Страховете много тровят живота ни. Необходими са сили, време и здраве, за да се борим с тях, но никога не успяваме да ги победим окончателно.

От всички наши страхове, може би най-силният е да загубим уважението на другите, да бъдем опозорени. За повечето от нас самоуважението е по-важно от всичко останало на света. Ако го загубим, често предпочитаме да умрем.

Никой друг биологичен вид, освен човека, не притежава този страх. Животните мислят само как да живеят живота си в максимален физически комфорт. Срещайки по-силно животно, те се оттеглят без колебание и със сигурност без смущение.

Обаче ние, хората, можем да решим да се противопоставим на по-силните от нас с надеждата, че ще бъдем уважавани за това или защото се срамуваме да признаем, че сме по-слаби от някой друг. Подобно поведение, водено от потребността от уважение, има бъдещи последици.

Проклятие или двигател на развитието?

Въпреки всички проблеми, които ни носи стремежът към уважение, той е и двигател на човешкото развитие.  Ако не беше желанието да надминем другите, нямаше да развием цивилизация и щяхме да останем същите диваци като нашите предци, които са живели в пещери и са спали на дърветата, от страх да не бъдат изядени от животни.

Да вземем за пример осем годишното момче, което скоро изкачи връх Ел Капитан с баща си. Изкачването на тази 914 метрова скала в националния парк Йосемити, Калифорния, е едно от най-трудните изпитания за алпинистите по целия свят. Какво е накарало бащата на момчето да подложи сина си на такъв риск? Стремежът към слава, преследването на почести. Както по-късно казва бащата: „Каква невероятна седмица! Толкова съм горд със Сам! (това е името на момчето).“

Очевидно за много хора уважението на другите означава много повече от физическото им съществуване, а в някои случаи дори повече от живота на децата им.

Колкото по-далеч преминаваме от животинското ниво към човешкото, толкова повече ценим уважението и толкова по-малко се съобразяваме с физическото си съществуване. Завиждаме на някой, който е постигнал нещо, което смятаме за достойно за признание, защото сами жадуваме за такова признание.

Някои дори завиждат на известни хора, живели преди много поколения като велики владетели или завоеватели. Други искат да станат най-велики в своята област на знание и се надяват постиженията им да се помнят дълго след смъртта им. Понякога желанието за признание дори кара хората да извършват неприлични действия. Но като цяло желанието за уважение не е отрицателно по своята същност.

Във всичко, включително и в желанието за уважение, има положителна цел. В преследването на уважение, ние преразглеждаме и усъвършенстваме нашите ценности и цели. Стремежът към уважение  ни издига от физическите желания към духовните и в крайна сметка ни кара да се откажем от самата си природа, защото се срамуваме от нейния егоцентризъм.

Когато това се случи и егоистичният ни стремеж към уважение ни води до желанието да станем безкористни, ние осъзнаваме, че ако не беше този стремеж към уважение, нямаше да стигнем до такава възвишена и благородна цел.

Тогава страхът ще изчезне

Докато преразглеждаме ценностите си отново и отново, стигаме до осъзнаването, че преодоляването на желанието за уважение и прехвърлянето на вниманието от себе си към другите е най-почтената, забележителна и достойна цел. Човек, който е стигнал до това, вече няма да преследва уважение и ще избегне проблемите, свързани с това желание.

Освен това такъв човек ще бъде добър с другите, не за да спечели уважението им, a защото самата доброта е най-достойното за уважение качество.

Обществото ни внушава всякакви представи за това, какво е достойно за уважение и какво не. И често, действайки съгласно тази представа, вредим на себе си или на другите.

Но човек, който се издига над зависимостта от уважението на обществото, няма да бъде повлиян от мимолетни негативни представи за това, което е достойно за уважение. Такъв човек ще чувства, че подчинението на собствения егоизъм е най-нечестното състояние, а грижата за другите е достойна за най-голямо възхищение.

Когато извършването на забележителна постъпка само по себе си подтикне човека към действие, страхът ще изчезне и светът ще стане прекрасно място за живот.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността, Интегрално възпитание - No Comments→