Законът на любовта в системата Адам Ришон

Ние не знаем какво е “любов”. Обичам да ям, обичам децата, обичам жените – обичам всичко, което ми доставя удоволствие, за да напълня егоизма си.

А в духовното под любов се разбира нещо съвсем друго: способността да напълниш другия, да почувстваш неговите желания и да се наслаждаваш, че ги изпълняваш. Затова посоката на любовта и нейното осъществяване са точно противоположни на материалната любов.

Любовта между приятелите  е съединяване на общите части на душата Адам Ришон, които чувстват отблъскване една от друга. Стремейки се да се обединят, те разкриват своето отдалечаване  и разединяване и трябва да поправят своята ненавист на любов. Именно до степента, в която омразата и неразбирането се разкриват между всички части, те могат да се обединят и напълнят взаимно.

Затова любовта е запълването и съединяването на противоположностите, които първоначално се ненавиждат една друга.

Ние трябва да възстановим връзката си в единната система Адам Ришон, според която е изградена цялата природа. Всички нейни частни и общи закони и принципи произтичат от тази система. И ако се стремим да свържем тези части заедно, въпреки противоречието им, ще поправим себе си и цялата реалност.

Приближавайки се един към друг, постепенно ще започнем да усещаме как се допълваме и се намираме в съвършен свят. Между противоположните части течат взаимни потоци: от минус към плюс и от плюс към минус. Затова се усещаме във вечен свят, където животът постоянно тече.

Никой не иска да унищожи и убие другия, а напротив: пресичаме определена граница (Махсом) и тогава чувстваме, че отрицателните и положителните сили се допълват и създават вечен поток, към който ние също принадлежим. Това дава усещането за вечен живот.

Всичко зависи само от степента на нашето обединение, когато преминаваме границата, до която сме чувствали своята противоположност и започнем да се напълваме един друг. Чувството за взаимно допълване ни дава усещане за вечност, където няма смърт.

Трябва само да се научим как най-добре да се свържем с другарите си за взаимно допълване, за да не виждаме недостатък в никого, а само покана за поправяне и единство.

От урока на тема “Законът на любовта в системата Адам Ришон”, 22.12.2020

[275819]

Ваксинирани, объркани

Сякаш виждаме светлина в края на тунела. Но това не е края на тунела, а просто лампичка, която разпръсква тъмнината около себе си. За да излезем на светло, е нужно нещо повече от ваксина.

Никога не съм говорил за коронавируса в медицински смисъл. Пандемията за мен е симптом на общо заболяване на човечеството, част от системен процес, който вече не може да бъде спрян. Усилията ни да го обърнем са безсмислени. Човечеството пораства и никога няма да бъде същото.

За съжаление, борбата с вируса, сама по себе си необходима, замени по-мащабната задача – хуманизиране на отношенията между хората. Искаме да сложим край на проблема, като останем такива, каквито бяхме. И това  е фаталната ни грешка: реалността се променя, а ние не.

Светът премина в  нова, глобална фаза на развитие, която изисква интегрална взаимовръзка, взаимодействие и взаимно разбиране. Без това системната криза ще продължи да расте и никаква ваксина няма да я спре. Ще има възходи и падения, но не бива да се заблуждаваме, защото на раменете си имаме товар от общ нерешен проблем – нашето вътрешно, дълбоко разединение.

Ние построихме всичко в името на себелюбието и затова сега, в края на епохата, всичко постепенно се обръща срещу нас. Такива времена настъпиха. И без ваксина, и с ваксина, ние се отдалечаваме все повече от вчерашния ден, съпротивлявайки се на всяка крачка и неохотно разкривайки прогнилата основа на нашите отношения, абсолютно непригодни за следващия етап.

Пред нас, в края на тунела, сякаш се вижда светлина. Но това е само лампичка, която разпръсква тъмнината наоколо. Ще преминем през тази ивица на нова надежда за връщане назад във времето и може би най-накрая ще разберем, че в нас има по-сериозна болест от коронавируса и изобщо не сме излекувани от него. Егоизмът се корени в  нас, разяждайки човека, обществото, целия свят. И докато не започнем да се справяме с това бедствие, няма на какво да разчитаме. Все още сме на пътя към антиутопията.

Човекът влиза в остро противоречие с глобалната реалност. В крайна сметка, глобализацията е преди всичко превръщането на човечеството в единно цяло, в обща планетарна система. Този преврат изиска изцяло нов, цялостен подход, основан на единство и издигане над противоречията. Но при нас всичко е непроменено. Промишлеността, образованието, възпитанието, приоритетите, отношенията ни един към друг и към живота – всичко е запуснато, всичко е морално остаряло, всичко върви надолу.

В условията на неразривна връзка егоизмът не може да стои на кормилото. Той няма да позволи нищо да се направи нормално. Но ние не го разбираме, бездействаме и трупаме отрицателен потенциал. Всичко, което не сме направили през 2020 г. ще премине с нас в 2021 г. и ще се прояви в още по-тежки състояния. Коронавирусът ще ни липсва.

Неприемлив аргумент

Достатъчен е прост, прагматичен поглед напред: чака ни епоха, която ще остави много хора без работа, ще срине индустрията и търговията, ще разбие обичайния живот, ще преобърне идеалите. Тази епоха вече изисква сътрудничество, взаимност, нов поглед, нови решения. Няма да помогнат демонстрациите, бунтовете, изборите и преизбирането. Няма да помогне нищо, докато не стигнем до същността –  до нашата природа, която ни разцепва, слага хората на различните страни на барикадата, разделя единната картина на фрагменти и упорито предлага точкови решения, които ще помогнат на едни за сметка на други. Този откровен, безсрамен ирационализъм вече не може да бъде покрит с нищо.

Милиони хора ще останат без препитание, но това не ме засяга, докато съм устроен и имам изгледи за бъдещето. Утре децата и внуците ми ще се окажат в разбита лодка, но днес аз старателно изхвърлям това от съзнанието си. Не виждам, не искам да видя, че светът се е променил и продължава да се променя. Сякаш съм стъпил в река, отплувал съм от брега и искам да изляза на същото място, въпреки че течението ме е пренесло напред и няма как да се върна обратно. Старият бряг го няма. Пандемията ще отшуми, трансформацията няма да спре.

Коронавирусът трябваше да ни стимулира да създадем нови социални, трудови, общочовешки отношения. И тъй като това не се случи, няма никакво приближаване, защото ние отказваме да разберем и да приемем ситуацията, нашето развитие ще мине по труден, криволичещ, опасен път с безкраен социално-икономически разпад.

Към него ще се добави екологията. Гниейки отвътре, ние окончателно ще съсипем околната среда, ще изтощим ресурсите, ще заразим Земята със себе си. В току-що излезлият фантастичен блокбостър „Аргумент“ бъдещите поколения се опитват да върнат времето назад, унищожавайки предците си. Защо? „Защото от тях океаните закипяха и реките пресъхнаха“. И въпреки че заплахата, идваща от потомците, успява да се предотврати, всъщност, ако се замислим финалът е песимистичен, защото самите ние обричаме човечеството на смърт точно сега.

И за какво? Заради потребителската оргия, вменявана ни от лъжливите медии и социалните мрежи. Заради безсмисленото „животинско“ пресищане.

Тези истини се просмукват в нашето съзнание много бавно, капка по капка. Изкусно ни отвличат от тях – понякога замлъкват, понякога алармират, но така че да не можем да слушаме повече за това. Подкупват ни със статуси, обещания, убедителност, яснота, лекомислие, илюзия за безотговорност.

Но ние сме отговорни, дори много отговорни един пред друг! Всички седим в една лодка, на една планета и бъдещето е едно за всички.

Порастването не може да спре. Хората все по-малко се водят от обещания, по-малко са склонни да прекарат целия си живот като катерици в колело. След пандемията не всеки ще иска да се върне към предишната работа и предишните забавления. Блясъкът, модата, гланца – всичко това сега разнася по-малко зловония.

След няколко месеца, ваксинирани и пуснати обратно в „нормалния живот“ ще открием, че по някаква причина нищо не се рестартира в пълен формат, въпреки всички усилия. Сякаш няма искра, сякаш батерията е свършила.

Тогава ще се погледнем в недоумение. И може би ще започнем да разбираме нещо.

[275494]

Метаморфозите на любовта

Въпрос: Алтруистичната сила на любовта е най-важната сила на природата, тъй като в нея се съдържа творческото, съзидателно начало на енергията на сътворението, което формира, еманира и създава системата. Защо точно нея са нарекли силата на любовта?

Отговор: В нашия свят любовта е привличане към нещо, което ни кара да чувстваме напълване, насищане, нещо приятно. Това може да бъде предизвикано от цвят, звук, форма – всичко освен от хората. И при хората е същото.

Въпрос: Често чуваме от Вас и от много философи, че природата ни обича. Нямам предвид понятието “Творец”, което от гледна точка на кабала е тъждествено с понятието “природа”. Какво означава, че природата ни обича и ние трябва да я обичаме?

Отговор: Любовта е закон на природата. Взаимното привличане за изпълняване на някаква обща функция дава възможност за възпроизвеждане и т.н. В частност потомството и размножаването наричаме следствие на любовта.

Въпрос: Човешката любов се основава не на благото на другия, а на благо за себе си чрез благото на другия. Ясно е, че алтруистичната любов не съществува. Има много голяма разлика между алтруистичната любов, когато мислиш само за другия и го напълваш, и човешката любов. Хората не могат да обичат просто така, без някаква полза.

Често нашата любов преминава в омраза. Ако аз обичам някого и той ми изневери, любовта преминава в омраза. Защо между тези чувства има толкова малка разлика?

Отговор: Защото ти си искал да се напълниш от този обект, а вместо приятно напълване получаваш от него точно обратното. Затова вместо любов в теб възниква омраза.

Въпрос: Какво трябва да се случи с човек, за да възникне  в него чувство на абсолютна любов?

Отговор: Ако успееш да преодолееш себе си така, че каквото и да е отношението на другите към теб, да се отнасяш с тях еднакво добре, тогава може да има абсолютна любов.

От ТВ-програмата “Комуникационни умения”, 23.10.2020

[275104]

Ще ни спаси ли ваксината?

Започна ваксинирането срещу коронавирус. Пионер в това стана Русия, след нея Великобритания започна ваксиниране. Означава ли това светлина в края на тунела? Накратко: не.

Имахме достатъчно време да чуем посланието, което ни донесе коронавирусът. Той разкри нашата социална несъстоятелност – заразно разединение на всички нива. В продължение на много месеци той ни показа, че обществото, живеещо в консуматорство и  взаимно безразличие, е нежизнеспособно.

Ние обаче нe искахме да  чуем и упорито чакахме ваксината. Е, изчакахме, тя дойде. Но тя няма да реши изконния ни проблем. И затова нещастието няма да свърши, просто ще се смени. Ние не навлизаме в период на възстановяване. Навлизаме в период, който е повлиян от последствията от старата беда, които и сега са предостатъчно и е възможно да се прояви нова беда.

Казвам това от позицията на науката кабала, която вижда в настоящия етап общочовешка криза, която тепърва започва да се проявява.

Ние не сме се променили, не сме подобрили нищо, не сме се опитали да стигнем до истинските причини. Дори не сме се замислили за сплотяване на обществото, за сближаване на сърцата. Вместо това решихме да залеем пожара с пари и ваксини. Това означава нещо просто: светът все още не е излязъл от корона блатото, а  на ред e друга беда, още по-сложна, по-всеобхватна и в същото време по-дълбока и жестока във вътрешното си въздействие.

Това наказание ли е?

Смисълът на случващото се изобщо не е да ни накаже. Природата не наказва, природата показва, развива. „В крайна сметка, – казва тя, – аз ще ви доведа до интегрално единство, до добра връзка, до съвършенство. Но ще ви доведа поетапно, за да имате възможност да растете сами“.

Разбираме ли природата? Разбираме ли, че „самостоятелно“ не означава „както си искаме“? Самостоятелно означава отговорно, заедно, без извинения и оправдания. Като добри деца, еднакво послушни и инициативни, готови да учат и мислят.

Добри деца ли сме? Не сме направили нищо в правилната посока. Все още сме в обратното: егоизмът дистанцира хората вътрешно, а пандемията – външно и не можe да става дума за никакво реално сближаване. Добрите отношения в обществото изобщо не стоят на дневен ред, не се възприемат като нещо насъщно необходимо.

Ето защо ваксината, дори да помогне, няма да ни спаси. Защото пропускаме най-важното.

Трябва да се поучим от периода на дистанцирането и да спрем да се заразяваме един друг с вътрешни вируси –  раздор, равнодушие, злоба, омраза. Прекъсвайки тези вериги на заразяване, можем да се научим на истинска грижа, внимание, участие. Нека дори отначало да се преструваме, все пак с правилния подход това би било преломен момент и би запълнило нашата обща взаимозависимост със съвсем различни импулси.

Да, сам човек не може да стане по-добър. Но обществото може, ако действа смислено и целенасочено.

Фалшив прагматизъм

Задачата на ваксините,  освен забогатяването, е бързо да върне всички към обичайния живот. По-точно към обичайната работа. Последствията, усложненията, противопоказанията, липсата на елементарна информация – всичко това малко вълнува управляващите и националните системи за здравеопазване. Те мислят прагматично, статистически, икономически.

В крайна сметка ние сме в ръцете на гигантския фармацевтичния бизнес, за когото не е изгодно да излекува пациентите.

Между другото, израелските лекари не са във възторг от случващото се.

Не, аз не препоръчвам нищо във връзка с ваксинирането – решете сами. Аз само за пореден път посочвам проблемите на нашето общество, което се превърна в „пасище“ за корпорациите и паричните потоци, в дрипава тъкан от дребни интереси, които умело ни насочват към сблъсък помежду ни така, че по-рядко да вдигаме глава над безкрайната ежедневна суета.

С каквото и да ни тъпчат, в крайна сметка ни давят с хапчета омраза, тесногръдие, разделност и пристрастно мислене. С всички сили ни държат в изгнание от единството, от топлината, от любовта. И това не се отнася само за Израел.

Човечеството не се възстановява от шока и е в процес на свободно егоистично падане. То вече започва да го осъзнава, започва да излиза от безпаметността, но твърде бавно и твърде неохотно.

Всичко, което не направим днес, утре ще ни отнеме много повече усилие и страдания. Трябва да си отворим очите. Няма друго лекарство, освен обединението.

 [275217]

Живот извън тялото

Ако внимателно и безпристрастно анализираме себе си, ще разберем, че и днес живеем, както се казва, извън тялото.

Живея с чувствата, желанията и мислите, които получавам от обкръжението. Въпреки, че са в мен, те не са мои, а ги възприемам отвън.

Оказва се, че сякаш живея извън тялото си, ръководейки се не от неговите нагласи, а от мнението на обкръжаващото ме общество, което ми е внушило как да мисля, как да живея, как да чувствам, какво да правя. Дори не осъзнавам колко различно би било моето възприятие за света, ако живеех като отшелник в гората. Обкръжението определя моя възглед за света и ме кара да гледам на него по този, а не по друг начин.

И това може да създаде големи проблеми. Защото ако човек е израснал в среда, в която е прието да се изяждат, убиват и да се използват безмилостно, той смята, че това е нормално. А други го считат за ужасно и са готови да наложат на „изяждащия“ всякакви наказания.

Чужда матрица

Ние живеем в матрица за възприемане на света, изградена в нас от заобикалящото ни общество, принуждавайки ни да гледаме света точно с по този начин. Посещавайки различни страни, понякога много се чудя, колко различно може да бъде мисленето на хората. Въпреки, че в днешно време това да се случва все по-рядко, тъй като все повече си приличаме, особено жителите на големите градове.

Но понякога виждаш, че заради това, че хората мислят различно и следват други ценности, те имат съвсем различен поглед върху живота, виждат различно от това, което виждаш ти и съдят различно. Различно е възприемането на живота, историята, доброто и злото, различна е целта на съществуването, еталонът на живота, който всеки мечтае да изгради.

Някои смятат, че добрият живот е безделие в обкръжение на много слуги. А за други, обратно, животът се състои в саможертва в името на науката и големите открития. Има различни подходи, напълно противоположни. И проблемът е, че не се разбираме.

Основната претенция, която жените обикновено предявяват към мъжете е: „Ти не ме разбираш!“  И това наистина е така, защото не сме получили необходимото възпитание и за отношенията между мъжа и жената. Изобщо не са ни учили как да живеем в семейство.

В училище не ме научиха да разбирам женската природа и не си представях какво е жената – някакво странно същество, което ще живее до мен. Оказа се, че тя има свои изисквания, свой характер. Нямах представа колко е различен женският подход към живота от мъжкия. Това е съвсем различен свят, но осъзнавах ли го? Исках ли изобщо да разбера жената? Съобразявах ли се с мнението ѝ?

Заради факта, че младежът не получава знания за вътрешния модел на женското възприятие, начина на мислене, гледната точка към живота, той не е в състояние да се съобразява с жената. Затова когато общуваме, ние се удряме един в друг като кремъци и правим искри. Само след много удари постепенно се заглаждаме и се учим да живеем един до друг. Но не сме в състояние наистина да разберем, да проникнем в чувствата и мислите на другите.

Това е огромен недостатък на нашето образование. Доказателство за това са огромният брой разводи и хората, които изобщо не искат да създават семейство.

По същия начин не са ни учили как да възпитаваме деца, как да се отнасяме към детето. И виждаме колко жестоки могат да бъдат родителите към децата си. Самият аз дълго време не разбирах децата си. Защото не бях подготвен да бъда баща – възпитател, който формира детето, който го въвежда в живота. Такова усещане и разбиране не беше развито в нас.

В продължение на десетки хиляди години се развивахме по волята на случая. Психологията, науката за човека, за човешката природа, за вътрешния му свят, се появи само преди сто години. А преди това хората изобщо не мислеха, че е необходимо да се изучава психологията на човека. Беше достатъчно той просто да живее и да се развива както успее.

Едва днес стигнахме до разбирането, че нямаме изход и трябва да изучаваме човека и обществото, за да знаем как да постигнем стабилност и какво да правим с живота си.

Друго измерение

Това не е някакъв мистичен, извънтелесен живот. „Живот извън тялото“ означава, че нашият възглед към света се формира от другите. Виждаме света с различни очи. Това е единствената причина да не се разбираме един друг и на това трябва да се научим.

Вижте колко е трудно за мъжа да погледне на света през очите на жената. Но всеки от нас живее в семейство и трябва да се разбираме по някакъв начин, иначе ще умрем като динозаври. Затова трябва да разберем психологията на противоположната страна, не просто за да се разбираме с другия, но и да се наслаждаваме на живота. Ние сме устроени по такъв начин, че получаваме целостта на живота, само ако се включваме един в друг, допълвайки се един друг.

До днес се развивахме, задоволявайки егоистичните искания на тялото си, стремейки се да грабнем колкото може повече и да се съобразяваме с интересите на  другите хора колкото може по-малко. Но днешната глобална криза ни кара да се съобразявам с ближните, да вземем предвид тяхната гледна точка, да се опитаме да разберем вътрешния им свят.

Оказва се, че сякаш излизам от себе си и се включвам в другите. И така придобивам възможностите на целия свят, всички съществуващи в него мисли и желания. Ставам равен на цялото човечеството, получавайки възможност да почувствам целия свят.

Днес сме на прага на нова ера – възприемането на съвсем различна реалност. Съзнателно сближавайки се с другите, придобиваме многостранен поглед към живота в безкраен спектър от чувства и представи. И това ни отвежда в съвсем различно измерение. Както казват мъдреците: „И видях обратния свят“.

Светът е като чаша на Петри с коронавирус

Коронавирусът е духовен вирус, не в смисъл на някаква мистика, а защото реагира на духа, който царува между хората. Той се наслаждава и се храни с омразата, която съществува между нас, развива се и живее в нея.

Затова той се проявява и започва да набира сила, подхранван от нашите груби взаимоотношения. Колкото повече има между нас омраза, отхвърляне, конфликти, толкова по-комфортно се чувства вирусът, размножавайки се в тази хранителна среда.

Лекарите и психолозите предупреждават за сериозните последици от продължителната изолация на децата у дома. Но, за да могат децата да се върнат на училище, трябва да се променят родителите. Възрастните трябва да коригират лошото си поведение, взаимното отчуждение, омразата. Съществуващият между нас егоизъм, нечистотата, дават храна на вируса, осигурявайки му жизнена среда.

Само взаимното сближаване може да обеззарази мястото, където живее вирусът. Вирусът живее в омразата ни един към друг. Ние сме разделени от задължителна дистанция, по-близо от  която не можем да се приближим и цялото пространство е изпълнено с омраза, претенции, раздори. Това е благоприятна среда за вируса, той се размножава в нея, сякаш е в хранителен разтвор, като в чаша на Петри в лаборатория.

Ако сложим нашите отношения в чашата на Петри, ще видим как вирусите ще започнат усилено да се размножават. И докато не започнем да се променяме, ще страдаме и ще умираме все повече. Твореца няма никакъв друг начин за въздействие върху нас, освен чрез подсилване на проблемите, докато не се съгласим и не се поправим.

Трябва да помислим какво е нужно да направим, за да може цялото човечество, всички народи и всички семейства да живеят спокойно и щастливо на Земята. В противен случай просто ще сложим край на съществуването си. Времето за размисъл вече е изтекло, трябва спешно да започнем да действаме и на първо място трябва да разберем какви промени са необходими и в какъв свят трябва да влезем.

Природата ни води към ново състояние и ние сме длъжни да осъзнаем какво се случва, и да се приведем в съответствие с него. Докато не започнем да го правим, нищо няма да се промени. Как можем да върнем децата в училище и възрастните на работа, ако не съответстваме на новия свят? Ще трябва да стоим вкъщи, докато не разберем, че трябва да се държим по нов начин.

И така е по целия свят. Ту в една, ту в друга държава изведнъж избухва, сякаш е избухнал пожар и отново се успокоява. И тук причината не е във вируса, а в отношението ни един към друг.

Ние навлизаме в нов етап от развитието на човечеството, чиято особеност е, че не природата задължава човека в каква форма да живее, а самите хора с отношенията си определят в каква природа ще съществуваме. Вече преминахме през всички геоложки периоди, природата приключи с нашето развитие и дойде редът на човека. Чрез вътрешното си отношение ние определяме в какъв свят ще живеем.

От Беседа с журналистите, 27.10.2020

[273051]

Смисълът на живота e тук и сега

Въпрос: Много различни школи за самоусъвършенстване предалгат такива понятия, като как да се живее съзнателно, как да се живее в сегашния момент. Те обещават, че това състояние ще позволи повече да се наслаждаваш на живота, повече да го чувстваш и да го управляваш. Как се живее тук и сега?

Отговор: Започнете да постигате смисъла на живота тук и сега. Нищо друго не е необходимо! Аз искам да постигна смисъла на моя живот, връзката с висшата сила, която ме управлява.

А нас ни управлява природата, тя е висшата сила. Да опитаме да разберем какво иска от нас във всеки един момент, как можем да бъдем във връзка с нея и в такава комуникация, че да разбираме как природата ни въздейства и как правилно да реагираме на това.

Тогава моят живот ще бъде изпълнен със смисъл. В лицето на природата ще намеря партньор и ще започна да усещам взаимодействие със заобикалящия свят тук и сега.

Въпрос: Този стремеж по някакъв начин уеднаквява ли мислите за бъдещето?

Отговор: Аз искам това бъдеще да се реализира сега, на това място. Това е моето бъдеще.

От тв-програмата „Кабала експрес“, 06.11.2020

[274183]

Има ли живот след капитализма?

Разговорите за посткапиталистическата епоха се водят от години, но пандемията им придаде актуалност. Има ли нещо добро, което да ни проблясва от времето, когато пазарните отношения ще изгубят властта си?

Преди всичко, нека да признаем, че капитализмът е смъртен, точно както предшествениците му и затова не си струва предварително да се безпокоим за това, което ще дойде да го замени. Не можем да се надяваме, че той просто ще предаде властта на приемника си. Първо, предаването на властта е сложно нещо и второ, къде е този приемник? Какво ни обещава?

Една от ключовите метаморфози, очакващи човечеството зад завоя, ще бъде прекъсването на връзката между работа и лично удовлетворение. С други думи, държавата ще осигурява нуждите на гражданите, независимо от техните усилия. В резултат на това ще се трансформират представите за справедливост и равенство, както и за успех и мотивация. Защото без реални стимули за работа и социална активност, обществото ще изгуби своята жизнеспособност.

Тази тема се обсъжда сериозно от експертите и дискусията обикновено обхваща съпътстващата тенденция – хората ще работят по-малко. Сега говорим за 32 работни часа на седмица, които с течение на времето ще станат 22 часа, т. е. три работни дни.

За израелците това изглежда невъобразимо: според статистиката за последната година, ние работим средно 40,5 часа в седмица, повече от всички в Западния свят. Средният показател в ОИСР е 37 часа, в Холандия – 29.1, в Швеция – 35.9, в САЩ – 38.6.

И все пак ситуацията ще се промени. Индустриалният свят, какъвто го познаваме, потъва морално в миналото и залезът му вече започна. Малко по малко нашите доходи ще бъдат „откъснати“ от работното време и дори от производителността на труда. Да, всичко е принципно ново и изглежда парадоксално на фона на старите декори, но в близко бъдеще ще се промени скалата на приоритетите, а след нея и целият ни живот. Ще открием, че трябва да осигурим на всички граждани на страната нормално, сигурно ниво на доходите, нещо в зоната на средната работна заплата.

Но с какво реално ще бъдат заети, е друг въпрос. И всъщност той е по-важен. За да му отговорим, трябва да осъзнаем предизвикателството, пред което ни поставя историята .

Предизвикателство към обществото

Ние възприемаме егоизма преди всичко като икономически модел, който съответства на съвременните социални отношения. Но отношенията се променят и икономиката се приспособява към тях. В XXI век човекът стана по-егоистичен, по-индивидуалистичен и прекали във всичко: от свръхпроизводство на стоки и услуги до свръхпроизводство на омраза. Всъщност тази задънена улица, подчертана от пандемията, ни води до необходимостта от промяна. Трябва да усмирим експанзивното развитие на егоизма, който не знае мярка в нищо.

Затова следващата формация ще бъде социална, обществено ориентирана. Само абсолютното върховенство на общото благо ще насочи човешката природа и човешкия потенциал в правилната посока. Неслучайно още в средата на миналия век фашизмът се опита да поеме тази свързваща роля, но в извратена форма, в желанието да се смаже и унищожи другите.

Днес вече сме достатъчно пораснали, за да разберем, че „няма други“. Всички сме в една лодка, на една планета, превърната в една глобална система. Разкъсвайки я с дисбаланси, в крайна сметка ще постигнем само общ крах. Трябва да изградим нови отношения, в които единството на интересите ще бъде сигурен залог за благополучието на всички. Само тогава ще бъде възможно правилно да приложим  механизми като универсален базов доход, обществени жилища и здравеопазване, съвместно управление на социалните ресурси.

Казано по-просто, положителните отношения между нас са в основата на новия свят, който чука на вратата.

Този свят е съвсем различен, необичаен и затова трябва да влезем в него внимателно, обмислено, поетапно, със съгласието на различните части от обществото. Необходима е широка дискусия, широко осъзнаване на настоящия период, разбиране на неговите опасности и общата посока на промяната.

Днес милиарди хора нямат представа за същността на случващото се и за истинския смисъл на социално-икономическите промени. В такава ситуация ни очаква взрив. Затова образователната програма е необходима както за хората, така и за правителствата.

Главното е всички да разберем: старото си отива завинаги. Тогава ще приемем и обратната страна на медала: новото изисква адаптация.

Предизвикателство към човека

Когато човек сериозно се замисли за глобалните промени, в него ще се събудят въпроси, забравени от детските години. Какъв е смисълът на моето съществуване? Има ли животът ми по-висша цел от компетентно, комфортно потребление и предаване на щафетата по-нататък? Защо животът е устроен така, че почти целия го пропилявам за нещо, което изтича през пръстите ми? Какъв е балансът ми и какъв трябва да бъде?

Всеки сам трябва да търси тези отговори и затова му е необходима солидна основа, която диктува не какво да мисли, а показва как да мисли, как системно да разбира ситуацията, не ограничена от нашия тесен ъгъл, а издигайки се до общата картина.

В съответствие с тази задача ще се променят образованието, изкуството, дори свободното време. И тогава човекът постепенно ще започне да разбира в какъв свят живее, как светът е стигнал до това състояние, как да формира живота си по-нататък, как да се сближи с другите, как с общи усилия да се изгради здрава среда.

Днес хората от сутрин до вечер са заети с всичко друго, освен с изграждането на взаимоотношения, които да ги направят щастливи. Тук е необходим обрат, връщане към естествената концепция за семейството в широкия смисъл на думата. Защото народът също трябва да бъде семейство. И целият свят също. Трябва да се научим да го правим сега, разбира се, без да  се правим на  ангелчета. С това ще запълним по-голямата част от времето си.

Преди съпругът работеше, а съпругата се занимаваше с домакинската работа. В нашата бурна епоха и двамата работят, и колкото и да печелят, нямат почивка. Самият живот подтиква  хората към безкрайно тичане и те имат все по-малко емоционални сили един за друг или за децата. Но какво може да бъде по-важно?

Пандемията слага край на всичко това. И ако продължаваме да упорстваме, ако се опитваме да продължим така, ще се блъснем в стена или ще паднем в пропаст, което сравнение повече ви харесва. Защото пред нас е промяна на приоритетите. Новият начин няма да се основава на консуматорството, а на вътрешно сближаване, на взаимовръзка.

Ако го осъзнаем сега, използвайки пандемията или дори без нея, ще започнем да оздравяваме икономиката, да намаляваме работното време, да се отказваме от абсолютно ненужните, често вредни бизнеси и производства. Но обществото изобщо не е готово за това. Обществото, в най-добрия случай, само бегло се досеща, че тази спирка е последна. И със страх разчита на продължаване на пътя към нищото.

Прехвърляне

Човекът не е роден за тежък труд, за безкрайно преработване на ресурси в отпадъци от живота. Произвеждане-продаване, заплащане-купуване-изхвърляне, заради тези „идеали“ понякога не виждаме бял ден. Тези отношения ни превръщат в кълбо от нерви, равнодушие, отчуждение, омраза, отчаяние.

Не, ние, разбира се, намираме уединени ъгълчета и приятни занимания. Но когато има нужда от реална взаимопомощ, не на ниво благотворителност, а в социален мащаб, в общочовешки смисъл, всички наши недостатъци веднага се проявяват. Всеки ден да мисля за другите? Защо?

Грижата за другите в съвременното общество е трудна работа. Все още не можем да живеем така, че това да бъде част от нас, естествен порив, удоволствие, както в семейството. Много хора и за близките си не винаги са готови да се грижат.

С една дума, ние сме „каторжници“, роби на природата си. И трябва да се научим да се издигаме над нея. Това обучение ще бъде нашата основна работа, нашит общ принос в полза на новото, развито общество.

В това общество свободата от егоизма ще бъде основната от свободите.  В него равенството и справедливостта ще се изчистят от неолибералното митотворчество. В него статистиката за разводите, болестите, насилието ще пробожда очите до болка. В него нашият БВП няма да се измерва с пазарната стойност на произведените „блага“, а с нивото на човешките отношения, взаимното доверие, увереността в утрешния ден, готовността за полагане на сили в полза на другите, съпричастност, съчувствие. В крайна сметка благото, което произвеждаме ще бъде радостта, която даваме на другите. Доставена с различни средства и по различни начини, но от сърце.

Ето върху какво ще работим. И тази работа няма да бъде стресираща, а разкрепостяваща, освобождаваща от абсурдните идеи за статуса, за размера на банковата сметка, за нещата, които уж ме правят „човек“. Ще се обогатявам по съвсем различен начин, цялото ми богатство ще бъде да съм на разположение на останалите и в това ще намирам удовлетворение, заплащане, безкрайни перспективи за растеж и самоусъвършенстване.

Накратко, това ще бъде различен живот, различно усещане, различен смисъл, различно възприятие. Това ще бъде нашето общо благо, за което всеки ще бъде отговорен и от което всеки ще черпи сили. И когато децата ни израснат в  такава атмосфера, в такъв дух, старият свят ще загуби властта си завинаги и няма да може да ни отклони от пътя.

Ако се замислим, днес не се нуждаем от пари, а от чувство на удовлетворение. Но човек се задоволява с превъзходство над другите, което може да се купи. Това ни доведе до задънена улица – съзнателно и несъзнателно се състезаваме за превъзходство един над друг. Губим живота си за нещо, което винаги е по-малко, отколкото сме искали – това жалко живуркане във вечно неутолимите егоистични желания, което самовлюбено мислим за правилно.

Новият свят ще напълни човека със съвсем различно удоволствие, много по-силно, интензивно и реално, а главното – няма да изтича през пръстите ни. Какво удоволствие? Отдаване.

Сега звучи невероятно, но това, което искам да отдавам, остава с мен. Защото раста, постигам успех, ставам по-добър, вътрешно по-богат, по-щастлив, по-необходим, по-ценен и това вече не може да ми бъде отнето. Това може да бъде надминато само с ново отдаване. Отдавайки, намирам себе си.

Обществото, което ще се научи да живее по тези закони, ще бъде обезпечено с благоденствие и просперитет. Разбира се, икономиката все още ще произвежда всичко необходимо, но основата на нашата индустрия ще бъде единството и отдаването. Единството в най-различни форми, в безкрайно многообразие. И отдаване не под формата на купони, а преди всичко на душевна топлина, която ще е достатъчна за всички. Останалото ще дойде.

[274230]

Повтарящи в училището на живота

Опитваме се да върнем децата в училище, но самите ние не учим, не сме в крак със събитията. Затова ще останем в същия клас за втора година.

В навечерието на излизането от карантината се оказа, че децата, въпреки обикновено несимптоматичния ход на болестта, разпространяват коронавируса не по-малко от възрастните. Това постави в безизходица израелската образователна система, която просто няма пари да организира безопасността в традиционните рамки.

„Капсулираното“ обучение изисква проветриви помещения или открити площадки, но от къде да ги вземем и как да ги приспособим към израелските климатични условия? Малките групи изискват повече учители, а те трябва да бъдат наети и подготвени.

Освен това не знаем как ще протече епидемията и какви други изненади ни е приготвила. Днес тя изисква капсули, а утре ще изисква, например учител за всеки ученик или детска учителка за всяко дете.

В тази ситуация няма добри решения. Всички ние – деца и възрастни – сме хванати в капан и не можем да се върнем в познатия свят. Не става въпрос само за училищата: затворени са цели сфери и за да ги отворим, първо трябва да отворим нещо в себе си.

От самото начало на епидемията предупреждавах, че тя ще промени обществото и света. Днес всички говорят за това. Но ние не приехме тази мисъл и упорито чакаме да се върнем в миналото. Епидемията за нас е извънредна ситуация, макар и в световен мащаб, която все някога ще свърши.

Но грешим. Това не е извънредна ситуация, а нов свят, който чука на вратата и ни променя, независимо дали искаме или не. Той има други закони и други цели, разбива „неразрушимите“ традиции, залага нови традиции и най-важното, изисква от нас да участваме в процеса. Докато не започнем да участваме, вирусът няма да ни пусне.

Театър на абсурда

Още през юни казах, че стратегията за борба с коронавируса не трябва да се ограничава само с рестартиране на схемата отпреди кризата. В крайна сметка светът преживява не само пандемия, но и качествена трансформация на отношенията. От край време самите ние с качеството на нашите връзки определяме качеството на нашия живот.

Просто казано, както се отнасяме един към друг, така и живеем. А знаете как се отнасяме един към друг. Личните, социалните, международните отношения – всичко е отровено.

Наближава година, откакто Природата ни води през тематичния парк COVID-19, показвайки ни, от какво да се откажем, какво да променим, какво да създадем. Ние неохотно влизаме в павилионите със смесено чувство на недоверие и отвращение: „Сериозно ли? Заради някакъв вирус да се откажем от егоистичната рутина, да се грижим един за друг? Да се дистанцираме външно и да се сближаваме вътрешно? Това е абсурдно!“

Всъщност е абсурдно, когато човек отказва да приеме очевидното, защото не му харесва. Започна нов етап на развитие, светът навлезе в поредица от тектонични изменения, а ние предпочитаме да ги виждаме като „коронавирусно недоразумение“.

И затова нямаме добри решения. Ако отворим училищата и предприятията е лошо, ако не ги отворим, пак лошо. Няма тактика, няма стратегия и не може да има. Правим крачка назад и със страх очакваме отговора на вируса. Така не можем да решим проблема.

Промяна на курса

Рано или късно ще трябва да започнем да правим крачки напред. А за да ги направим, трябва да разберем, че въпросът изобщо не е да отворим или да не отворим училищата, предприятията, спортните зали и т.н. Въпросът е как можем да спрем да бъдем чужди един за друг, как да отворим сърцата си. Такава е днешната ни задача – да се адаптираме, да се отворим за следващото състояние на развитие, в което да се издигнем над противопоставянето на единството.

„Променете се, – ни казва Природата, – сближете сърцата си, опитайте се да се разберете, бъдете готови да отстъпите в нещо в името на силната вътрешна връзка, както роднините в семейството постъпват един с друг. Когато установите такива отношения, ще разберете какво и как да отворите, и какво никога вече няма да се отвори, защото вече не се нуждаете от него.

И дори все още да не вярваме, дори все още да се надяваме и да изчакваме, какво ни пречи да опитаме? Какво ще загубим от това? Добрите отношения не изискват пари. Те дори не изискват особено желание, достатъчна е елементарна готовност. В крайна сметка, как по-лесно и по-бързо да се прекъсне веригата на заразяване, ако не с искрена грижа един за друг? Това е ясно. Спира ни само психологическата бариера.

Затова вирусът не си тръгва. Той е пратеник на природата, той се „храни“ с негативите между нас: равнодушие, презрение, омраза. Ние се караме и хапем и той се размножава. Сами го култивираме  и го храним  в токсичната си среда. Цялото човечество е неговата чаша на Петри.

В това има и плюс: вирусът ни показва корена на проблема –  трябва да поправим самите себе си. Въпреки това все още се опитваме да поправим коронавируса, а не себе си, без да виждаме системност и взаимосвързаност във всичко, което се случва с нас.

Някой ден, след като го разберем, ще започнем да култивираме съвсем различни, противоположни отношения и ще запълним пространството между нас с позитив.

Но защо да чакаме? Защо да се записваме като повтарящи? Нашите незавършени уроци висят над нас като мъртъв товар и ни влачат към дъното.

[273110]

Хората са вируси? (клип)

Хората са вирус. Така смята едно от малките движения за спасяване на природата, за спасяване на екологията, което се нарича “Екофашизъм”.

“Глобалното затопляне заплашва човечеството. Индустриалната икономика унищожава разнообразието на видовете. Корпорациите имат твърде много власт. Белите хора трябва да се  подготвят за расова война”, – към такъв лозунг се придържа това движение. То смята, че е необходимо хората бъдат изолирани от природата. Желателно е вируси като коронавируса и други епидемии, да унищожават част от тях. И ще остане тази част, която ще може активно да се развива, да поддържа природата, екологията, разумното потребление. Няма да има други хора, които да вредят на това и не съдействат.

Не мисля, че това движение е достойно за внимание.

Това, че хората са вирус? Да, хората в днешното си състояние са отрицателната сила на природата, егоистичната. Тя винаги е била в тях, но днес се е развила до състояние, което самите те не могат да я изтърпят. Затова състоянието вече става относително положително, така нареченото осъзнаване на злото на своята природа. Затова в човешкото общество възникват всякакви, противоположни на своята природа движения. 

И затова уважавам човечеството. Затова, че все пак търси  какво да правим със себе си. Ние сме толкова вредни, лоши, ужасни и така нататък, но накъде можем да се обърнем, какво да правим със себе си?

Трябва да стигнем до сериозен и реален извод, че наистина от всички съществуващи на планетата Земя, ние сме единствените вредители. Не защото ядем неживата, растителната и животинската природа, а заради това, което правим със себе си…

[268349]

Не трябва да търпиш

Когато чуждото мнение ви вбесява, приемете го като шанс. Човекът не е роден, за да търпи.

В средата на ноември светът отбелязва Международния ден на толерантността. В основата му е декларацията на ЮНЕСКО, приета преди четвърт век. „Толерантността не е отстъпка или снизхождение, се казва на сайта на ООН. Тя е уважение и правилно разбиране на богатото разнообразие от култури в нашия свят, нашите форми на самоизразяване и начини за проявяване на човешката индивидуалност. Хората са различни по своята същност и само толерантността може да осигури оцеляването на смесените общности във всеки регион на света“.

Казано е, че не трябва да упрекваш. И защо да упрекваш? Всичко е правилно. Дори ако оставим официалността, принципът за толерантност е изключително важен и придобива ключово значение в глобалния свят. Въпросът е, как може да се постигне тази толерантност? Не да си спомням за нея веднъж годишно, а да живея с нея всеки ден.

Да започнем с нещо просто: както основателно отбелязва ООН, всички хора са различни. Някои са толерантни по природа, други са напълно нетолерантни по природа.  Тоест, едните вътрешно приемат принципа на толерантност и са щастливи да го следват, а другите само се ядосват, защото го възприемат като кърпа в устата, като отказ от право на мнение.

Няма да говорим за въздействието на обкръжението, религиите, идеологиите и медиите, това само влошава ситуацията.

В крайна сметка отбелязваме определен ден, възхваляваме определено качество, за което човечеството като цяло не е готово. То не разбира наистина какво е това и не може творчески да реализира този принцип така, че наистина да ни помага да живеем заедно. Красивите думи остават думи и става все по-трудно да понасяме другите. Денят на толерантността става по-скоро още един символ на нашия провал.

Как да бъдем истински толерантни един към друг?

Преди всичко, ако ги „търпя“, „понасям“, това вече е неправилно. Човек трябва от детството си да се научи не да търпи другите, а да ги приема точно както приема себе си. Плурализмът не трябва да живее в лозунгите, а в сърцата, в духа на обществото. Само тогава от бреме ще се превърне в истинско средство за обединение.

Да, тук несъмнено има нужда от обучение, теоретично и практично. Обучение, благодарение на което противоположното мнение ще спре да ни тежи. Напротив, нека да бъдем различни и всеки да има място в нашето многообразие.

Разбира се, не всичко е толкова просто. Защото човешкият егоизъм расте и пропастта между нас се задълбочава. Съвременното общество е безкрайно далеч от патриархалните отношения, които от векове изглаждат различията до минимум. Затова става все по-трудно да се разбираме, уважаваме, да намираме общ език.

И толкова по-важна става задачата да приемем всички, толкова различни, като част от общата мозайка, като богатство на човечеството, а не като негово проклятие. Ние не можем да използваме конструктивно различията си – е, време е да приемем предизвикателството и да се научим.

Всъщност различието, несъгласието, противоположността са нормални и полезни. Неприемливи са само войнствените изблици на егоизма, които не ни позволяват да свържем различните части в общо цяло. Всичко останало има пълно право на съществуване.

Например, аз изобщо не се дразня, ако някой отхвърля науката кабала или дори ако мрази еврейския народ. Неведнъж съм общувал много добре с антисемити, без нерви и спорове.

Всеки от нас има своя собствена картина на света и всички картини са в развитие. Днес съвпадат по един начин, утре ще съвпаднат по друг начин. Важното е да видите посоката, да се издигнете над сегашния момент и да не се идентифицирате автоматично с целия този „багаж“. Тогава можем да се развиваме правилно, като заедно изграждаме мозайката, отново и отново.

Както раби Шломо от Карлин, който поръчал медена напитка в кръчмата. По това време в заведението влезли войници и се развикали раби Шломо и ученика му да излязат.

– Медът топъл ли е вече? – попитал раби кръчмаря.
Войниците гневно ударили по масата:

„Махай се оттук, иначе…“

– Какво, още ли не е готов? – попитал раби.
Тогава водачът на компанията извадил сабята си от ножницата и я притиснал до гърлото му.

– Само да не стане прекалено горещ.
И войниците си тръгнали.

Какво е демонстрирал раби Шломо? Съвсем не високомерие и надменност, а умение вътрешно да приемеш другите каквито са, да приемеш целия свят като система, която се движи към съвършенство.

Тази способност да се издигнем над различията разбива копия и саби. От нея се нуждаем, разбира се, не на нивото на раби Шломо, а в по-просто, достъпно приложение.

Всички сме части от едно цяло. Самата природа ни е създала различни. И за всеки има място. Защото именно обединението над различията прави всеки един от нас Човек, а всички заедно – единно цяло, едно сърце.

Това трябва да обясняваме на хората от всички възрасти. На това трябва да се научим и това трябва да практикуваме – такова отношение, такъв подход. Същността му е да преодоляваме противоречията в себе си, а не да ги хвърляме в борба с околния свят. И е възможно да го осъществим само ако действаме заедно, системно.

В общата система не може да има победители. Победата за мен не е превъзходство над околните, а издигане над себе си, над моето абсолютно правилно, безкомпромисно мнение, над разделението и омразата към другите. Този подем ми носи огромна радост и удовлетворение, наистина ме издига, носи просперитет в обществото.

И ако се замислим, това е единственото, което ще ни спаси. В противен случай ще се хапем, ще се разкъсваме на парчета, ще изгорим целия свят, за да започнем от нулата нов етап след няколко хиляди години. И тогава нашите потомци, седнали в бункер или пещера край огъня, ще разказват странни легенди за цивилизацията, която е имала всичко и сама се е унищожила…

Времето изтича, необходимо е сега, на практика да се научим на толерантност. Не може да „унищожим“ другите, не може да нарушаваме баланса, не може със сила да налагаме своята истина. Всеки трябва да помни, че противоположния край на скалата е не по-малко важен, защото истината винаги е между нас и целият свят балансира върху тази обща опорна точка.

И така, излиза, че целта ни е една и тя е да ни помирява над всички противоречия. Тя е ключът към истинската толерантност. И най-доброто, което можем да направим, е да я приемем целенасочено, да се влеем в общото течение, в общото движение към тази цел, към свят, в който различията не слагат граници между нас, а ни тласкат към подем и освобождаване от егоизма.

[274045]

Ковидфобия – новият вид страх

Въпрос: Психолозите говорят за възникването на нов вид страх „ковидфобия“. Някои казват, че това е просто изостряне на миналите страхове на човека за здравето му. Други, че е особен вид страх, който се формира сега. Но те са единодушни в едно: колкото по-дълго продължава пандемията и карантината, толкова повече такива случаи ще се появяват.

Как човек да не се страхува във времето на коронавируса?

Отговор: Вярвам, че този вирус ще продължи да се разпространява и в крайна сметка ще ни доведе до състояние, в което, от една страна всички ще се страхуваме от него, а от друга страна, някак ще свикнем с факта, че той  е даденост и трябва да живеем в нея. Но едното не пречи на другото.

Въпреки, че сме заобиколени от всякакви заплахи за живота си, ние все още съществуваме. Така ще живеем и с вируса. Ще станем малко по-умни, ще се научим да спазваме някакви правила и така бавно ще го приобщим към живота си. Защото ще дойдат още вируси и ще има  още проблеми. Така постепенно ще свикнем с друг начин на живот.

Ще видим, че вирусът всъщност е дори добър. Той ни възпитава, сближава и позиционира правилно един спрямо друг. Като цяло, той премахва напълно ненужните елементи на комуникацията или дори елементи на културата от живота ни. Очевидно е, че така трябва и можем да се справим и без тях.

Казват, че всичко, което се прави, е за добро. От една страна, това е вярно. От друга страна, всички проблеми ни движат напред. И затова трябва да можем да живеем с тях.

А борбата с вируса няма да ни помогне, вече го виждаме. Тя никога не е била борба. Не можем да се преборим с вирусите. Те са вътре в нас. Цялото ни тяло е съставено от милиарди вируси. Затова въпросът не е в борбата, сякаш се бориш със собственото си тяло, а как да се адаптираш така, че да съществувате заедно с него. И тогава животът ще ни се стори малко по-радостен, добронамерен.

От ТВ програмата „Кабала експрес“, 06.11.2020

[273965]

Съгласие без компромиси

Новият американски президент обещава да обедини страната, точно както предшественика му преди четири години. Не, няма да я обедини, дори и да иска. Изборите в наши дни са огледало на разделението и негов инструмент.

Може ли да съществува общество, държава, ако е разделено на две непримирими позиции? Разбира се, че не. В историческа перспектива то няма никакво бъдеще. В древни времена Израел многократно е попадал в тази задънена улица и днес върви по същия курс.

Но Америка е много “по-сочен” и показателен пример за света. Пукнатината, която я разцепи, се превърна в пропаст и политиците няма да могат да прехвърлят мостове през нея. Всичко, което могат да направят, е да играят на противоречия, обслужвайки една от страните. Тези избори, независимо от резултата, предизвикаха зловещо предупреждение: предстои опасност.

Разделението, разцеплението са естествено породени от човешката природа. Но проблемът не е в това. Основният проблем е, че никой не е прав. Ние гледаме на общото от различни гледни точки и всеки вижда само своята. Такава “истина” винаги е опорочена и едностранна.

Така че, въпреки, че републиканците са ми по-близки, не мога да кажа, че демократите съвсем не са прави. Не, прекрасните идеи на левите за свят без граници някога ще се осъществят. Но съвсем не така, както си ги представят сега. Днес тези идеи се проявяват уродливо, като незрял плод, откъснат преди да му е дошло времето. Все още им трябва време, за да узреят, но не можем да ги отречем.

“В действителност, – пише Баал Сулам, – този, който убива и разрушава лоша идея, сякаш разрушава правилна идея, защото в света няма лоши идеи и само незрялата идея се смята за лоша”.

Затова най-важният въпрос, който американските избори поставиха пред света е: как ние, толкова различни, толкова войнствени и безкомпромисни, все пак да живеем заедно на една земя според общ закон?

Докато не го осъзнаем, светът ще продължи да се движи към социално-икономически колапс и голяма Война.

Различното мислене не е порок

Преди всичко трябва да разберем: компромисът вече е невъзможен. Нещата отидоха твърде далеч. А без компромис демокрацията, каквато я познаваме, е невъзможна. Тя първоначално се гради върху факта, че всички отстъпват – някои повече, а други по-малко.

Никой на тази планета не може да живее в идеален за себе си свят. Но дори и да беше възможно, колко нещастни биха били тези наши малки светове! Без гъвкавост и разностранност, без противоположности и спорове, ние бихме изчезнали за броени години.

Самият човек живее чрез контрасти, а обществото – дори повече. Разликите не могат да бъдат премахнати. Именно те ни позволяват да стигнем до цялото, да видим общата картина. И въпреки, че днес разкриват нашата слабост, в тях се крие нашата сила. Трябва само да им намерим правилното приложение.

Какво да бъде? Конструктивно. Разбира се, всеки трябва да има възможност за себеизразяване. Това е очевидно, но не е достатъчно. Необходимо е обществото да бъде вътрешно зряло, за да може умело да оценява различията и да се издига над тях осъзнавайки, че от тях се ражда истината и тя може да бъде само обща, а не частна.

На това трябва да се учим, как заедно от разногласията да стигнем до общата истина. За това писах през август: напрежението расте и няма да има мир, докато не започнем да разбираме, че нашата борба с различно мислещите е предварително загубена. Не трябва да се борим с другите, а за единство над всички различия. В противен случай всички ще загубят.

В кабала този подем над антагонизма се нарича “средна линия”. Нейната същност е помирение в името на обща висша цел. Тя свързва противоположностите, без да ги потиска. И само така можем да изградим нашето бъдеще.

Помирение

Днес, под прикритието на “демокрация” ни се налагат безкрайни кавги, вражда, разделение. Всъщност това не е никаква демокрация, а детски пясъчник, оставен без надзор от възрастните. Представете си в какво ще се превърне, ако децата не са научени на елементарни норми на общуване и взаимодействие. А те не са научени.

Всички трябва отново да погледнем обществото и нашето място в него. Всички трябва да се погрижим неизбежните конфликти да не се превърнат в битки, силните да не си играят със слабите, никой да не остава без помощ. Това е наша обща отговорност. На това трябва да се учим не толкова с разума, колкото със сърцето.

В противен случай за това ще “отговарят” политиците и тези, които стоят зад тях. Резултатите са налице – светът потъва в бездната на противоречията. Ние, обаче, упорито продължаваме да избираме лидери, които се придържат към една, “единствено вярна” линия. Средната линия – зрялото интегрално общество – ни се струва твърде висока летва. “По-добре да опитаме да принудим другите да живеят по нашия начин”. В кръвта на хората е този егоистичен порив да властват над несъгласните или да ги унищожават, поне морално. Детска градина без учителка…

В крайна сметка пукнатините ще разрушат всяка страна, целия свят и няма да оставят от него камък върху камък. Нито Тръмп, нито Байдън, нито някой от днешните управници на света няма да може да участва в строителството на новия свят, на новите отношения. Тези “динозаври” ще доразбият старото и ще слязат от сцената. И сега трябва да разберем какво да искаме от лидерите, които ще дойдат да ги заменят.

Не бива повече да огъваме нашата линия или да търсим невъзможни компромиси. Трябва да издигнем обществото на такова ниво, където над споровете се ражда истината, където различията се проявяват като сюжетни линии за съвместното действие, роли, които “изразяваме”, за да разкрием по-пълно общата картина на единството в средната линия.

Всичко, което ни разделя може да се обърне в добро, ако се научим да изграждаме между нас такъв подход и да се сближаваме въпреки всичко. Тогава, както в края на филма “Пъзел”, ще открием, че отделните, едноцветни части на реалността изведнъж са се съединили в многоцветна палитра, цялостна и неделима. В нея няма унификация, нивелиране, игнориране на различията, подстригване под един знаменател, затъмняване на едни части и изпъкване на други. В нея всичко ще се слива хармонично в единен стремеж към взаимно отдаване.

Да, в такова общество също ще има отстъпки, но вече не принудителни, а доброволни, човешки, радостни. Защото, когато се отказва от нещо, всеки от нас постъпва не според своята истина, а напротив, издига се към общата истина заедно с другите. Това вече е съвсем различно общество и различен живот.

Това е науката за истинското помирение, която трябва да реализираме заедно.

 [273630]

Доброто и злото са една система (клип)

Бумът на вируса освен, че бързо обхвана страни и континенти, също и раздели света. Много остро и рязко. Раздели го на бедни и богати. Богатите, които могат да си позволят отделна къща някъде, отделен остров. И бедните, които нищо не могат да си позволят, трябва да излязат, да изведат децата си на разходка, да се страхуват от всичко. Раздели го на хора, които имат расистки възгледи. И на други, които казват: “Ние сме готови да дойдем при вас, само ни позвънете и ще дойдем. Възрастни хора, не излизайте от домовете си, ще ви донесем храна, ще ви помогнем”.

Светът е много разделен. Вирусът ни показа какви сме. Защо дойде, за да видим какви сме сега?

[262890]

Лодката не се клати, когато пресичаш реката

Преходният период винаги е предизвикателство. Мислиш си, че хващаш страницата и я обръщаш. Но как да я обърнеш, ако върху нея е целия ти живот?

Известният израелски футуролог проф. Давид Пасиг от Бар-иланския университет направи прогнози за коронавируса.

Според неговия анализ, ефективността на бъдещата ваксина ще бъде 60% и няма да можем напълно да се избавим от „короната“. Пандемията ще угасне окончателно след около пет години, през които светът ще преживее 5-6 вълни на заболеваемост, а Израел – цели 8-9 вълни, защото за нашите хора е много трудно да спазват ограниченията.

Понеже всеки мисли, че е водещ анализатор и няма намерение да изпълнява предписанията. Като цяло, тежестта на пандемията и степената на срив на икономиката ще зависят от дисциплинираността на народите. Качеството на живот и размерът на доходите ще намалеят средно с 30%.

По този начин, според професор Пасиг, пред нас има две „терапевтични“ десетилетия, които ще изискват от човечеството сериозна „корекция на поведението“. Тази корекция обаче може да бъде много тежка.

Пет–десет години хаос и стотици милиони смъртни случаи – вероятността за такъв сценарий се оценява на 30%, което е съвсем реална заплаха. Като отговор проф. Пасиг предлага да се организират общности, които могат да се справят сами и да осигурят оцеляването си.

Два пътя

През 2008 година проведохме разговор с проф. Пасиг за „бъдещите перспективи“, но по онова време те изглеждаха чисто теоретично. Днес, когато коронавирусната криза спря света, способността за правилно прогнозиране на ситуацията става ключова. И затова е необходимо да се разберат в дълбочина не само тенденциите, но и дълбоките причини за случващото се. В противен случай дори най-добре обоснованите прогнози, подкрепени с модели от миналото и екстраполация на бъдещето, няма да помогнат да се намери правилната стратегия.

Светът вече разбира с какво се е сблъскал. Но не разбира защо. Специалистите, аналитиците и световните лидери масово разсъждават за това, кога и на каква цена ще излезем от кризата. Но къде ще отидем? В какъв свят?

Обикновено става дума за изгубения неолиберален капиталистически банков корпоративен ред. Да, казват ни, че може да се променят някои неща, но не трябва да гребем натам. Дори ако някои социално-икономически институции изчезнат и на тяхно място се появят нови, все пак, признавайки това, те като цяло ни призовават в миналото, в онези социални отношения, които ни доведоха до сегашния срив.

На практика, никой все още не е разпознал коронавируса като спусък на кардиналната социална трансформация, до която израсна човечеството и която е необходимо да се насочи в правилна посока, за да се улесни преходния период. Цялото бъдеще, всъщност, зависи от нашето разбиране и нашата реакция към неизбежната трансформация на ценности, съзнание, взаимоотношения.

Няма да има връщане към консуматорството във всичките му форми. Старото умира, отива в нощта, отвъд хоризонта, а пред нас зазорява новият ден, новата степен в нашето развитие. И ако не разберем същността на промяната, всеки кошмарен сценарий може да се сбъдне.

В науката кабала тази ситуация се разглежда като разклонение, което ни предлага два пътя: тежкия път на страданието на небрежното дете, израстващо само под пръчката или пътя на ускорението, по който ние самите съзнателно растем и се движим към целта.

Накъде да гребем?

Целта днес е създаване на единно човечество, живеещо според интегралните закони на сътрудничество и съпричастност. Поетапно и целенасочено създаване. Ако смятаме, че летвата е твърде висока, следващите години ще ни покажат, че природата няма да се съгласи с по-малко и че просто нямаме други варианти. Вече започнахме пресичането. Опитите да слезем на стария бряг само клатят лодката по-силно и заплашват да я разрушат.

Защото старият бряг остана само в спомена. Старата икономика е труп. В наши дни не е нужно да си пророк, за да предвидиш рухването и предполагам, че то ще надхвърли 30%. Предстои ни цялостно, фундаментално, безпристрастно преразглеждане на всички видове стари дейности. И критерият вече няма да бъде рентабилност, а социално благо, полза за обществото, преминало на интегрални релси.

Вместо омраза и ненавист, това общество ще живее с грижа за другите и ще насърчава нарастване на разбирателството. Ще пропагандира не с лозунги, а с дела, с примери, със самата  атмосфера. Ще се научим да установяваме връзка, при която всеки ще намери своето достойно място и всеки ще бъде равен в отдаването на другите.

За да го направим, ще трябва да се променим, да поправим сърцето. Но едва ли такова „поправяне“ има предвид проф. Пасиг. Жалко, време е да говорим за това публично. Само единството ще ни проправи пътя към доброто бъдеще. И обратното, всичко, подхранвано от разединение и омраза, дори най-основателното, рационално и продуктивно, ще ни изпрати към целта  по обиколния път на страданието.

Същност на избора

Съществува принцип, формулиран от цар Давид: „отстъпи от злото и прави добро“. Първо трябва да приключим с негативизма в нашите отношения, за да можем да се измъкнем от бедите. Всички наши проблеми се решават, когато действаме заедно. Но това не е всичко – тогава в нашето единство, в общочовешкото семейство ще открием нещо по-голямо от бягство от страданията. Там е заложен огромен, прекрасен, вечен, съвършен свят, пълен с открития и радост.

Към това ни насочват събитията. Пандемията е импулсът, даден на човечеството. Тя спира делата ни и с това ни освобождава за бъдещето, за бъдещите отношения, които трябва да изградим точно сега.

Как?

Например, не мога да понасям маската, тя ме задушава морално и физически. Но я нося, защото не искам глоба и не искам да се заразя. Достатъчно ли е?

Маската всъщност е необходима, за да не заразя другите. Целият този омразен режим на маските е създаден преди всичко за защита на другите от мен.

Точно така. За това говорят експерти от училището по медицина в Йейл, изследователи от Калифорнийския университет в Сан Франциско, специалисти от федералните Центрове за контрол и профилактика за заболяванията в САЩ, много други специалисти, включително в Израел, и обикновени хора.

Защо не започнем с това? Ние си предаваме не само биологични, но и социални вируси: поведенчески, морални, ценностни, идеологически и какви ли не други. Негативът на безразличието, злобата, раздразнението се разлива върху системата на нашите взаимоотношения и безпрепятствено заразява своите жертви – вас и нас.

Готови ли сме да сложим „маска“, за да спрем тази епидемия до себе си, да не я пуснем по-нататък? Изобщо не сме готови. И коронавирусът буквално ни  го „навира в носа“.

Той няма да отстъпи, ще ни притиска под най-различни форми и облици. Защото той има причина – дисбалансът на човешките взаимоотношения, който е на глобално ниво. За първи път, чувствайки се единно цяло, човечеството е узряло за нови отношения, за подем към единен свят. Точно затова няма да има връщане назад в детството. Към нас са предявени други изисквания, безполезно е да ги отричаме. И никакви общности няма да помогнат, докато не го осъзнаем.

Нека да разберем същността на избора си. Ние не решаваме дали да пораснем, ние решаваме само как да пораснем. Двата пътя напред са отворени и всякакви прогнози трябва да ги имат предвид. Ако искаме да се сближим, ще решим проблемите си и сами ще обърнем листа на общата ни история. Ако не искаме, ще се изложим под ударите на Природата и егоизма, ще реализираме най-лошите сценарии, ще останем купчина пепел на световното пепелище. И все пак накрая ще обърнем листа.

Този избор можем да направим само заедно. С нашето бездействие, с напразните надежди за рестартиране, ние избираме дългия път. А ускоряването на вътрешните промени изисква общи съзнателни усилия. Това всъщност е цялата футурология.

И така, защо носим маска, когато излизаме от вкъщи?

[273369]

От какво зависи мотивацията да живееш и да работиш?

Реплика: Има два фактора, които ни дават мотивация: колко е възможен успехът и колко е важно постигането на целта. Ако човек не вижда шанс за успех, няма да намери сили да свърши работата.

Отговор: Има три вида мотивации: в намерението, в получаването и в изпълнението. Затова човек не просто трябва да вижда бъдещето, а да го вижда ясно, конкретно, да може го анализира, да го раздели на части и отново да ги събере. Той трябва да разбере как ще стигне до това бъдеще.

Мотивацията сама по себе си е просто дума, но когато започнеш да я изразяваш чрез формули, графики, таблици, в планове за нейното постигане, започва сериозната работа.

Въпрос: Тоест,  когато човек гледа в бъдещето, той трябва да вижда полза от определено действие?

Отговор: Задължително, това го мотивира. Ние сме устроени така, че не можем да работим без полза за себе си.

Въпрос: Защо природата е устроена така, че има хора без мотивация? Дори нямат мотивация да живеят. Каква е причината?

Отговор: Това зависи от корена на душата. Тук няма какво да се каже. Има хора, които искат да живеят и други, които поначало не искат. Всичко зависи само от това, доколко човек вижда бъдещето си и себе си в него.

Въпрос: А вие бихте ли могли да вземете човек, който няма мотивация да живее и по някакъв начин да му я дадете?

Отговор: Не мога нищо на никого да дам. Мога само да помогна на човек да развие в себе си мотивация. 

Въпрос: Възможно ли е човек да развие тази способност в себе си?

Отговор: По малко, бавно – да. Невъзможно е да му  кажеш: „Ето, действай“, защото няма сили да работи върху себе си. Но постепенно може да стигне до това. Всичко зависи най-вече от обкръжението, в което се намира.

Въпрос: Понякога мотивацията внезапно изчезва и също толкова внезапно се появява. Това може ли да се управлява?

Отговор: Възможно е с помощта на обкръжението. Това са хора, книги, всичко, от което човек може да черпи сили.

От тв-програмата „Умения за управление“, 28.08.2020

[273449]

Минута щастие (клип)

Аз разкривам този огромен компютър, в който съществуваме и започвам да взаимодействам с него чрез моите мисли и желания. Както и всички останали. Включваме се в работата на този компютър и го привеждаме в състояние на пълно равновесие. За да ни разкрие основното уравнение на Вселената, че всичко съществува само, за да разкрием щастието…

[267179]

Къде е истината?

Поведението на човека в нашия свят е невъзможно да се обясни с ясни закони, за разлика от животните, които се подчиняват на строги инстинкти и където всичко е ясно.

В човека няма ясно разделение на добро и зло, а винаги съществува нещо по средата, оставяйки известна неопределеност. Затова никога не можем да бъдем сигурни в правилността на решенията и през цялото време сме в съмнения, въпроси и неясноти.

Ако имаме непосредствен резултат е лесно: отхапах отровно парче и се задавих, направих добро дело и веднага се прославих. Но предварително не можем да различим доброто от злото и затова не знаем как да постъпим.

Човекът не действа като растение или животно, което знае до какво да се приближи и от какво да избяга. Животните не се нуждаят от лаборатории за проверка на качеството на храната, достатъчно им е да подушат или да близнат, за да разберат всичко.

Растенията знаят какво е вредно и какво е полезно за тях, кога да цъфтят и кога да се затворят. Но човекът не знае нищо, той се ражда безпомощен и така живее, без да знае и да разбира нищо. Затова се нуждае от подкрепата на обкръжението и дори когато стане възрастен, през цялото време е измъчван от съмнения.

Животното никога не греши, ако е здраво. А човекът непрекъснато прави грешки и дори и да се учи от тях, то на следващата крачка пак греши. Той непрекъснато пада и става, като по този начин прави своето поправяне. Как милиарди хора, всеки от които прави грешки, могат да се съединят помежду си в съвършена система? Очевидно това не е по нашите сили.

Светът не може да се управлява чрез истината, защото ние нямаме такава. Всеки има своя собствена истина, при това противоречаща на всички останали истини. Природата обаче ни притиска, принуждавайки ни да се обединим, да се слеем един с друг и дори да се обичаме, за да може всеки да служи на останалите.

Как да изградим такава система? Тя няма да възникне сама от природата, напротив, ние ще ставаме все по-разединени, възприемайки другите като врагове. Когато започнем да работим над своето поправяне, разбираме колко сложна е тази задача.

Истината е инстинкт. Неживата природа, растенията и животните съществуват съгласно инстинктите си и следователно не допускат грешки. А човекът няма инстинкт, т.е. ясен вътрешен стремеж, който да ръководи действията му. И затова винаги се измъчва с въпроси.

При животните инстинктът заменя истината, като ги ориентира правилно. Човекът няма инстинкт и затова действа според страховете си, на собствен риск или разчита на това, което са му казали другите. Затова постоянно греши.

Страната се разделя на две, спорейки кой е по-подходящ за ролята на президент, който ще получи юздите на управлението. Но в бъдеще държавата ще бъде управлявана от целия народ, защото хората ще почувстват, че управлявлението принадлежи само на висшата сила, която те ще привлекат към себе си. С други думи, Твореца ще управлява, но при условие, че хората Го поканят да царува.

От урока по статията на Баал Сулам, „Мир в света“, 08.11.2020

[273673]

Болката по пътя към щастието

Неправилно е да наречем COVID-19 пандемия; това е глобална криза, чийто спусък беше пандемията. Кризата беше бомба, която дълго време чакаше да избухне, а коронавирусът просто отклони света от скалата, на която висеше от години. Така че, ще сгрешим, ако очакваме да се завърнат дните преди коронавируса. Те няма да определят вече живота ни.

Когато излезем от блокировката, ще открием, че животът се е променил, както и ние. Миналите ценности ще изглеждат абсурдни и незрели. Няма да разберем защо изобщо сме гонили целите, които сме постигнали. Защо беше важно да носите една марка, а не друга? Защо превръщахме в идоли хората заради техния външен вид или приписвахме мъдрост на хора, които нямат? Дадоха ли ни нещо ценно?

Съвсем скоро ще осъзнаем какво наистина ни прави щастливи: добрите приятели и топлото семейство. Ако ги имате, сте най-богатият човек в света. Скоро всички ще го усетим.

Снимка на Международна Академия по Кабала - България.

[Снимка от Тайлър Никс, Unsplash]

Красотата в богатството на семейството и приятелите е, че колкото повече имате от тях, толкова повече обогатявате и другите с него. Защото приятелството и семействата са за хората, които се свързват помежду си, споделят, грижат се, помагат си един на друг. В това богатство или всички са богати, или всички са бедни.

Никой не може да реши вместо нас по кой път искаме да вървим. Болката по пътя към щастието, която COVID-19 ни отвори, може да бъде малка или голяма, изборът е наш.

 

Къде се намира адът? (клип)

В Южна Корея са измислили интересно нещо: „затвор вътре в мен“. Човек влиза в затворническа килия, оставя отвън мобилния си телефон, сяда на пейка и… мисли.

Това е чистилището, реално, сериозно. Това е истинският ад. Това са съжаления, угризения – не за миналото, а за да поправиш свойствата си и да се устремиш към бъдещето.

И след това ти предлагат: „И така, приятелю, да повторим? Само избирай за себе си сериозни условия, за да направиш нещо наистина“. И човекът отново се гмурка в нашия живот, в същия момент забравя за всичко, което му се е случило, и това объркване започва отново…

 

[237574]