В тези тревожни времена не можем да живеем в настоящето. Ако преди ни беше трудно да откъснем поглед от ежедневието, сега просто не можем да си позволим този лукс.

Празникът не продължи дълго: от отличник, Израел бързо се превърна в изоставащ. Току-що излязохме от „затвора“, все още не сме се възстановили, а кривата на заболяванията отново тръгна нагоре. Коронавирусът сякаш ни се присмива: „Мислехте, че сте ме победили? Ето ме, никъде не съм отишъл“.

Защо? Страната като цяло показа дисциплина и отговорност, самоизолира се, изчака резултатите. Какво стана тогава? Къде сгрешихме? Заради правителството ли е? Или все пак заради самите нас?

За нас

Сега ще поиграя на нервите, разбира се, не в името на мазохизма. Просто в търсенето на виновни трябва да започнем от себе си.

Трябва да си признаем нещо. В крайна сметка започнахме масово да нарушаваме предписанията, бяхме опиянени от въздуха на свободата. Ние, а не правителството стояхме един до друг в автобуси и влакове, на концерти и стадиони, в нощни клубове, в барове, в църкви… Да, това са най-опасните места, по-опасни от училищата и офисите. Въпреки, че навсякъде се „отличихме“.

Представете си колко ще намалее броят на заразените, ако всеки наистина мисли не само за себе си, но и за другите, ако с всички сили се опитва да не зарази другите, сякаш вече е болен. И ако родителите дават пример на децата си.

Но така и нищо не разбрахме от първата вълна. Решихме, че сами знаем най-добре. Хората, които знаят най-добре, поемат отговорност за своята съдба. Безсмислено е да обвиняваме правителството, без да изпълняваме изискванията му.

За тях

Сега за власт имащите – онези, които агресивно критикуваме, въпреки, че не можем сами да отговаряме дори за себе си. Какво искаме от тях? Да бъдат по-добри от нас? Политиците?! Те от древни времена решават своите задачи за сметка на народите, а не в името народите. Политиката е инструмент на елита за непряка власт. Дори при демокрацията политиката не обслужва нас, а тях. Само повече смекчава противоречията, да се чувстваме повече или по-малко комфортно.

Освен това в съвременната политика правителствата всъщност не решават нищо. Те просто маневрират в определената им рамка, правят „козметични ремонти“, „гасят пожари“, нищо повече.

Така че, далеч от последните илюзии: над нас стоят хора, жадни за много пари и много власт. Техните амбиции са откъснати от нашите интереси. Затова, разчитайки на тях, копаем гроба си. Буквално го копаем. Защото коронавирусът е само част от страшните предизвикателства, с които е изпълнен глобалния свят.

Друго ще ни спаси – общността, емпатията, участието. Кардиналната промяна на приоритетите, която ще ни накара да престанем да бъдем чужди един за друг. Новите отношения между нас.

Какви? Душевни. Излизам на улицата и виждам… членовете на семейството. Близки или далечни, но роднини. Не безразлични. Аз се грижа за тях, те за мен– как иначе? Дори въпрос не може да има.

Това трябва да се подхранва, възпитава, култивира. Очевидно е. Само така можем да се справим с коронавируса и неговите последици. Но сърцата ни все още не са приели новата реалност, все още се бунтуват срещу нейния „произвол“.

Бунт

През завесата на кризата постепенно се промъква основната ни беда – епидемията от егоизъм, която вече е стигнала до агония и се бунтува срещу всякакви окови. Министерството на здравеопазването? То нищо не разбира! Здравето на другите? Какво ми пука! Моето собствено здраве? Не, няма да ме хванете с това!

Под лозунга „Долу!“ се крие лудост. Студенти в Алабама са организирали партита със заразени хора специално, за да се заразят с коронавирус. Първият заразил се печели банката.

Съгласете се, че това вече не е пътуване в автобус без маска. Това безразсъдство е от по-високо ниво: „Колко е възможно? – казва човека. – Не искам да слушам никого, няма какво да ме  уплаши. Не ми пука за другите, за бъдещето. Ако умра, ще умра. Но ще имам време да се насладя за последно.“

Така започва последният изблик на егоистичната природа на човека. Самонадеяността стигна до гърлото и изисква разкъсване на всички окови.: „Аз съм господар на себе си. Аз ще царувам.“ Точно като възгорделият се син на цар Давид, който завършва живота си на ешафода. Във всеки от нас съществува това свойство, само се задейства по различен начин: един демонстративно пренебрегва другите и себе си, а друг  е готов да рискува живота си и дори за кратък миг да се почувства свободен от всичко.

Но това не е свобода. Когато няма граници, остават същества, отдаващи се на своите желания, роби на мига, които при призива му се отказват от утре. Егоизмът в последните си конвулсии се обръща наопаки: иска всичко, не се задоволява с нищо. И тогава човекът прави пир по време на чума така, че със своето перчене да засрами, дори за последно, утрешния ден.

„Ще ядем и ще пием, защото утре ще умрем“, е казано от пророка. Такава е повелята на времето. Заслепен, аз вече не виждам границите, въпреки, че имам нужда от тях, защото те ме формират. Без тях не съм човек! Но не, аз горделиво ги прекрачвам и със сладкия вкус на предсмъртната опасност на езика си сам си поставям граница, защото всичко е изчерпано до дъно и нямам от какво друго да се наситя.

Зад тези изблици ясно се вижда мащабният процес на обезценяване на предишните „ценности“. Младите хора ги свалят от пиедестала, отказват се от наложените рамки, стимули, идеали. Човекът се задушава от условностите на миналия век. Няма нужда от кариера, статус, не го привлича „невероятната“ възможност да прекара живота си като хамстер в колело. Не вижда високите цели в живота, които струват много усилия. Но затова прекрасно чувства, че ограниченията на „предците“ го притискат от всички страни.

Така, в теснота се ражда нов свят. Но се ражда в мъки. Защото хората не са научени да мислят, да анализират, да разбират себе си и другите. Те умишлено са били обучавани на раздробени парчета знание, а не на цялостна картина. Те са зомбирани от политизираните медии, чиято задача не е да информират, а да заблуждават: глупави по свой начин, умни по свой начин. Затова раждането ще бъде тежко в контракциите и болката на последния егоистичен пир по време на чума.

Само ако не започнем да извличаме поуки от това, което ни представя „епидемията на коронавируса“.

Пробив

Коронавирусът унищожи живота ни, навиците ни, съдбите ни. Светът вече няма да бъде същият: икономиката е върната години назад, хората и държавите са „на минус“. Поставени сме в строгите граници на ежедневието, не можем да живеем както преди, да почиваме както преди. Уморени от днес, гледаме в утре и не намираме там добри перспективи.

Но ако трябва да погледнем по-далеч, към вдругиден? Ако короновирусът ни  ограничава от това, което вече е отживяло, морално остаряло, изхабено, гнило в крайна сметка? Ами ако днес имаме невероятната възможност да се освободим от бремето, което утре ще ни се стовари?

Перспективата променя всичко. В действителност ние преживяваме не само рецесия, но и превратна точка, грандиозен срив на тенденцията, която доминира от няколко хиляди години и най-накрая е оставена без дъх.

Съвременните бунтовници от всякакъв вид не трябва да разрушават стария свят, коронавирусът ще го направи. Всъщност нямаме нужда от сътресения. Напротив, трябва правилно да се впишем в неизбежния исторически процес.

Как? Заедно.

Решението на кризата не е да се опитваме да я преодолеем поотделно. Така ще попаднем в мрачното утре и ще се „потопим“ в него, докато не се задавим от неприятности.

Истинското решение е  по-висше, то ни обединява и ни пренася над утрешния срив до вдругиден. Това вече ще бъде друг подем, преди всичко подем над себе си към единство, към сближаване на сърцата. И след това подем към силно, равнопоставено, надеждно общество, в което всеки е важен, всеки обича, всеки е обичан.

Точно така трябва да бъде. Защото това, което е между нас, не е в никой поотделно. И трябва да действаме така сега, насочвайки нашата лодка към общото добро вдругиден, което все още е скрито зад хоризонта.

Хоризонтът не е пречка. При големи дела летвата трябва да бъде поставена високо. По-високо, отколкото виждат очите, тогава тя не ограничава, а дърпа напред. „Да бъдеш свободен народ в собствената си земя“ – някога това изглеждаше недостижимо.

Ако продължаваме да „издребняваме“, възприемайки глобалното предизвикателство просто като епидемия, собствената ни природа ще обезцени всяко наше усилие, както вече се случва.

[267333]

 

 

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Здраве, Криза, глобализация | Add Comment →