Цената на мъдростта

Светът, в който се върнахме, стана някак малък и неуютен. От какво преболедувахме? И наистина ли се поправяме?

От началото на пандемията на лекарите се наложи да работят според нейното темпо, без всякакви отстъпки и уговорки. Те сменяха различни лекарства и подходи, събираха данни, изучаваха симптоми и последствия, и правеха изводи. Например, не от само себе си се получи така, че Израел избягна дефицита на  апарати  за Изкуствено Вентилиране на Бял дроб – зад това стои ежедневен труд и постоянен анализ на полетите. Като резултат, мнението за лечението на коронавируса днес  вече не е такъв, какъвто беше в началото на годината.

Обаче кризата не се ограничи с болниците – в добавка той рязко промени целия ни живот и свали в нокдаун  световната икономика. И защо  не се учим? Защо обществото и неговите лидери не  вземат уроци за бъдещето? Защо цялата „стратегия” се сведе до  пускане на предкризисната схема?

Вирусът отвори очите на мнозина, изяви предателските слабости на глобалния свят, постави пред нас най-наболелите въпроси. Мимоходом ги ”озвучаваха”, малко ги „посмекчаваха” и радостно ги забравяха, предвкусвайки връщането към „нормалния живот“.

И след всичко това ние мислим, че сме възрастни, трезвомислещи хора? Все още нищо не сме разбрали и затова  се поставяме под следващия удар.

Недописаната диктовка
Парадоксът на днешната ситуация е: от една страна  в народите и правителствата се появи реален общ интерес – възстановяване на разрушеното, а от друга страна – тези очаквания са пагубни, защото не съвпадат с тенденцията на развитие. Такава е цената на всеобщата взаимна връзка: когато непоправимите егоисти дружно се съгласяват с нещо, чакай беда.

Добре е все пак, че властите, въвеждайки отслабване на мерките се колебаят и склоняват глава пред това, което е по-силно от тях. Това е по-добре от изсмуканите от пръстите  рецепти, приети под натиска на заинтересовани кръгове или, да кажем, заради идеологически подбуди. Вчерашните покорители на природата несигурно я поглеждат, страхувайки се от нови неочаквани „директиви”. Но все едно, отстъпват!

Ето и първият урок за нас: с природата повече не бива да се отнасяме господарски, от високо, пренебрежително. Тя просто демонстрира какво може да направи с едно щракване с пръсти. И затова от сега нататък трябва да отчитаме нейните изисквания. А по-точно, да ги изпълняваме съвестно.

Вижте сами: решенията, които сме вземали през последните месеци бяха, всъщност, нейните решения спуснати ни отгоре като вирусни ”окръжни документи”. Пари, власт, честолюбие – всичко, което открай време движи елитите и им придава сила, изгубиха своята действеност при първия глобален удар. Всички седнаха на чиновете и започнаха да „пишат под диктовка”.

Но нас няма така лесно да ни отклонят от вече изминатия път, на нас все още ни се струва, че той води нанякъде. И затова парите се леят като река в опита да потушим пожара, докато все още не е унищожил „всичко, което е натрупано с непосилен труд”. При това всеки счита, че държавата му е длъжна, сякаш тя е пуснала вируса. И  пет пари не дава, че не стига за всички, главното е да стига за мен. Като резултат, нашата „справедливост“ е шантаж от страна на силните и безмълвие от страна на слабите, за които с цяло гърло викат политическите интересчии и техните  подвластни. Единственото спасение  е в правителството, там също седят хора врели и кипели…

Ние сме свикнали с това и не си представяме нищо друг. Но това е глупост! Точно това не трябва да се прави, когато сме под общ удар. Проблемът дори не е в парите, а в нашите отношения, изцяло построени на съперничество – явно и скрито. Всъщност, в тях не е останало нищо адекватно, съзидателно. Всичко добро, което правим, в крайна сметка ние правим за себе си. И смятаме това за правилно, прикривайки се със заучени фрази.

Обаче това, което за нас е естествено, е само фрагмент от човешката история. Бъдещите поколения ще гледат на нас така, както ние гледаме   времето на феодализма.

Прекрасното бъдеще…

В основата на Западния свят лежи капитализма, а в основата на капитализма лежи конкуренцията (competition). Глаголът compete (състезавам се, съревновавам се, конкурирам се) произхожда от късно латинското competere, което означава да търсим заедно. А по-рано на латински тази дума е означавала да се събереш, да се съгласиш, да съвпаднеш. Изглежда като лоша шега, но това е истината. Ето така растящият егоизъм във времето извращава понятията, добавяйки им противоположен смисъл.

Коронавирусът сломи нашата коронна тенденция за безкрайно съперничество. Той показа колко всички зависят един от друг. Показа, че огромната част от съвременния бизнес е откъснат от реалността, от здравия смисъл. Това са само прекрасни, въздушни замъци в залеза на епохата, но лишени от всякаква опора и разсейващи се под ветровете на промените.

За няколкото последни десетилетия са построени гигантски „хранителни вериги“, които хранят милиони хора и организации, ненужни абсолютно на никого, освен на самите тях. Тяхната сила е в кръговите поръчки и незнанието на оглупелите маси.

Но в това е и тяхната слабост. Според степента на глобалните удари излишният бизнес, едър и дребен, ще започне да отпада. Да отпада  заради  безполезност. Никакви милиони няма да го спасят – обратно, ще притеглят към дъното мъртвия товар. А, ако и това не ни отвори очите, то целия капитализъм ще се изсипе на главите ни като един  крах на системата. Та той не е пригоден за кризи, той е високомерен, надут и стар. Границите на неговата трайност са почти изчерпани.

Някога той гордо провъзгласяваше своите идеали за свобода и стремеж към щастие. Но с времето свободата се изроди в потребителство, а правото на стремеж към щастие, както се оказа, съвсем не гарантира неговото постигане. Измината е поредната обиколка по спиралата, на изхода на която всичко прекрасно за пореден път е извратено и покварено.

Това е още един урок: в периода на глобалните катаклизми е нужна система, базираща се не на конкуренцията, а на съвсем други отношения. И не е важно как ще я наречем, важното е как да я разберем и да въплатим  в живота точно сега, докато не сме  прахосали последните ресурси в старанията си да спасим умиращия.

Сега ни е нужно постепенно да построяваме такава структура на социални отношения, която не оставя никого в беда и поставя като най–важен човека, а не неговия портфейл. Борбата за пазари, за джобове, за умове – всичко това остава в миналото. Бавно, но си отива. А напред излиза борбата за сърцата, за възможността да се живее в единно общочовешко семейство, за подема на духа, за новите отношения между хората, които не трябва да се налагат със сила, а могат само да се отгледат.

И в такова общество ние ще построим нова икономика, като основа за по-нататъшното развитие. То вече ще бъде не комерсиалност и търговия в чист вид, изцеждаща от нас всички сокове, а система от позитивни социални връзки, икономическа база, която не доминира, а е спомагателна, обслужваща, балансирана.Простичко казано, ние ще преобърнем обществото да стои на краката, вместо на главата си.

Не, това съвсем не са мечти. Това е назряла необходимост, здрава прогноза, заповед на времето. И ако по начало е трудно да се приеме сериозно, то представете си мнението на бъдещите поколения, за които ние сме  неразумни предци, с всички сили спиращи неизбежното и заплащащи кошмарна цена за своите грешки.

… Не бъди жесток към мен

На нашите потомци отлично им е известно: в единен свят всякакви опити да живееш за сметка на другите бързо води до обратното. Затова ключовите думи днес са равновесие и рационализъм. Равновесие между нас, равновесие с природата, рационално използване на ресурсите, истински стратегически поглед напред, набелязващ започнатата работа, която трябва да се довърши за общото добро бъдеще, а не общо гробище за миналото.

Този подход не възниква сам по себе си. Той трябва да се формира, а на него трябва да се обучават. Особено младежта, която още не се е омърсила, не е закостеняла и е готова за промени. А след нея,  мърморейки, с недоволство ще тръгне и старото поколение.

И изобщо ще се учат на новото – на нормалното и необходимото. Защо толкова се  отвращаваме, когато слушаме за обучение, за възпитание? Винаги трябва да се учим на нещо, да се променяме в нещо. От всички видове труд най-важния е работата над себе си.Тя задава тон на всичко останало.И ако я правим заедно,  целенасочено, осъзнато,  в живота ни ще има и приятни изненади.

Още повече, именно тогава ще се излекуваме истински, ще оздравим обществото, ще се избавим от несметните запаси оръжие, ще разрешим купища неразрешени до днес въпроси.

Главното е да разберем, че с каквото и да се сблъскваме, се сблъскваме със себе си. Нашите взаимни връзки и отношения определят всичко, включително реакциите на природата. Днес тя реагира на растящия дисбаланс, утре ще реагира на вътрешното сближаване между хората. Когато говорим за „глобално село“, за „една лодка“, става дума не само за човечеството, а за цялата планета, за цялата система, която ни предстои да изучим. Тя цялата е свързана с нас и тази връзка с нищо не може да се отреже.

И ето, излиза, че конкуренцията вече не е актуална. Не трябва да се развива бизнес и всякакъв вид дейности, който в действителност не са нужни на обществото. Не трябва повече да вървим под юздите на нашия егоизъм. Всичко, което излиза извън рамките на рационалното равновесие, на общите интереси на поколението, стремително се обръща срещу нас. И вместо да се ужасяваме, измервайки ситуацията със старите критерии, хайде вече да вдигнем очи и да признаем, че процъфтяването, развитието, подемът са нещо много повече, отколкото са ни вдълбали в мозъка.

В крайна сметка ще се изясни: това, което „губим“ –  съвсем не е загуба, а това, което придобиваме, е истинско съкровище – мирен, балансиран, истински живот, наситен с бездънен потенциал за самореализация.

Тихото начало

Човечеството бяга нанякъде.

– Накъде?

– Не ми пречѝ, нямам време! Като стигна, ще си поговорим.

– А кога ще стигнеш?

– Вече ти казах: не пречѝ!

Всичко велико винаги  започва с малко и няма да се чуе силен глас, ако не го предхожда фина тишина. (Баал Сулам)

Нека си представим, че периодът на самоизолацията е станал тази „тишина“, когато разгръщането на живота е затихнало, оборотите рязко са паднали, светът почти е спрял, природата малко е живнала в наше отсъствие. Сега, чувствайки този момент, ние можем да започнем от малкото – от простите, натрапващи се неща.

Вижте: наложи се да се грижим един за друг, за да спрем разпространението на пандемията. Дистанцирахме се и си седяхме по къщите не само за да не хванем вирус, но и за да не го предадем по-нататък.

Междувременно постоянно предаваме един на друг множество други вируси – главно социални. Така че, нека проявим отговорност и в тази сфера. Нека не се заразяваме един друг с негативи от различни видове, нека да следим за чистотата на нашите отношения. Ето така: не искам да предавам лошо на обкръжението, а те – на мен.

Вирусът буквално ни тика под носа нуждата от взаимна грижа, от кардинално решение на всички предизвикателства, стоящи пред човечеството. Той показва началото на път, който ще ни изведе от безизходицата, ако просто вървим по него без да си намираме извинения. Такова „тихо“, комфортно начало е шанс, който трябва да се цени.

Ако не приемем призива днес, то все едно, новите глобални беди ще ни накарат да помъдреем утре. Въпросът е в цената на мъдростта. Ние сами я повишаваме със своето бездействие.

 [264875]

Дискусия | Share Feedback | Ask a question

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.

Laitman.com Коментари RSS Feed

Предишна публикация:

Следваща публикация: