Животът е само бягство от края му?

„Не се тревожи и бъди щастлив, всичко ще бъде добре“ се пее в известна песен. Но това е песен. А как е в живота? Може ли животът ни наистина да бъде безгрижен и щастлив?

Всеизвестен факт е, че животът започва и свършва. И този край на живота вече помрачава нашето съществуване. При това много по-силно при нас, отколкото например при животните, които не усещат края на своето съществуване.

Мислите за неизбежността на смъртта започват да ни посещават още от детството. Дете на 7 – 10 години вече започва да се замисля за смъртта и тези мисли много го тревожат. Затова е важно да можем правилно да обясним на детето какво е смъртта и защо е неизбежна.

Въпреки това, като правило, ние се опитваме да се измъкнем от този въпрос, опитваме се да го задушим така, че изобщо да не се появява в нас. Но понякога той възниква, пораждайки много трудни въпроси.

„За какво живея? Защо? Какъв е смисълът на живота ми? Ако всичко неизбежно свършва, тогава има ли полза от това, което правя в живота? За какво ми е дадено това усещане за края?“ И ако не мога да намеря отговори на тези въпроси, се старая просто да забравя за тях, потапяйки се в кръговрата на ежедневните дела.

Животът ще ни принуди

Но 90% от цялата човешка дейност е просто безполезна работа. С нея само унищожаваме планетата, опустошавайки нейните недра и нанасяйки вреда на екологията. Оправдаваме се, казвайки, че ако не го правим, какво изобщо ще правим. Защото тогава ще се наложи да живеем с вечния въпрос, че не сме вечни, който просто ни разрушава.

И за да го избегнем, създадохме всякакви обществени системи, които работят по начин, който ни кара докато правим „много важни“ неща, да забравим за този въпрос. И колкото по-далеч отиваме, толкова по-ужасно заети ставаме. Защото подсъзнателно самите ние го искаме.

Животът не го изисква от нас. Ние го правим такъв, да ни принуждава през цялото време да се въртим, да тичаме и да го запълваме така, че дори да нямаме време за почивка. В крайна сметка, ако почивката ми не е ограничена по време, както по време на отпуск и съм свободен от работа, това вече е проблем.

Може да се каже, че целият ни живот е бягство от въпроса за това, че всичко свършва. Виждаме обаче, че днес изградената от нас система спира да работи. Младите хора вече не искат да бъдат прекалено заети. Не искат да приемат нашия начин на живот, да се занимаваме с безполезни неща, само за да не мислим за смисъла на живота.

Вместо това младите хора се опитват да подсладят живота си с наркотици, алкохол и различни развлечения. И се оказва, че сме на границата на две епохи, на прага на нова ера, която изисква от нас изцяло нов подход към живота.

И няма къде да избягаме, все пак ще трябва да намерим отговор на въпроса за смисъла на живота. И тогава животът ни ще се промени напълно. Днес нашите дейности са насочени главно към задоволяване на нуждите на нашето биологично тяло. Въпреки, че исканията на нивото Човек са много по-високи. Но откъде да вземем сили, за да променим приоритетите?

Откъде да вземем сили?

В цялата вселена действат две сили: силата на отдаване и силата на получаване, плюс и минус. Ние сме управлявани от силата за получаване, желанието да получим максимално удоволствие с минимални усилия и затова нашият живот е ограничен и краен. Колко може да получите от някого или от нещо? Не мога да получавам неограничено всичко, което поискам. Само разглезеното дете, което родителите обичат с абсолютна любов, може да получи всичко от тях, но и техните възможности са ограничени.

И желанията ми също ще растат още и още, защото съм в развиващо се общество, което постоянно измисля все нови и нови напълвания на желанието за получаване на удоволствия. Но и тяхното получаване винаги е крайно и затова хората се потапят в наркотици, депресия и т.н. Те виждат, че колкото и да се стараят, няма да се напълнят и  в крайна сметка усещат празнота.

Такава е силата за получаване, тя е силна, но много ограничена. Докато силата на отдаване не е. Защото можеш да отдаваш на всички неограничено. И ако получавам от това полза, добро настроение, усещане за пълнота в живота, то бих отдавал с радост.

Но проблемът е, че сме устроени по такъв начин, че от получаването усещаме наслаждение, но не и от отдаването. Получаваме наслаждение от отдаването само, ако е насочено към нашите деца, близки и любими. Тогава усещаме, че колкото повече отдаваме, толкова повече се наслаждаваме. Но това са само частни случаи и дори в тях отдаването е ограничено по време, защото се намираме в материален свят.

А какъв щеше да бъде животът ни, ако го организирахме не със силата на получаване, а със силата на отдаване? Ако всички се раждахме и можехме да развием в себе си силата на отдаване и да живеем според тази парадигма? Тогава вече нямаше да се чувстваме ограничени, нямаше да зависим от времето.

Щяхме да чувстваме времето по различен начин, не в постоянното усещане на липса на пълнота, когато усещам времето между това, което искам и когато получавам желаното. Напротив, тогава времето щеше да се свие до нула, тъй като щеше да се измерва между момента, когато искам да отдам и когато отдавам.

С други думи, тогава усещането за време щеше да изчезне. И животът ни щеше да придобие съвсем различен характер, извън времето и пространството. И щяхме да спрем да го възприемаме като бягство от неизбежния край, защото и краят като такъв вече нямаше да съществува.

Дискусия | Share Feedback | Ask a question

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.

Laitman.com Коментари RSS Feed

Следваща публикация: