Entries in the '' Category

Животът е само бягство от края му?

„Не се тревожи и бъди щастлив, всичко ще бъде добре“ се пее в известна песен. Но това е песен. А как е в живота? Може ли животът ни наистина да бъде безгрижен и щастлив?

Всеизвестен факт е, че животът започва и свършва. И този край на живота вече помрачава нашето съществуване. При това много по-силно при нас, отколкото например при животните, които не усещат края на своето съществуване.

Мислите за неизбежността на смъртта започват да ни посещават още от детството. Дете на 7 – 10 години вече започва да се замисля за смъртта и тези мисли много го тревожат. Затова е важно да можем правилно да обясним на детето какво е смъртта и защо е неизбежна.

Въпреки това, като правило, ние се опитваме да се измъкнем от този въпрос, опитваме се да го задушим така, че изобщо да не се появява в нас. Но понякога той възниква, пораждайки много трудни въпроси.

„За какво живея? Защо? Какъв е смисълът на живота ми? Ако всичко неизбежно свършва, тогава има ли полза от това, което правя в живота? За какво ми е дадено това усещане за края?“ И ако не мога да намеря отговори на тези въпроси, се старая просто да забравя за тях, потапяйки се в кръговрата на ежедневните дела.

Животът ще ни принуди

Но 90% от цялата човешка дейност е просто безполезна работа. С нея само унищожаваме планетата, опустошавайки нейните недра и нанасяйки вреда на екологията. Оправдаваме се, казвайки, че ако не го правим, какво изобщо ще правим. Защото тогава ще се наложи да живеем с вечния въпрос, че не сме вечни, който просто ни разрушава.

И за да го избегнем, създадохме всякакви обществени системи, които работят по начин, който ни кара докато правим „много важни“ неща, да забравим за този въпрос. И колкото по-далеч отиваме, толкова по-ужасно заети ставаме. Защото подсъзнателно самите ние го искаме.

Животът не го изисква от нас. Ние го правим такъв, да ни принуждава през цялото време да се въртим, да тичаме и да го запълваме така, че дори да нямаме време за почивка. В крайна сметка, ако почивката ми не е ограничена по време, както по време на отпуск и съм свободен от работа, това вече е проблем.

Може да се каже, че целият ни живот е бягство от въпроса за това, че всичко свършва. Виждаме обаче, че днес изградената от нас система спира да работи. Младите хора вече не искат да бъдат прекалено заети. Не искат да приемат нашия начин на живот, да се занимаваме с безполезни неща, само за да не мислим за смисъла на живота.

Вместо това младите хора се опитват да подсладят живота си с наркотици, алкохол и различни развлечения. И се оказва, че сме на границата на две епохи, на прага на нова ера, която изисква от нас изцяло нов подход към живота.

И няма къде да избягаме, все пак ще трябва да намерим отговор на въпроса за смисъла на живота. И тогава животът ни ще се промени напълно. Днес нашите дейности са насочени главно към задоволяване на нуждите на нашето биологично тяло. Въпреки, че исканията на нивото Човек са много по-високи. Но откъде да вземем сили, за да променим приоритетите?

Откъде да вземем сили?

В цялата вселена действат две сили: силата на отдаване и силата на получаване, плюс и минус. Ние сме управлявани от силата за получаване, желанието да получим максимално удоволствие с минимални усилия и затова нашият живот е ограничен и краен. Колко може да получите от някого или от нещо? Не мога да получавам неограничено всичко, което поискам. Само разглезеното дете, което родителите обичат с абсолютна любов, може да получи всичко от тях, но и техните възможности са ограничени.

И желанията ми също ще растат още и още, защото съм в развиващо се общество, което постоянно измисля все нови и нови напълвания на желанието за получаване на удоволствия. Но и тяхното получаване винаги е крайно и затова хората се потапят в наркотици, депресия и т.н. Те виждат, че колкото и да се стараят, няма да се напълнят и  в крайна сметка усещат празнота.

Такава е силата за получаване, тя е силна, но много ограничена. Докато силата на отдаване не е. Защото можеш да отдаваш на всички неограничено. И ако получавам от това полза, добро настроение, усещане за пълнота в живота, то бих отдавал с радост.

Но проблемът е, че сме устроени по такъв начин, че от получаването усещаме наслаждение, но не и от отдаването. Получаваме наслаждение от отдаването само, ако е насочено към нашите деца, близки и любими. Тогава усещаме, че колкото повече отдаваме, толкова повече се наслаждаваме. Но това са само частни случаи и дори в тях отдаването е ограничено по време, защото се намираме в материален свят.

А какъв щеше да бъде животът ни, ако го организирахме не със силата на получаване, а със силата на отдаване? Ако всички се раждахме и можехме да развием в себе си силата на отдаване и да живеем според тази парадигма? Тогава вече нямаше да се чувстваме ограничени, нямаше да зависим от времето.

Щяхме да чувстваме времето по различен начин, не в постоянното усещане на липса на пълнота, когато усещам времето между това, което искам и когато получавам желаното. Напротив, тогава времето щеше да се свие до нула, тъй като щеше да се измерва между момента, когато искам да отдам и когато отдавам.

С други думи, тогава усещането за време щеше да изчезне. И животът ни щеше да придобие съвсем различен характер, извън времето и пространството. И щяхме да спрем да го възприемаме като бягство от неизбежния край, защото и краят като такъв вече нямаше да съществува.

Ще ни спаси ли стратегическият компас на Европа

В края на март Европейският съюз одобри обща стратегия за сигурност и отбрана, наречена „Стратегически компас на Европейския съюз“.

Програмата включва защита от кибератаки, хибридни заплахи, дезинформация, както и укрепване на военния потенциал на ЕС в случай на възможна агресия. Освен това е планирано и създаването на подразделения за бързо реагиране до 5 000 войници в сътрудничество с НАТО.

По този начин новите военни части ще се конкурират със силите на НАТО, въпреки че този съюз е създаден, за да защитава главно европейските страни. Очевидно Евросъюзът вече не се доверява на НАТО и САЩ и затова се опитва да създаде алтернатива в областта на отбраната и сигурността на своите граници.

Колко успешно може да бъде това?

Мисля, че тази инициатива, насочена към създаване на противовес на НАТО и САЩ в крайна сметка е обречена на провал. Тя само свидетелства колко Европа е разединена, а вътре в ЕС се води постоянна борба за лидерство. Главно между Франция и Германия, които, между другото, са антагонисти.

Германия исторически се стреми към световно господство, а във Франция националният егоизъм е твърде силен. И в резултат на това съюзът, предназначен да обедини европейските страни, на практика демонстрира само тоталното им разединение.

Колкото и тъжно да изглежда, Европа ще преживее още много удари, които ще паднат основно върху Франция и Германия преди да разберат, че стремежът към господство и решаването на проблемите със силови методи няма да доведат до нищо добро. Всъщност и никога не са водили. Стотици години Европа е доминирала в света, заливайки колониите си с кръв, но в крайна сметка колониалните империи се разпаднаха. А двете световни войни, които Европа преживя през 20 век, промениха баланса на силите в света.

Днес водещите европейски страни Франция и Германия се противопоставят на САЩ, Русия, Китай и другите азиатски страни. Тяхната икономическа и политическа мощ вече не е такава, че да могат да претендират за световно господство. И на техния фон Европейският съюз изглежда доста блед.

Ето защо Европа няма бъдеще. Европейският съюз се оказа колос на глинени крака. Той не успя да създаде трайни, приятелски връзки между включените в него страни. И ако те се окажат под заплахата от атака от външен враг, няма да могат да се обединят и да се защитят. Няма да им помогне и техният „стратегически компас“.

Единствената възможност, която остава на Европа е да разбере, че няма друг изход, освен да остави настрана всички свои егоистични амбиции и да започне да изгражда добри връзки между страните. Вместо да търсят възможност за утвърждаване за сметка на другите, да започнат да се учат да живеят в мир и съгласие, правейки тази доктрина доминираща във всички области на живота.

Разбира се, това няма да се случи от днес за утре, но е жизненоважно започването на този процес в близко бъдеще. Не само заради Европа, но и заради целия свят. Не създаването на допълнителни военни части и разработването на нови системи за въоръжаване, а мирът и братската любов между народите трябва да се превърнат в наш стратегически компас, който ще ни покаже правилната посока към щастливо бъдеще.

Въпрос за 43 милиарда долара

Илон Мъск, най-богатият човек в света, предложи да купи социалната мрежа Twitter за 43 милиарда долара. Мъск вярва, че Twitter има потенциал да се превърне в глобална платформа за свобода на словото.

Това предложение разгневи борда на директорите и Мъск получи официален отказ. Но се оказа, че битката не е приключила, тъй като Мъск заяви намерението си да купи цялата компания Twitter.

Ясно е, че въпросът тук е кой в крайна сметка ще контролира социалните мрежи и пресата. И този въпрос е много важен. Защото за обикновения човек именно медиите, както и различните видове социални мрежи са определящите фактори, които формират възприятието му за света.

Би било смешно, ако не беше толкова тъжно. В крайна сметка всъщност няма никаква свобода на словото и печата, в пресата няма и никога не е имало безпристрастна информация. Всеки, който плаща, поръчва „новини“, определяйки за какво ще се говори и от каква  гледна точка ще прoтичат дискусиите в обществото. По този начин се формира общественото мнение. Така е било и винаги ще бъде.

Положителното в тази история е само, че благодарение на Мъск и другите олигарси, борещи се за контрол над медиите, ни се разкри, че не съществува никаква свобода на словото. Видяхме кой е кукловодът, който дърпа конците зад кулисите и определя какви новини ще чуем днес. Ако преди това беше скрито за нас, сега се разкри и стана ясно на кого принадлежат различните вестници или информационни мрежи.

Следващият очакван етап е когато всички олигарси ще се обединят за пълен контрол над информацията. Ще бъде ли истинска катастрофа? Не е задължително. По-старото поколение със сигурност си спомня, че в бившия Съветски съюз централният вестник с най-голям тираж беше „Правда“. Той служеше като официален говорител на комунистическата партия и беше най-популярен в страната. А всички останали вестници препечатваха неговите статии. И това беше по-малка лъжа от всички слухове и спекулации, които заливат пресата днес.

И ако утре контролът над всички медии се окаже в ръцете на Байдън или Тръмп, ако се върне в Белия дом или на други лидери, това няма да промени нищо. Опитват се да ни убедят, че между нас има разлика, но всъщност разлика няма. А има и други, които финансират предизборните кампании на политиците. Те са истинските господари на световните медии. А в тази ситуация няма никаква надежда за свобода на словото.

Въпреки че дори и да имаше, какво би ни казала свободната преса? Че тук и там се водят кръвопролитни войни? Може ли тази преса да даде съвет как да ги спрем, как да спрем спускането ни към бездната и да дадем на света надежда за добро бъдеще?

За да спре поредицата от безкрайни войни и непрекъсната битка за „място под слънцето“, Twitter и другите социални мрежи, а също и медиите трябва постоянно да говорят колко прекрасен живот ни чака, ако спрем да се бием помежду си. И вместо унищожение просто да се допълваме, създавайки хармония.

Трябва да дадем примери от миналото, настоящето и бъдещето за това, което се е случило и може да се случи поради липсата на добри връзки между нас. И какво прекрасно бъдеще ни очаква, ако изградим такива връзки. Точно това са правили кабалистите от всички времена, когато са имали такава възможност. Но за съжаление както преди, така и сега, никой не слуша кабалистите.

Досега нито един лидер, нито един вестник или социална мрежа не се стремят да ни приближат до мира и хармонията. Напротив, всички търсят как да започнат някъде още една война. И затова все още не можем да осъзнаем простия факт: войните, борбата на единия егоизъм с друг егоизъм не обещават нищо хубаво. Доброто бъдеще се крие в нашата добра, вътрешна връзка един с друг, връзката между нашите сърца.

Преходният свят и вечната душа

Подсъзнателно човек винаги мисли за смъртта. Всичко, което създава, има за цел да анулира смъртта по някакъв начин.

Всички наши изследвания, открития, изобретения в крайна сметка са насочени към утвърждаване на себе си във вечността. Да почувстваме, че със смъртта на физическото тяло няма да изпаднем в забвение. Това прониква в цялото ни съществуване.

Ако бяхме вечни или нямахме усещането за край, щяхме да умираме и да не знаем, че е така. И тогава щяхме да имаме съвсем различен живот.

Бихме живели вдъхновено, вдишвайки въздуха с пълни гърди и не бихме чувствали, че трябва да се съобразяваме с неизбежния край. В крайна сметка подсъзнателното усещане за неизбежна смърт означава много за нас.

Това добро ли е или лошо?

Зависи как човек го използва. Ако не се чувствахме смъртни, щяхме да бъдем просто животни. Всеки би си помислил: „След като съществувам в този свят и винаги ще бъде така, мога да взема всичко, което пожелая“.

А ако усещаме, че някой ден идва краят, опитваме се да направим нещо по въпроса. Като правило се стремим да избягаме от тези мисли, искаме да забравим и заради това се впускаме в науката, в творческото търсене, създаваме нещо, измисляме… И всичко е само, за да докажем на смъртта, че я преодоляваме. Това по принцип ни тласка напред.

То идва от дълбините на подсъзнанието и се осъществява не само на животинското, но и на другите нива, до най-висшите духовни нива, на които всичко се решава по различен начин. Там човекът започва да разкрива живота в душата и става независим от живота на тялото.

Когато освен моето физическо тяло, разкривам и духовното си тяло, наречено „душа“ и започвам да се усещам съществуващ в него,  започвам едновременно да усещам колко е временно моето животинско тяло и разбира се, в крайна сметка то трябва просто да умре, обръщайки се отново в нежива материя.

Как да преодолеем страха от смъртта

Като правило човек се бори със страха от смъртта, като се опитва да я забрави, да не мисли за нея, да не размишлява, просто да я изхвърли, да я изтрие от паметта си. Но това не е добре, защото смъртта постоянно напомня за себе си. Около нас постоянно умират хора – от старост, от болести, във война… И просто гледайки по-младите, човек неволно се сравнява с тях, осъзнавайки, че остарява и му остава все по-малко време за живот. Винаги имаме изчисления за края и нищо не можем да направим с това.

Ще ни помогне само издигането на друго ниво на живот – нивото на отдаване. Там ще разкрием ново измерение, ще се издигнем до съвсем различно ниво на съществуване. А старото измерение, основано само на временното биологично съществуване на материята, ще изчезне.

Когато човек премине в следващото състояние, вече нищо няма да го задържа в този свят. И смъртта няма да бъде за него нещо специално, а просто съпътстващ фактор.

Няма ли да има смърт в бъдещето?

Всеки човек, постигайки своето духовно състояние, се издига на по-високо ниво на съществуване. И един ден цялото човечество ще стигне до него.

При това биологичната смърт на нашия животински организъм ще остане, но духовното тяло, което ще придобием, ще бъде безсмъртно, тъй като се намира извън нашата природа, извън нас – в желанието за отдаване, а не за получаване. Това духовно тяло се нарича „душа“.

Душата усеща всички метаморфози не в себе си, а като преминаващи през нея, но в другите. Това не е лесно да се разбере, трябва да се усети. Но в духовното всеки, който отдава на другите, усеща живота си в другите, а не в себе си. Затова няма основание за лична смърт, защото той е в абсолютно отдаване.

Като цяло в духовния свят няма субстанция, която умира, защото през цялото време придобиваш все нови и нови желания за отдаване и в тях усещаш своето съществуване, своя живот. И въпреки, че те не са твои, напълвайки ги, ти ги усещаш като твои.

Това е както когато правиш нещо за малкото си дете и усещаш в това дори повече живот, отколкото когато го правиш за себе си.

А в духовното усещането за физическото тяло бавно се изгубва, пропада, отдалечава се, изчезва и идва усещането за живот в другите.