Реплика: Южнокорейците са развили следното качество: по време на работа те трябва да работят непрекъснато. Тяхната ефективност трябва да бъде 100%. Срамно е да не се изпълнява дневната норма, срамно е да се боледува, срамно е да не се прави нищо.

И това ги води до депресия, ужасни нервни сривове, самоубийства. В това отношение те са измислили нещо, което се нарича “затвор  вътре в мен”.

Близо до гора, на 90 километра от Сеул, има затворническа сграда, в която  влизат за два или три дни. Условията в затвора са: слагат ги в изолатор, дават им килимче за  йога, дават им тетрадка, писалка …

За мен е интересна психологията на човека, търсенето на свобода.  А се оказва, че тя е в затвора.

Отговор: Тя е в затвора. Когато не се насилвате и не се принуждавате да тичате по целия свят, имате физическа свобода.

Това е много интересно състояние: да се заключиш в стая, да получаваш хляб  два или три пъти на ден и нищо друго. Дори и книги. Без радио, телевизия и всичко останало. Ти си сам. Ето, вижте какво ще правите, колко ще можете да живеете по този начин с мислите си, с плановете си. Това е добре…

Въпрос: Какво трябва да мисли човек в такива състояния?

Отговор: Защо живея? За какво съществувам? Какво става с мен? Кой ми заповядва, определя съдбата ми? Какво съм направил с живота си? Как ще свърши той? Какво ще стане след това? И ако не след това, тогава какво ще оставя на потомците си?

Има специална молитва, преди човек да умре, наречена водач, когато той много сериозно преминава през целия си живот и го преглежда: направил ли е нещо или не. От една страна, той го отнася към Твореца, а от друга страна, към себе си. Като цяло се подготвя за сериозна противопоставяне със съдията.

Когато му  показват живота, който е преминал, той вижда, че в действителност е бил подтикван към познаването на Твореца, към познаването на природата, към правилните действия, така че да осъзнае тяхната реалност и т.н. А той е избирал друга посока.

Реплика: Обикновено човек оправдава живота си, като казва: “Аз преживях живота си щастливо”.

Отговор: Това е за момента. На всеки човек, когато отиде в съда, му изглежда, че ще оправдае себе си, защото всеки човек е близък със себе си. Но всъщност, нито един човек няма възможност да се оправдае. Никаква!

А този, който си мисли, че е праведен, се сблъсква с такова невероятно обвинение, че дори не може да си го представи.

Друго нещо е, че ние неправилно си представяме наградата, наказанието, обвинението, насърчението. Но когато пред човека преминава целият му живот… Това, в края на краищата, не отнема време, това вече е духовно измерение. И когато той вижда и разбира не това, което е направил, а това, което е мислил … Тук вече, приятелю мой…

Реплика: Става страшно,  честно казано …

Отговор: Това е чистилището, реално, сериозно. Това е истинският ад. Това са съжаления, угризения – не за миналото, а за да поправиш свойствата си и да се устремиш към бъдещето.

И след това ти предлагат: “И така, приятелю, да повторим? Само избирай за себе си сериозни условия, за да направиш нещо наистина”. И човекът отново се гмурка в нашия живот, в същия момент забравя за всичко, което му се е случило, и това объркване започва отново.

Реплика: Това е, както казват, влиза ангелът на забравата – и това е всичко?

Отговор: Да. Ангелът удря човека и той забравя всичко. Това е особено поправяне. Има 13 черти на лицето, които определят нашето поправяне. Човекът получава удар не по носа, а в точката под носа (т.нар. “урха”) и всичко забравя.

Въпрос: Защо забравя всичко? Защо не продължава високите си размишления?

Отговор: За да действа по свободен начин.

От ТВ програмата „Новини с Михаел Лайтман, 27.11.2018

[238482]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността | Add Comment →