От прозореца на карантината можете да видите много повече, отколкото от шаблонното ежедневие.

И така, първият етап е извървян – отлъчиха ни от познатия свят и ни сложиха по ъглите. Свикнахме, устроихме се, кой както може, разбрахме, в какво трудно положение се оказахме. Да общуваме можем както преди, но да живеем както преди – не. Това не се е случвало никога досега.

През втория етап започваме да свикваме с новото. Още ни се струва, че само временно са сменени рамките, а в действителност бавно се променя нашето отношение към живота и един към друг. Ние наистина осъзнаваме кое е важно, кое е ценно, кое е скъпо. По друг начин съдим за себе си и за другите. Отсъствието на ясна перспектива ни кара да мислим. А мнозина преди само мислеха, че мислят.

Във филма „Обикновен фашизъм“ Михаил Ром гениално е показал този момент – срив в съзнанието, когато светлото бъдеще предателски  изчезва от хоризонта. Съвсем скоро хората с празни очи предано се вслушваха в речи и комюникета и изведнъж нещо се променя в тези същите лица. Какво е то?

„Те започнаха да мислят“ – казва Ром.

Късничко са започнали.

Добре, че аналогията не е пълна. Първо, ние просто избегнахме войната, а второ, именно сега, в това висящо състояние, имаме време спокойно да обмислим ситуацията. Какво имаме?

Сякаш цунами премина през  нашия бит, измивайки всичко натрупано и в същото време, оставяйки необходимото. Едва вчера човечеството въртеше педалите на потребителската машина, живееше „на ръба“, пъплеше опиянено от съвършено налудничави идеали и цели. Но дойде бедата и нашите стимули се оказаха пластмасови играчки, нашите замъци се оказаха от пясък, нашият живот – пясъчник.

Затова сега се появи възможност да намерим истинската обща цел, висока и непреходна. За това вече говорят,  това се чува. Вярно е, че ако вирусът отстъпи – всичко ще се върне постарому. Така че, в известен смисъл е добре, че вирусът е още тук. Неговото влияние изчиства, освобождава, издига ни над вчерашната инфантилност. Парадоксално, но неговата неопределеност е полезна. Ние външно вече се отказахме от потреблението – сега можем да се откажем и вътрешно.

Вече ясно се вижда, че може и иначе, че откъсването от „зърното“ – съвсем не е краят на света,  че не е задължително за всичко да се съглсяваме със своя егоизъм, дори ако неговата „правота“ е узаконена от социалния ред.

Сега, веднага можем да си представим живота без неговия диктат, да очертаем контурите на света, на отношенията, в които основното ще бъде не това, което купуваме, а това, към което колективно се стремим, да се издигнем над алчността.

Да, вирусът направи невъзможното: спря безкрайната надпревара, прахта се слегна, юздата се разхлаби и ние получихме шанс да се огледаме с отворени очи. Погледнете за какво прахосвахме живота си, с какво се тъпчехме, със злоба дъвчейки мундщука, колко изпускахме всеки ден. Защо? За какво?

Целият наш „прогрес“ е построен  на разточителство, на преразход, на пилеене. Цялата наша икономика – безцелно изгаряне на ресурси, природни и човешки. Тази парадигма има за цел не да разрешава, а да затваря, не да решава проблеми, а да ги затяга, да изстисква максимума от тях. Абсолютно разрушителен подход.

Как да се измъкнем от лудата надпревара? Затова трябва да се сближим истински със сърцата си.

Глобализацията не ни сближаваше, а ни оковаваше един с друг. Тя ни оплете всички с мрежа от връзки, но без човешко участие тези връзки са мъртви. По-рано те гърмяха с общите си окови на пазарните отношения и неолибералните догми, а днес ни вкараха в карантинните камери.

Но е добре, че се събудихме и започнахме да разбираме: проблемът не е в това, че сме взаимосвързани, а в това как сме взаимосвързани.

Преди това външното преплитане само ни объркваше, сближавайки ни по форма и разединявайки ни по същност. Затова сега ние можем да вдъхнем живот в тези възли. Предписаната от Министерството на здравеопазването дистанция съвсем не пречи на истинското сближаване. Което ни е разделило външно, ще ни събере вътрешно. Преди бяхме нужни един на друг, за да вземаме, сега – за да даваме. Физическата връзка се преражда в духовна.

И всичко това става ясно, благодарение на „коронафилтъра“,  оставящ ни от предишния свят само гръбнака на необходимите стоки и услуги. Всичко останало изведнъж се оказа “наднормено тегло” – тлъст егоистичен придатък, който претоварва системата.

Човечеството сега е като един шишко, който се е погледнал в огледалото на утрешния ден и се видял строен и стегнат. Въпросът сега е на каква цена шишкото ще отслабне? Възможно е да прояви воля и сам да се подложи на диета? Или…

Впрочем, защо „или“, ако точно сега са създадени всички необходими условия? Ние можем да извлечем урок от световната карантина и да построим нормален, здрав, пълноценен живот без излишества. Можем да въведем достатъчен за преживяване не минимум, а максимум. Можем да поставим нашите взаимовръзки на преден план. Можем да се свържем и всичко да направим правилно.

Тогава от своите домове, от общия ни дом по нов начин ще погледнем света, всички тези призрачни постижения, всички пясъчни замъци. Ще сме готови да се откажем от токсичните “урбанистични“, „железобетонни“ отношения с техния фалш и лицемерие заради добрата, естествена, „екологична“ човешка среда. Ние ще се излекуваме вътрешно, ще научим главния урок на епидемията и ще го предадем на децата.

И тогава вирусът ще си отиде.

[262623]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Здраве, Криза, глобализация | Add Comment →