключваме, създаваме един взаимен съсъд, напълваме го, и от любов към ближния, преминаваме към любов на Твореца.

Въпрос: Как любовта към ближния може да придава сили, да подсигурява ”горивото”? Как човек, потопен в себелюбие, може да усети желанието на другите?

Отговор: Посредством светлината, възвръщаща ни към Източника. Разбира се, че без нея сме за никъде.

Въпрос: Значи, трябва само постоянно да генерираме желание, насочено в тази посока? И тогава светлината ще ни върне ли към Източника?

Отговор: Да. Нашата работа е единствено в това, да създаваме необходимост от любов, взаимно свързване, взаимна връзка, да искаме да бъдем в ближния, да приемаме неговото желание вместо нашето. С такива действия привличаме светлината.

И преди всичко трябва да знаеш с какво можеш да се уподобиш на светлината, на нейната природа. Тя е една, обикновена, безгранична, тя е даваща, тя желае да носи благо на всички. Ако поне мъничко придобиеш такъв устрем, толкова ще се приближиш към нея, и това сближаване ще ти подейства. Светлината е непроменлива, но със твоя устрем към нея усилваш нейното въздействие – при това, както на злото си начало, така и на доброто.

На нивото на законите на нашия свят то се проявява в това, че влиянието на общото поле е обратно пропорционално на разстоянието на квадрат. По такъв начин, ако съкращаваш дистанцията наполовина, светлината ти въздейства четири пъти по-силно.

Въпрос: По време на урок привличаме светлина. Какво трябва да правя през деня? Как да работя с другарите си така, че да създадем правилно желание за следващия урок?

Отговор: През деня също привличаш светлината, доколкото поддържаш връзка с главния. А освен това си свързан със световната група, която не прекъсва своите усилия. Например, от нас щафетата се приема от Австралия или Южна Америка. Ние сме един съсъд, едно цяло и дейността не се ограничава само с твоето учене. Разбира се, по време на урок привличаш повече светлина, но като цяло работим 24 часа в целия свят.

Въпрос: Как най-ефективно да привличаме светлината? Какво трябва да прави всеки от другарите, независимо от това, къде се намира?

Отговор: Да искаш да се поправиш, да се обединиш с тях и с това да образуваш място за разкриване на Твореца. С това Му доставяме най-голямото удоволствие. И в това е цялото ни наслаждение – онова, което той иска да донесе на Своите създания.

Въпрос: Имаме ли възможност да проверим усилията си и да получим отзив от общата система?

Отговор: Ако всеки от нас приложи малко усилия, той ще започне да усеща в себе си промени всеки ден, да изпитва нещо ново, да допуснем един път в месеца или два пъти. А след това промените ще се слеят в непрекъсната верига: вход – изход, и отново вход – изход: всяко по за няколко секунди.

Съответно, ще се промени и твоето отношение към тях: ще придобиеш свой стабилен път и ще можеш да класифицираш издиганията и паденията в двете линии, оценявайки ги от средната линия.

От урок по статия на Рабаш, 14.10.2012

[90250]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Казано е, че човек трябва да се анулира вътрешно. Но от къде може да вземе сила за това?

Отговор: Разбира се, че не сме властни над вътрешните си желания, но можем да им повлияем за сметка на външните действия. И разбира се, това ще бъде лицемерно, лъжовно, но благодарение на това, че се анулирам външно, постигам своето вътрешно анулиране.

Правя го преднамерено, с желанието то да се случи. И затова действията ми се оценяват като молитва, молба за помощ, МА”Н, защото наистина се надявам чрез тях да си самоповлияя.

Затова е толкова полезно да се принизяваш с практически действия пред другарите и това ще предизвика вътрешната ти промяна. Човек се страхува да се анулира и да остане без собствен разум, мнения, страхува се да изгуби своя ”АЗ”, целия натрупан жизнен опит, кръгозор. Ако и сега мисли така, това е знак, че той все още не е осъзнал собствената си нищожност, че не се е убедил, че е лишен от възможността със собствени сили да достигне успех.

Все още не се е разочаровал от своите сили и затова му е рано да преминава към такава работа. Ще се наложи да изчака още няколко години, докато не се убеди, че нищо не му помага и му остава само да изтрие всичко, което е в него, и да приеме онова, което има в другарите му.

Той не знае какво има в тях, само знае, че каквото и да е – то е точно онова, което му е необходимо. А това, което е в него, той иска да изхвърли навън.

И тогава човек започва да вижда, че всъщност в него е нямало нищо, освен дребнава гордост и вътрешна грижа за своето его. А всъщност, цялото духовно, цялото висше стъпало се намират извън него.

От урок по статия на Рабаш, 15.10.2012

[90407]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Написано е, че ”мнението на Тора е противоположно на мнението на еснафите.” Онзи, в който не се е събудила точката в сърцето, никога няма да може да разбере в какво се състои напредъкът на човек по пътя към Твореца. На него му се струва, че главното е  да научи повече, да произведе повече действия, да стане по-умен, по-съобразителен, да разбира по-добре усвоеното от книгите, да владее теоретически материала.

Такова е мнението на еснафа, т.е. на онзи, който действа съобразно своя егоизъм, съобразно своята природа. И разбира се, че не може да го осъждаме за това, защото такъв е създаден от Твореца. Но съществува противоположност между мнението на Тора и мнението на еснафа. Ако човек притежава точка в сърцето, е способен да придобие мнението на Тора, състоящо се в отдаване и любов към ближния – противоположно на онова, към което се стреми егоистичното желание на еснафа.

Такъв поврат се постига за сметка на връзката със светлината, с Твореца, чрез работата в група. И това е точно обратно на онова, което смята обикновеният човек, висейки над книгата, спорейки с другите за някакви детайли, като се опитва по такъв начин да си изясни материала. Но ако човек действа съгласно призива на точката в сърцето, започва да търси как да се промени.

Той не търси как да удовлетвори своето желание и разум със знания, за да разбира теоретично написаното в тях. За него е важно, доколко той се променя и уподобява на Твореца. Той не се смята за стопанин, а желае да се промени. Неговата придобивка е в това, доколко се е освободил от самия себе си, от своите собствени свойства и се стреми да придобие подобие с Твореца, за да стане човек, Адам, което означава ”подобен” (доме) на Твореца.

Затова този път е противоположен на обичайното земно съществуване. Той върви ту нагоре, ту надолу, тъй като човек трябва да се промени. Той се намира в обкръжение, което го поддържа, за да се занимава с учението, което пробужда в него такива намерения. Благодарение на това учение и обкръжението, върху него въздейства висшата светлина и го променя.

Преди всичко, човек се освобождава от това, кой е бил преди, постепенно заменяйки всичките си ценности. От страни почти не се забелязва, че в него се случват такива значими промени. Вижда се само, че понякога той става силен, разсеян, или превъзбуден. Скоростта на промяната зависи от интензивността на неговата работа, от това, колко сили прилага, дали използва всеки миг от живота си, всяко състояние за това, колко усилия е способен да приложи за своята промяна.

Всъщност, човек свиква да минава през такива състояния и повече не се намира под тяхна власт. Опитът му помага да констатира, че сега се намира в падение, а след това във възход, и той разбира как трябва те да преминават. Започва да се отъждествява с тях, със самите тези промени, а не с животното, което ги усеща върху кожата си.

Това означава, че започва да се издига към екрана. Все още няма истински екран, но вече може да действа като експерт, наблюдавайки се сам, независещ от гледната точка, проверявайки и установявайки кой е той и какъв е. Така работи над самия себе си. Такива са първите, но много важни етапи на духовния напредък.

От урок по книгата Шамати, 04.10.2012

[89657]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→