В живота на всеки човек настъпва период, когато детските илюзии отстъпват място на реалността. В живота на човечеството това се случва точно сега.

Историята на човешката цивилизация датира от хиляди години. И въпреки, че „декорите“  през това време да са  били много, сцените на действие всеки път са подобни. Раждал се човек, жевеел и както излиза, и умирал.

При много се е случвало така, удовлетворявали са се с малко, по желание или по неволя. Други са се „хващали“ за нещо и са се впускали в преследване на пари, слава, власт. Някой е завладявал сърца, друг е подчинявал умове,  някой е знаел мярката, някой е „минавал през трупове“. Някого е прелъстявала философията, на някого са му трябвали знания за света и заради тях се е отказвал от други блага.

Но във всяко поколение е имало единици – особени, странни хора, в които е сработвал друг контур, горял е друг огън. Като кост в гърлото е стоял въпросът: „ За какво живея?“

Не, те са били нормални хора, живеели са като всички, не са се отклонявали с „предписани“ наслади. Но дори и с пари, дори и във  власт, са замирали вътрешно  и са си задавали този проклет въпрос…

А може би не проклет, а радостен? Как да проверим? В какво е смисълът на живота?

Под погледите на идолите

Авраам – знатен свещеник в Древен Вавилон, син на самия придворен жрец, изведнъж се отвръща от идолите, за които е имало голямо търсене на неговата сергия и се замисля за живота, за нещо голямо.

„И започнал да размишлява ден и нощ: как колелото може да се върти без управляващ? Кой го върти? Та нали не може да се върти само? Никой не го е учил и вразумявал. И той бил хвърлен в Ур Халдейски в средата на група от идолопоклонници“. /Рамбам/

Духовните открития не се случват сами по себе си. Те са предшествани от въпроси, съмнения, страдания. Първо трябва да излезем от уютната ниша, да разбием идолите в себе си – общопризнатите „истини“ и да се впуснем в търсене, изследване по трънливия път на познанието.

В същност, това е „бунт на кораба“, въстание срещу привичния образ на мислите, срещу „правилния“ поглед върху света и дори срещу собствената си природа, която се бои от такива въпроси и се дърпа от тях.

С една дума, Авраам е встъпил в противопоставяне с цар Нимрод. Именно благодарение на това е станал Авраам.

Нимрод за вавилонците не е бил просто цар и диктатор. Той е бил „бог на земята“, олицетворение на абсолютната сила и власт. Никой не е можел да се сравни с него по могъщество и коварство. От него са се страхували, пред него са благоговеели. Да му се хвърли предизвикателство, е означавало предварително да се обречеш на гибел.

Обаче, Авраам вече е излязъл от влиянието на покварените човешки взаимовръзки с техните богчета. Той не е бил наивен, не е витаел в облаците, съвсем не е вървял към сигурна смърт. Вървял е към живот на отдаване и любов. Изучавал е свойствата на духовната координатна система.

Той е пробивал към новото и старото не е властало над него. Събирайки единомишленици, ги е отвел далеч от Вавилон, от закостенялото световъзприятие. В крайна сметка е „обърнал“ цялата история на човечеството.

Така науката кабала за първи път се е отворила за света и е демонстрирала колосалния си потенциал. Малко са тези, които могат да го оценят и реализират, но от тогава се е появила алтернативата на егоистичния път и той е престанал да бъде единствената опция по подразбиране.

Да убиеш египтянина

Огромна сила притежават единиците, замислящи се за смисъла. Мойсей, както и Авраам, е  имал в живота си „всичко“. Той е бил по-близо до Фараона, отколкото Авраам до Нимрод. Но веднъж буквално се събудил. Потърсил същността, огледал се настрани, разгледал себе си и открил, че целият му живот е подчинен на Фараона, на егоизма, на користта, на изгодата за сметка на другите. Той мислел, че властва над египтяните, а се оказало, че им служи, на тези жреци на себелюбието и егоцентризма. Оказало се, че те са около него и в него. Да, да, в самия него – подкупват го с хубав живот в клетката на егоизма.

Тогава Мойсей убил египтянина в себе си и веднага се оказал в „опозиция“, стъпил на пътя на съпротивлението. Наложило му се е да избяга при Итро и да започне всичко отначало, от нулата, за да стигне до истината. Заекващ, съмняващ се, той изобщо не е планирал да стане предводител на народа. Но разбрал, че това е повелята на времето, че въпросът не е във Фараона, а в човечеството, което е под петата на егоизма и вечно избира кървавия път.

Мойсей е въстанал против царя египетски, който шепне на човека: „Няма никой, освен мен“. Изправил се е срещу властта на егоизма, горделивостта, вечното разединение и от тази точка начертал нова линия в човешката история, пътя на цялостния народ, наречен „Исраел“.

Само така  можеш да се развиваш – в издигане над себе си, в противоборство с противниците. Те ни придават сили, заставят ни да работим, да дерзаем, да се протягаме нагоре. А всъщност, не самите те, а единният закон на Природата, нейната фундаментална диалектика, ни изпращаща тръни, за които би следвало да благодарим…

Пътят през вековете

Мойсей дал на народа мощен импулс, превел го  до ново състояние, позволяващо му да стъпи на земята на Израел. С други думи, с желание за отдаване и да се настани, обоснове, и изгради в него. Народът на Израел тръгнал нататък: строил е Храмове на любовта, падал е в ненавист и междуособици, навличал си е външни врагове – вавилонци, гърци, римляни. Цивилизациите и империите все повече са затягали пръстена, разорявали са страната, убивали са, изгонвали са от вътрешния съюз на сърцата и са извиквали ответен порив за единство. Всеки път са връщали евреите към корена, към наследството на Авраам, към планината от ненавист (Сина), под която са стояли на стан, готови да загинат, но да не се предадат.

Това наследство е заложено в еврейския народ много дълбоко – в гените, в епигенетиката, в системните параметри, на нивото BIOS. И този порив е неизкореним, защото служи като противовес на разрушителните сили на цялото човечество. От зората на човечеството той се колебае между две тенденции – към разединение и към сплотяване. Тяхната амплитуда е нараствала хилядолетия, докато светът не се е събрал най-накрая в единно глобално кълбо, раздирано от непримирими противоречия.

Народът на Израел междувременно е преживял най-дългото изгнание от единството – две хиляди години, пропити от болка и страдание. За това време евреите се разсеяли по цялата земя, по всички „територии“ на човешкия егоизъм и без сами да осъзнават, се разпръснали в общата системна мрежа, готова да ги приеме, новите алтруистични кодове.

Тъй като това, което е започнал Авраам, не трябва завинаги да остане съдба за единици. Човечеството е единен организъм и ние започваме да разбираме това.

Епохата на края на илюзиите

Ако от тук, от XXI век се огледаме към изминатия път, ще видим, че историята ни е водела към задънена улица. По-точно, към изходния конфликт на Авраам и Нимрод, в който те не могат просто да се разделят, да си тръгнат, да вървят напред по пътя си.

Навремето Нимрод е бил за прогреса, за новите технологии (особено в строителството на вавилонските кули), дори за свободата според неговото разбиране. Да, нека човекът да е стопанин на живота си, нека да строи кула до небесата, че дори те да обслужват неговите искания.

А Авраам като че ли обратно, задържал „движението към щастието“, обяснявайки, че зад него се крие разрушителен потенциал, че това не е никакво съзидание, защото на егоизма ще му бъде малко и накрая, на руините на своите „постижения“, ще остане без нищо.

Може да се строи само на твърдия фундамент на нерушимите добри взаимовръзки между нас. И тогава – това е автентичен прогрес, движение напред, любов към ближния, а не използване на другия….

Обаче, светогледът на Нимрод, разбира се, е надделял и неговите последователи, също от времето на разселващите се по целия свят, са достигнали в наши дни пределите на развитието. Днес на глобуса не е останало повече място. Човешкият егоизъм е изчерпан и за първи път започва да търпи неуспехи. Преди той с бурни изблици е разкъсвал оковите, а сега, пренаситен, се доварява в собствен сос.

Ние разбира се, градим планове за бъдещето, но това е тактика, а не стратегия. Решаваме проблемите по реда на тяхното постъпване, но твърде много отлагаме за после – за нашите деца. Не виждаме напред нещо високо, струващо големи усилия, примамващо.

Свободата се изражда в потребителство, мечтите се отегчават, светът се свива. Съвременните технологии го показват като на длан. Остава впечатлението, че планетата се е „обърнала наопаки“ и сега живеем не на нея, а в нея. Вместо хоризонт имаме запашкулваща се, затваряща се „картинка“, обозрима, ясна, динамична, но неспособна да учуди с нищо. Глобална, но не сближаваща хората истински.

След  Авраaм

До това ни е довело нашето его и никой друг. Довели са ни страданията, бедствията, деретата, минните полета, кривите пътища на безкрайните амбиции, ненаситността, раздора. През цялото това време човечеството е отхвърляло прекия вектор на Авраам към единение, надявайки се, че ще може, някак си, да мине и без него. Но колкото и да строи идилия върху слогани и лозунги, все едно, получава се, че е върху нечии кости съвсем не е идилия.

Тази експанзия на човешкото естество не е могла да продължава вечно. Още щом светът станал „кръгъл“, линейният път завършил. И станал в цял ръст въпросът на Авраам: какво задвижва сферата на нашите страсти? Какво има зад нея? Какъв е смисълът ѝ?

Подобно на Алиса, израстваме от приказката, от фантазиите и миналите си стремежи. Нимрод още ни държи в желязна хватка, изисквайки „да се върне в реалността“, но Аврам се събужда, той не е подвластен на стари догми. Всичко се връща към него, към открития от него закон за всеобщото единство, с който така и не сме се научили да работим.

Затова, в наши дни кабала става достояние на милиони хора по целия свят. Те разбират, че пътят на Авраам не са обичаи и традиции, не е обещание за задгробни блага, а именно път, по който може да се върви! Нещо повече, вече няма време за празни приказки.

Кабала е нужна тогава, когато се обострят вътрешните противоречия, а те се обострят и още как! Тя е нужна, когато изчезват обичайните ориентири и ни е нужна помощ, ръководство, за да преминем „между теснините“,  тя е нужна на тези, които вече реално, или все още подсъзнателно, се чувстват в задънена улица, и това се приема не като проклятие, а като шанс, от който е необходимо да се възползваме.

[216277]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Разпространение на методиката | Add Comment →