За любовта са написани огромен брой книги, снимани са много филми, направени са много изследвания, но тя все още остава загадка. Става все по-трудно и по-трудно да изграждаме отношения между половете.
Дори когато между двама човека „прескочи искра“ и сърцата са „пронизани от стрела“, минава известно време и влюбените започват да се съмняват в истинността и силата на чувствата си.
В природата любовта е логична
В природата всичко е много по-лесно. Животните създават двойки в определен период, избирайки партньора по ясни признаци и критерии. Защото тяхната сметка е проста: ще донесе ли любовният съюз най-доброто потомство. Кой е по-подходящ за това, също е ясно. Който е по-силен или по-дебел, или по-млад, или по-високо по статус, той е по-добър. Природата не оставя тук място за грешки.
При хората всичко в този смисъл е много объркано и проблематично. От една страна, можем да се издигнем над животинския алгоритъм, а от друга, можем да паднем още по-ниско, защото не можем да изградим нашите отношения дори на нивото, каквото е при животните. Животните не грешат, а ние колкото повече се развиваме, толкова повече грешим.
Затова е много желателно да разберем каква е добавката, която ни издига над животинското ниво и ни позволява или да се издигнем над него, или да паднем. Защо природата ни е направила такива? Става въпрос за най-силният инстинкт – сексуалната потребност следва веднага след потребността от храна. Човек не може да живее без храна, но ако храната е обезпечена, той веднага се устремява в търсене на партньор и секс.
Виражът на „основния инстинкт“
Бедата е, че този най-мощен инстинкт е „разфокусиран“. С храната всичко е ясно, главното е да се наситим, без значение с какво, дори и въпреки навиците си. Но „основният инстинкт“ на човека е объркан: от една страна, той се нуждае просто от секс, като на животинско ниво. И тъй като се нуждае от него, не поставя специални условия и е готов на компромис, само за да задоволи страстта си. А от друга страна, освен секс, той търси и някаква вътрешна връзка.
И тук партньорите правят грешки, не знаейки как да съчетаят двете искания. От „животинска“ гледна точка критериите са ясни: партньорът трябва да бъде от моята среда, със сходни навици, възпитание, хранителни навици (обикновено това важи за мъжете), сходни жизнени ценности… Мъжете в миналото не са гледали други неща, когато са избирали жените си.
Не случайно в животинския свят самките не се отличават с привлекателност, а напротив, самците са „красиви“. Тук не става въпрос за външна красота, а за физическо здраве, което и преди е било основен критерий.
Що се отнася до многократно възпятата любов, нейното „победоносно шествие“ не започва веднага. При хората при сключването на брак тя не е била разпространена и търсена, оставайки за забавление на аристократите, нещо като „съперничество на самците“, подобно на аналогичното поведение в животинския свят.
Като цяло, мъжът на практика е купувал жената, а след като тя е започвала да се грижи за него, в него са започвали да проникват чувства и той се е привързвал към нея. В повечето случаи е било въпрос просто на свикване. Това е било в естеството на нещата и докато егоизмът се е удържал в естествени рамки, хората са подхождали към семейния живот просто, практично и делово.
Обаче с времето кривата на егоистичното развитие е тръгнала нагоре и периодът на Средновековието е белязан от нов „тренд“. Отначало той е обхваща висшите слоеве на обществото, защото егото им расте по-бързо, а след това постепенно прониква и в другите слоеве. Но все пак, дори и днес може да видим, че хората в някои държави се отнасят към тази страна на живота просто, без големи въпроси, без да се бъркат в суматохата на чувствата. И между другото, доста добре се справят в това отношение в сравнение с тези, които са ги изпреварили в развитието на егоизма.
Стандарти на виртуалното битие
Днес нарасналото егоистично желание изисква от нас не сериозни, дългосрочни и дълбоки чувства, не любов, а моментни, силни емоции, които веднага след като преживеем, тръгваме да търсим нови. Също толкова ярки и мимолетни.
Само преди някакви сто години сме били далеч от това, а днес сме изненадани да открием колко бързо приключи шествието на любовта по света. С всяка изминала година ставаме все по-малко способни да създадаваме добра, трайна връзка между партньорите. Семейната институция се разпада и навлизаме в нова фаза.
Егоизмът ни се разви до такава степен, че вече не можем и не се опитваме да създадем директна връзка между нас. Вече е по-лесно да общуваме по телефон, в интернет. Струва ни се, че така имаме по-голям шанс да опазим егото си от щети. И дори и да протягаме романтични нишки между нас, някаква вътрешна защита сработва и не ни позволява истински да се разкрием един пред друг.
Каквото и да мислим, това са фактите. Желанието вътре в нас ни гложди, но не можем да го удовлетворим. В душата си, може би искам да се отдам изцяло на усещането за сливане с душата на моя партньор, но вече не мога да го направя. Просто съм неспособен. В мен има вътрешна бариера, която не ми позволява да се разкрия. Нещо повече, виждам, че същото се случва с моя партньор. Той също се затваря, криейки се зад различни маски, които е много трудно да свали.
В крайна сметка целият ни живот се състои от виртуални връзки. Особено днес, когато коронавирусът ни изпрати по домовете. Целият ни ден преминава в телефонни разговори, електронна кореспонденция, коментари в социалните мрежи.
Такава рутина сме изградили въз основа на вътрешната потребност от „филтрирана“ връзка чрез различни устройства. Нашият егоизъм, който те обслужват, изисква точно такива, делови отношения, когато оценяваме всичко по най-рационалния начин.
Гледам хората около мен и се чудя какво ще кажат. Ръководя се от „виртуалното битие“. И се оказва, че в крайна сметка не само не съм способен да познавам и изучавам противоположния пол, но дори не познавам душата си, вътрешните си искания.
И затова нашето общуване се свежда до празнословие и има външен, общоприет характер. Разменяме безсмислени фрази, дори не се опитваме да се потопим по-дълбоко. В това „плискане в плитки води“ няма никаква сериозна връзка. Човек вече не е в състояние да я създаде, защото не е в състояние да се разкрие и освен това не знае какво сам представлява там, вътре.
А ако сам не мога да се разкрия, какво мога да дам на другия?
Тук се сблъскваме с проблема на човека, който не познава себе си. Особено днес, когато нашият нарастващ егоизъм модернизира света, заради което животът ни става все по-примитивен.
Уподобили се на компютри, преминаваме към най-простите двоични формули на взаимодействие и светоусещане. Дълбоките чувства нямат място. От „аналогов“ формат всичко преминава на „цифров“. Вместо на хармонията на много части и компоненти, ние се подчиняваме на процесите на простите алгоритми – само те някак ни напълват.
Връщане “в детството”
За да променим това, трябва да върнем човека „в детството“, в истинската простота, в първичната любов, подобна на любовта на майката и детето. Тогава ще можем отново да усетим дълбоката, вътрешна връзка. Всъщност, във връзката с партньора търся същия източник на любов, който някога за мен е била майката, но вече на друго ниво.
Отношенията между хората са централен проблем в днешно време. И точно тяхната промяна трябва да стане основа на поправянето на света. Можете да започнете тази промяна с изграждането на правилна връзка в семейството. Всъщност, това вече е насъщна потребност, защото хората изпитват неудовлетвореност от семейния живот. Те вече не са в състояние да направят ясно разграничение между секса и духовната връзка (която може да се нарече любов). Затова трябва отново да се учим правилно да съчетаваме едното с другото.
И става ясно, че без налагането в нашия живот на принципа на любовта към ближния като към себе си, не може да има никаква правилна връзка. Понеже истинската любов, духовната връзка, е когато всеки се наслаждава на другия, отдава му цялата топлина на своето сърце, радва се на неговата радост повече, отколкото на своята.
Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Любов -
No Comments→
Сърцето на майката се намира в централната точка на цялото мироздание и в материалното, и в духовното. Понеже именно от тази точка се случва духовното и материалното раждане. Няма нищо по-силно от майчиното сърце – то е най-чувствителната, най-важната точка в цялата реалност. Твореца е създал желанието, което е в основата на сърцето на майката.
Сънят в нашия живот е много сериозна дейност на мозъка, при която той обработва и съхранява цялата налична в него информация, натрупана за ден, а може би и за няколко дни. Мозъкът я поставя и сортира в архива си. При този процес възникват всякакви хаотични връзки, затова понякога сънищата ни се струват нереални.
Трябва постоянно да търсим как да балансираме всички лоши свойства в нас, като ги компенсираме със свойствата на светлината. „Любовта ще покрие всички престъпления“, тоест всеки път трябва да изграждаме правилната връзка между всички части: вътре в нас самите и между нас и обкръжаващата среда.
Абониране чрез RSS