Entries in the '' Category

Човечеството  на изхода

Всичко, което сега няма да разберем благодарение на вируса, ще се върне при нас като бумеранг. Затворени сме между четири стени, но пък най-после сме свободни от ежедневието. И това е само началото на разкрепостяването.

„Нищо, скоро кръвта в Нил ще изчезне и ще заживеем както преди“, (чуто по време на египетските наказания).

Ние всички – хора и страни – живеем сега за сметка на бъдещето. Финансирайки гражданите и държавните ведомства, поддържайки частния бизнес, държавите разчитат на бъдещи постъпления, чийто поток ще се възобнови с победата над коронавируса. Всички извънредни бюджетни програми се базират на това послание.

Вярно е, че и по-рано  живеехме за сметка на бъдещето – и във финансов, и в екологичен смисъл – но сега това извратено кредитиране  стана очевидно  и с това оголи цялата крехкост и несигурност на днешната система на отношения. В сложните периоди нейните недостатъци  се оказват фатални.

Войната за медицински маски, апарати за изкуствена вентилация на белите дробове и друго оборудване е в разгара си. Страните се оплакват една на друга, а техните служби продължават да се състезават в прихващането на стоки и информация. Доставчиците се договарят с тези, които плащат повече. Производителите на първо място обезпечават „своите хора“. Има, разбира се и красиви жестове, но в края на краищата, те не биха били нужни, ако не беше хищничеството на силните!

Можем да разберем и правителствата: те нямат много варианти. В глобалния свят производствените връзки се простират над държавните граници и тяхното преплитане  не може да се промени бързо. Налага се импровизиране.

Особено опасна е тази ситуация в сферата на продоволствието – в края на краищата и тук егоизмът работи с пълна сила. Не са застраховани дори и проспериращите страни. Например, израелските фермери за пореден път са „притиснали„  Министерството на селското стопанство за внос на чужди краставици, което ще позволи подбиването на цените. Според логиката на земеделците, дори в този труден период е необходимо да се гарантира печалбата им за сметка на населението. Още по-лошо, напълно не осъзнавайки символиката на случващото се, фермерите демонстративно унищожили незакупената им продукция: „Няма да принадлежи на никого“.

Затворени в своите домове, ние скептично гледаме тази суета и разбирането в нашите очи е повече от възмущението. Да, научиха ни на „пазарни отношения“, заставиха ни да повярваме, че само така може. Но какво ще стане ако повече „така“ не може?

Вирусът като изцеление

Сегашната  „спирка на света“ е първата по рода си, разкрила основния недостатък на цивилизацията: изградихме система, която при екстремни обстоятелства заплашва да се превърне в общо „гробище“. Тя отлично знае как да пилее, забавлява, разсейва, баламосва, налага ненужното, мотивира за зловредното, дискредитира полезното, обезоръжава логичното, обожествява изсмуканото от пръсти, канонизира меркантилното,  идеализира преходното, опошлява вечното… С една дума, разделя.

А истински да сближава – това, не че не го може, тя не го понася. И разбира се, когато на света са му нужни общи съгласувани усилия, когато трябва не алчност, а взаимодействие, цялата тази система се разпада върху нас.

Вярно, не веднага. Първо тя надвисва, както сега: насъщното е още с нас, а останалото изведнъж се оказа безполезно и дори вредно за общото благо. И ние започваме да разбираме това, да свикваме с него, бавно, но необратимо.

Нямаше нито преход, нито подготовка. Вятърът на промените обърна изписаната страница и отвори чист лист. С един замах вирусът смени ракурса и ето ние гледаме същия свят, а виждаме нещо съвсем различно. Виждаме външния затвор и вътрешната… свобода. Да, свобода от призраци. Миналото сега не властва над нас и това удивително чувство, което се зароди, сега капка по капка прониква в съзнанието.

Хората няма да излязат същите от самоизолацията. В крайна сметка те видяха обратната страна на декора, свалиха VR-очилата. Това няма да изчезне незабелязано. Малко ще се промени подходът към живота, към бизнеса, ще се променят критериите, целите, отношенията, надеждите. Струва ни се, че вирусът лекува изоставената от нас природа, но всъщност лекува нас.

Обновяване без натиск

Епидемията  COVID-19 не е просто случайно препятствие. Глупаво и безотговорно е да разчитаме на това, че подобни кризи няма да се повторят. Напротив, сега едва влизаме в тяхната последователност.

При това влизаме като едно глобално цяло. Погледнете: достатъчен е лек тласък, слаб импулс на едно място – и целият свят падна на колене, а и по гръб ще легне. Всъщност сега ние сме безумно уязвими и отчаяно беззащитни заради своя користолюбив мироглед. Всичко, което до вчера сякаш беше играчка в ръцете ни, днес се обръща срещу нас.

Сега всички сме в обща лодка и тя не може да плава с обичайните стимули. В общата лодка не може да се гребе в различни посоки. В общата лодка не може да печели един за сметка на друг, да игнорира, да спъва, да враждува.

Общата лодка обезценя предишното богатство и придава ценност на съвсем друго нещо –  на това, което не ще позволи да потънем в бурното море.

Ясно е, че при обща беда, такава като сегашната, са нужни кардинални мерки: замразяване на парични разплащания и сметки, обезпечаване на всички по равно със  стоки и услуги от първа необходимост, поддържане на всеки човек, всяко семейство, всяка страна. И всичко това за неопределен срок.

Още по-ясно е, че нашите социално-икономически отношения са наситени с алчност и не позволяват да се осигури подобно ниво на защита. Те имат само определен запас  на сигурност, отвъд прага на която ще започне „обсадна ситуация“, строг контрол, привилегии за елита, пропуски за останалите, танкове по улиците, принудителна национализация, отчуждаване, нулеви спестявания, хаос, безредици, варварство, зверства – накратко, кой къде.

С други думи, ако епидемията не приключи в „необходимите“  времеви рамки или например, ако тя се засили /бъде заменена от друг мащабен взрив/, нашата нестабилна система ще се срине като Вавилонската кула, без възможност за презареждане и рестартиране.

Всъщност ние живеем върху бурето с барут на нашия егоизъм и всяка искра може да се окаже съдбоносна.

Така, че на човечеството ще му се наложи да се промени – да достигне  равновесие със себе си и с природата, да се сбогува с единството на властта и капитала, да изкорени консуматорското си отношение, да се издигне над нуждите на тялото  и да задоволи търсенето на духа. А най-важното – да поправим връзките между нас така, че на лодката да плава не банда разбойници, а дружно, неразделно семейство.

Ние просто нямаме друг изход. Не можем вече да се върнем нито във вчерашния ден, нито в миналия век – още по-малко в детството. Което е било, е минало.  Ние пораснахме.

И продължаваме да растем. Заселихме цялата планета и вече не знаем къде да се скрием от самите себе си. Нашата кула е по-висока от Вавилонската и затова срутването ѝ би било по-катастрофално. Всъщност бяхме спрени в последния момент и изведнъж видяхме, че издигнатите ни до небето  амбиции  окончателно са ни отделили един от друг.

Сега на всяка цена трябва да предотвратим краха, да си вземем поука, да хванем края на нишката, спусната от утрешния ден на човечеството. И  всъщност няма нищо сложно: утре сме единни. Държейки се за този ориентир, без да го изпускаме, заедно ще излезем от всички препятствия, ще се издигнем над всичко, което ни разединява.

Такова е посланието на коронавируса, Подобно на египетските наказания, освободили народа на Израел, той ни насочва към изхода от егоизма. Този път всички, без изключение.

[262924]