Приближаване до истината

Човек не може да оцени истинското си състояние и да определи дали е в състояние на духовен подем или обратното – в духовно падение.

Понеже той може и да чувства, че е в духовно падение, но всъщност с това Твореца иска да му покаже неговото истинско състояние, че без самонаслаждение той не е в състояние да направи нищо и веднага изпада в униние или дори в депресия или гняв, защото тялото му не получава достатъчно наслаждение от такъв живот.

Но всъщност това е духовен подем, тъй като човек по това време е по-близо до истината, отколкото преди, когато просто се е чувствал добре като дете на този свят.

Затова е казано: увеличаващият разума увеличава скръбта. И обратното, когато той мисли, че е в духовно извисяване, може би е във фалшиво състояние на обикновено самонаслаждение и самодоволство.

И само този, който чувства Твореца и единствено неговата власт над всички създания, може правилно да оцени състоянието, в което се намира.

Изхождайки от казаното по-горе не е трудно да се разбере, че колкото повече човек се движи напред, работейки над себе си в опити да поправи собствения си егоизъм, колкото повече усилия полага, толкова повече с всеки опит, с всеки изминал ден, с всяка премината страница, се разочарова от възможността да постигне нещо.

И колкото повече се отчайва в опитите си, толкова повече са неговите претенции към Твореца с искане да го спаси от тази черна бездна (затвора на желанията на собственото тяло), в която усеща, че се намира.

И това се случва до момента, когато опитвайки всичките си възможности, правейки всичко, което е по силите му, човек не се убеди, че не е в състояние да си помогне, че само Твореца, единственият, който създава всички тези препятствия, може да направи така, че човека да бъде принуден да се обърне към него за помощ, да иска да намери връзка с него.

И затова молбата трябва да дойде от дълбините на сърцето, което е невъзможно, докато човек не премине през всичките си възможности и не се убеди, че е безсилен. Едва тогава той е способен на молба, идваща от дълбините на цялото му същество, която се е превърнала в единственото му желание, тъй като е убеден, че само чудо свише може да го спаси от най-големия враг – собственото „аз“. Само на такава молитва отговаря Твореца и заменя егоистичното сърце с духовно, „каменното сърце с живо сърце“.

И докато Твореца не го поправи, колкото повече напредва човека, толкова по-лош става в собствените си очи и усещания. Но всъщност той винаги е бил такъв! Просто вече разбирайки до известна степен свойствата на духовните светове, той все повече чувства колко е противоположен на тях в своите желания.

Но ако човек, въпреки чувството на умора и безнадеждност в опитите си да се справи със собствени сили със своето тяло, както и след като е направил всички изчисления и не вижда изход от собственото си състояние, все пак може с усилията на разума, с осъзнаването на истинската причина за тези чувства, да създаде в себе си оптимистично и радостно настроение, свидетелстващо за това, че той вярва в справедливостта именно на такова устройство на света и в добрината на Твореца, то с това той става духовно подходящ за възприемане на светлината на Твореца, тъй като изгражда своето отношение към случващото се над чувствата на егоистичния разум.

И в живота на духовно напредващия няма по-ценен момент от този, в който той усеща, че е изчерпал всичките си сили, като е направил всичко, което може да си представи и не е постигнал това, което желае. Защото само в този миг е в състояние искрено да се обърне към Твореца от дълбините на сърцето си, защото окончателно се е убедил, че всичките му усилия вече няма да му помогнат с нищо.

Но преди да изчерпи изцяло силите си в търсенето на изход от своето състояние, той все още е сигурен, че има възможност сам да постигне желаното и не може да излъже себе си, и искрено да се моли за спасение. Тъй като егоизмът изпреварва мислите му и го убеждава, че трябва да укрепва усилията си.

Следователно, омаловажавайки собственото си „аз“, човек просто се привежда в съответствие с истинското състояние на света, в който не съществува нищо, освен волята на единственият Творец. Но ако човек не е стигнал в своите усещания до такова състояние, той няма право да действа така, сякаш в света съществува само Твореца и да стои със скръстени ръце.

Следователно е възможно да стигне до усещането, че в света няма никой, освен Твореца единствено след упорита работа и развитие на съответните стремежи в себе си. И само достигайки във всички свои усещания до явно сливане с Твореца, тоест издигайки се до нивото на света Ацилиут, човек постига единствеността на Твореца и тогава, разбира се, действа в съответствие с тази истинска реалност.

Преди да достигне това състояние, той е длъжен да действа в съответствие с нивото, на което се намира, а не с това, което може само да си представи в своите фантазии и мечти.

Истинската работа над себе си в такова състояние трябва да бъде съчетана с вяра в собствените сили в началото на работата и с факта, че постигнатото в резултат на неговите усилия би било постигнато и без тях, тъй като от самото начало цялата вселена се развива според плана на Твореца, неговия план на сътворението. Но човек трябва да мисли по този начин само след като е изпълнил всичко, което е зависело от него.

Дискусия | Share Feedback | Ask a question

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.

Laitman.com Коментари RSS Feed

Предишна публикация:

Следваща публикация: