Entries in the '' Категория

От книгата „Завинаги с мен. За моя учител РАБАШ“, ч.44

Защо не си молил?

Спомням си, когато бяхме с него в гората Бен Шемен и аз бях  много ядосан за нещо, на всичко по света! И започнах да говоря, без да се сдържам, че всичко наоколо е лошо, и всички са лоши, и аз не напредвам, и всички сили се губят напразно…

РАБАШ не ме прекъсваше, гледаше ме, слушаше и когато спрях, изведнъж каза: „А защо не си молил?”

Той ме порази. Изведнъж разбрах, че съм бил изпълнен с този гняв и не съм молил, а съм изисквал всичко около мен да се промени.  Всичко, но не и аз.

„Защо не си молил?” – това за него беше толкова естествен въпрос. Защо човек не моли за поправяне? Не на всички наоколо, а на  себе си? На своя егоизъм, който го изяжда? Крещи, възмущава се… и не моли. И не разбира, че именно в това е цялата работа. В това да почувства, че врагът е в теб и само с него трябва да се бориш. И в същото време, че „няма никой, освен Него”, и само обръщението към Твореца е ефективно. Но молбата трябва да бъде от сърцето, не както е написано, не с молитва, научена по книжка, не, а от разбитото сърце.

Аз видях как го правеше РАБАШ. Правеше го през цялото време.

Следва продължение…

[244505]

От книгата „Завинаги с мен. За моя учител РАБАШ“, ч.40

Кафееното зърно

В това свое решение се държиш известно време, промиваш се с мисли за това, че всичко в нашия свят – са клони на духовните корени, но те вече се отнасят към егоистичното желание. Затова трябва изцяло да ги отрежеш в Песах…

И „режеш” – седиш, сортираш кафеени зърна, купихме кафето зелено, първо го сортирахме, гледахме да няма никакви недостатъци, буболечки, едва тогава го печахме, мелехме и след това го пиехме. И ето, сортираш тези зърна, сортираш… и изведнъж разбираш, че повече не можеш.

Помня, че по време на това сортиране аз се „счупих”. Паднах на облегалката на стола, гледах с омраза планината от непроверени зърна, пуших една след друга цигари и мислех: „Е, това е някаква глупост, глупост!..”

И тук дойде РАБАШ, седна срещу мен, взе в ръката си едно зърно, вдигна го на нивото очите си и каза: „Аз седя и проверявам зърна, ето тези малки зрънца кафе. Аз ги проверявам много внимателно, много!… Искам те да бъдат чисти и хубави, за да може кафето, което ще получим от тях, да го изпият моите другари, – остави зърното настрана, взе друго, – А това зрънце проверявам за моя учител, – каза той и ме погледна. – Моят учител много обича кафе. Правя го за него”

Това беше много трудно учение, много! Какво почувствах? Срам. В мен всичко отвътре гореше! А РАБАШ стана и си отиде.

Аз се притиснах до зърната. Думите на РАБАШ звучаха в мен, всяка дума.

Но това продължи само няколко минути.

Шокът премина  и аз отново не можех да се принудя да продължа!

Почувствах неземни препятствия.

Ако ми беше казал същото, когато току-що бях пристигнал в страната:  „Сортирай кафе и ще получиш пари за това ”,  –  бих се съгласил и бих го правил правилно и добре.

А тук – за да служиш на Учителя, когото смятам за велик, за най-великия! Седя и не мога да мръдна от мястото си.

И разбирам, че тук вече се включват неземни препятствия.

Следва продължение…

[244232]

От книгата „Завинаги с мен. За моя учител РАБАШ“, ч.10

Рабаш иска да говори с теб

Аз започнах да уча през зимата, а след два – три месеца, близо до Песах, Гилел ми каза: „Михаел, РАБАШ иска да поговори с теб насаме”.

Аз не се въодушевих много, напълно ме устройваше обучението при Гилел, то беше за мен. Но Гилел така странно ме погледна, че разбрах – трябва да отида при РАБАШ.

РАБАШ ме извика в кабинета си, седна срещу мен, отвори книгата и започна да учи с мен „Предисловие към книга Зоар”/1/.

Аз и преди се бях опитвал да чета това предисловие, но ми беше трудно да проникна в него.  Баал Сулам започва статията с това, че задава цяла поредица от въпроси: „Каква е нашата същност?”, „Каква е нашата роля в дългата верига на действителността, в която сме нейните най-малки брънки?”…

РАБАШ четеше тези въпроси и в движение обясняваше. „Как е възможно  от Вечното, което няма начало и край, да произлязат творения нищожни, временни и непълноценни?” – четеше той.

Той отговаря, аз слушам внимателно, и се хващам да мисля, че наистина не разбирам за какво говори.

А РАБАШ продължава да чете по-нататък.

От втория или третия пункт на това предисловие аз абсолютно спрях да го разбирам. Не възприемах думите. Не можех да ги съединя заедно, да ги свържа в разума, а още повече в сърцето. Хващах се за мисъл и веднага я губех.

Не, това не бяха тайните на Тора или нещо отвлечено. Но аз се чувствах пълен идиот. Тъй като бях свикнал да възприемам материала, да се обличам в него, да го изяснявам, да чертая, да пиша. А тук, с моето образование, дори нямаше за какво да се хвана.

Примерно след час, РАБАШ каза: „Добре, достатъчно за днес. Ще продължим следващия път”. Аз излязох със смесено чувство на раздразнение към него, към себе си, но с решение, че следващия път вече  ще разбера всичко.

Следващият път настъпи след няколко дни.

Гилел пак ми каза: „Ако искаш, днес, след нашия урок, можеш да отидеш при Ребе/2/”.

И отново имах урок с него, и отново нищо не разбрах.

След това Гилел повече не ми предложи да отида при Рабаш.

Следва продължение…

/1/Една от встъпителните лекции на Баал а-Сулам, с която започват да изучават кабала.

/2/Ребе – уважително обръщение към равин прието у ашкеназските евреи. Съответства на думата АДМОР. Така се нарича духовния водач при хасидите. Абревиатурата на думите е адонену морену ве-раббено: господин, учител и наставник наш.

[242364]

Безсмъртието ни привлича

Реплика: Известният физик Мичио Каку пише: „Днес всеки от нас оставя след себе си огромен цифров отпечатък. По кредитната ви карта може да се разбере кои страни посещавате, каква храна предпочитате, какви дрехи носите, къде учите. Има ваши постове в блогове, имейли, дневници, видеоклипове, снимки.

С цялата тази информация може да се изгради холографски образ, който да говори и да действа точно като вас, да има същите навици и спомени. А какво ще се случи, когато можем да възпроизведем неврон за неврона на вашия мозък?“

Тоест, говори за това, че по принцип, човек може да си отиде, но също и остава: остават всичките му желания. Това той нарича безсмъртие.

Отговор: Безсмъртието и без това съществува, защото нашите мисли и желания витаят във въздуха. Това наистина е така. Тоест,  духовните сърце и ум, тяхното напълване (желания и мисли) – всичко остава. Те не умират с тялото. Те не са в сърцето, а в друг носител. Можете да сложите помпа на мястото на сърцето, компютър на мястото на мозъка – това няма да промени нищо.

Реплика: Мичио Каку казва, че човешкото биологично тяло умира, а цялата информация остава…

Отговор: А как ще се включите в нея? Чрез кредитните си карти ?!

Реплика: Както чрез библиотека с данни, „библиотека на душата“ …

Отговор: Как? Къде се намира тя? В края на краищата, това, което си направил, не е записано някъде в библиотеки, в театри, на работа и т.н. Това е записано в духовна форма – в пространството, но не и в материалното.

Ние съществуваме, като че в материалното пространство, но в действителност, това е духовно пространство. Можем да кажем, че то е цифрово, матрично, т.е. пространство, което се измерва в десетки, стотици, хиляди свои единици.

Реплика: Тоест, аз не мога да създам друго биологично тяло и да  “вкарам” в него цялата информация от тялото на починалия човек: какво е мислел, мечтал, писал в блога …

Отговор: Не, няма да има съответствие с вътрешното напълване. Защото физическото тяло е напълнено в съответствие с вътрешното си напълване. И не можете да създадете същото. Нямате възможност да го създадете, защото по принцип то е реализирало ресурса си и няма никаква нужда от него.

Реплика: Значи, не може да влезете два пъти в една и съща река.

Отговор:  Не. Няма нужда!

Въпрос: Тогава какво е безсмъртието?

Отговор: Безсмъртието е съществуване в обема на желанията и мислите, които правилно корелират помежду си и са свързани с другите, защото вече не са разделени от тела, а всички заедно са чувствено-информационен облак.

Това не е тяло, а нещо, което съществува и преди раждането на тялото, и след неговата смърт: чувствено-информационен облак, нашите желания и нашите мисли.

Ако през живота си вляза в този информативно-чувствен облак и започна да се свързвам с него, да взаимодействам, съединявам, съществувам в него осъзнато и тялото не ми пречи в това, и дори може би помага в нещо, съпротивлявайки се, и с тази съпротива ме насочва, по този начин влизам в безсмъртието.

Срещам там информационните и чувствени данни на всички съществуващи, съществували и изобщо на всичко, което преминава през нашия свят и дори това, което не преминава през него, тъй като има много по-големи информационни и чувствени полета.

Въпрос: Можем ли да направим малко по-човешка тази картина? Мога ли да се срещна там с бивши лидери или с някой друг?

Отговор: Не, не е толкова материализиранo, колкото ни се струва. Там не можем да се срещнем с нашите майки, баби и дядовци. Така мислят  децата. Но това не е така.

Всичко това е на следващото, по-високо ниво. Защото всички чувствено – информационни малки полета, които се наричат ​​човешки записи (на иврит се наричат “решимот”), са включени в една обща система и съществуват постоянно в нея.

А нашето тяло, ако съществуваме в него, само ни отвлича от тази система.  Ние трябва да направим така, че в рамките на нашия живот тялото да не ни отделя от тази система, за да можем да се свържем един с друг в една единна чувствено-информационна система, която се нарича „душа”.

И нашето тяло (трябва да разберем, че то е само специална пречка) съществува само, за да засили връзката ни с всички тези разделени части, чувствено-информационни записи  с 620 пъти.

Струва ни се, че нашето тяло съществува, но всъщност го няма. Това е просто съпротивление на връзката с останалите информационни частици. А решимо (чувствено-информационният запис) иска да се свърже с другите части, стреми към това.

Тялото ми ме дърпа към смъртта, а моето решимо ме дърпа към безсмъртието! Нека да се вслушаме в него!

 

От ТВ програма „Новини с Михаел Лайтман“, 28.11.2018

 

[238531]