Въпрос: Кой не се е влюбвал през живота си? Огромни сили се крият в това чувство. Сили, движещи всички нас и активиращи цяла каскада от вътрешни импулси. В тези „приливни вълни“ се съдържат разнообразни елементи, с които не умеем да работим правилно.

От една страна, влюбването е страстно сексуално влечение, а от друга страна, е по-дълбоко чувство, любов, изискваща интимна, съкровена връзка.

От какво се състои любовта? В какви цветове е подреден нейният спектър? В какви граници блести този брилянт? Как да го шлифоваме, така че той да не избледнее, а обратното – да блести все по-ярко? Явно, ако не се научат на това, хората и занапред ще „затъват“ в „поредицата от препятствия“, която ще поставя пред нас съвместният ни живот.

Наред с другите сфери, любовта днес също се оказва в криза. Започваме да разбираме, че в същността си любовта е майсторство, което трябва да овладеем. Не ни достига умението да обичаме…

Отговор: Преди всичко, е необходимо да определим какво е любовта. Защото това, което считаме за „любов“, всъщност представлява полово влечение, което изгаря отвътре и изисква да бъде удовлетворено, подобно на представителите на всички други животински видове.

Това усещане на влюбеност по никакъв начин не е свързано с истинската любов. Неслучайно в Тора е казано: „Не следвай сърцето и очите си“ – това не е любов.

Всеобщата криза по този въпрос е породена именно от това, че започнахме да наричаме половото влечение любов. Разбира се, то трябва да се удовлетвори, но във всеки случай то стои наред с другите влечения, насочени към храна, семейство, пари, почести, власт, знания.

Това влечение е особено характерно за човешкия род. Сред животните то по правило се диктува от сезоните или от други ясни ограничения и е предназначено само за продължаване на рода. При нас то не е свързано с „календарни“ срокове, тъй като човекът въобще се издига над естествената цикличност, откъснат е от природата.

Така или иначе, тази страст се развива заедно с нас и в различните периоди на историята е приемала различни форми. Например, в античния свят „на мода“ е излязъл хомосексуализмът, а по-късно религиите наложили собствени закони в тази сфера.

По принцип, нашето развитие се движи от растящия от поколение в поколение егоизъм и съответно в нас все по-ярко се разгаря половата страст, наред с останалите влечения, към каквото и да са насочени. С течение на времето сериозно се променяме, според степента на фундаменталните промени в егоистичните желания да насладим себе си.

Днес ситуацията е обострена: ние вече не сме в състояние да се грижим един за друг за дълго време. Както показва статистиката, минават няколко години и внезапно между нас възниква нещо като детонатор, неизбежно водещ към взрив, към разрив на връзката.

Затова, в наши дни общото мнение клони натам, че може да минем и без семейство, или да го сменяме от време на време отново и отново, обновявайки изразходвания семеен потенциал. Тук трябва да отчетем и това, че живеем два пъти по-дълго от миналите векове и това ни носи допълнителни проблеми.

По принцип, няма връзка между секса и истинското семейство, между секса и истинската любов. Сексът сам по себе си е само едно телесно влечение. Ако правилно разбирам себе си, то ръководейки се от този вътрешен порив на фона на обществените ценности, виждам какъв „обект“ ми подхожда, за да се „освободя“.

Как ли не наричаме тази власт на хормоните и, разбира се, съвсем не става дума за любов, която защо ли ни се иска да свържем със секса. Това просто е влечение и за него има място в нормалния живот.

Но ако искаме да говорим за любовта, то тя не се отнася към предишната, обичайна представа, свързана със секса. Затова пък тя се отнася към семейството…

Въпрос: Любовта напълно ли е откъсната от предишните понятия или се надстройва над тях с нов „ред“?

Отговор: Сексът се присъединява към любовта, но тя се създава извън всякаква връзка с хормоните. Именно по такъв начин можем да създадем нещо позитивно, здраво, дълбоко, вечно.

Въпрос: Значи, здравата и продължителна връзка на любящите сърца съвсем не трябва да започва с „хормонални“ страсти?

Отговор: Вярно е. Говорим за съвършено различен път на съединяване, на който трябва да се обучаваме, за създаването на нови взаимоотношения, намиращи се над нашия егоизъм, над нашите желания. Това е страст към вътрешна връзка с човека, който става за теб приятел, верен спътник, който ти е опора, който ти дава увереност, допълва те, разбира те и те съпровожда безкрайно.

Но при условие, че тази връзка е непреходна, че не се „разменя“ с няколко едновременни „алтернативи“, както се случва в сексуалните отношения, които в наши дни са подчинени на моментни позиви, свободни от задължения. Любовта не може да царува над тях. Обратно, само ако има истинска любов, вътрешна връзка между хората, тогава към нея може да се присъедини сексуалната близост.

Въпрос: Значи, промените в сексуалната сфера са предизвикани от общия ход на развитието така, както и на другите човешки страсти?

Отговор: Разбира се. Например, днес нашата храна кардинално се различава от тази, с която са се хранили преди сто или двеста години. Преди хората са ядяли прости неща, а днес семейството сервира маса, на която биха завидели и кралете, и ползва небивал асортимент от продукти.

Въпрос: Съвременните данни действително позволяват страстта да се нарече хормонално възбуждане, в резултат на което човек „пламва“, пленява се от някого…

Отговор: Някои привикват към връзките с определен партньор. Други, обратно, са неспособни да удовлетворят своето полово влечение с един и същ човек. На някого по природа му се иска да е с няколко партньора или с нов партньор всеки път – така е устроен. Това няма да го изкореним.

Наблюдаваме тези „изопачения“, необичайни вариации, които днес вече се признават за нормални и легитимни.

Като цяло, става дума за телесни свойства, които подобно на глада, изискват насищане. Обществото също трябва да бъде устроено по такъв начин, аналогично на необходимостта от храна, човек да има възможност да удовлетвори телесните си нужди от подобен род.

Въпрос: В такъв случай, как вродените или придобити свойства на човек трябва да се съчетаят с влиянието на обществото?

Отговор: Обществото влияе само на формата на изразяване на естествените страсти. Да кажем, че някой по рождение предпочита вегетарианска храна, някой – тестена, друг – риба и т.н. Обществото със своето влияние не може кардинално да промени вродените вкусове, които се отнасят към тази обусловена физиология, и даже са свързани с чертите на характера.

Същото се отнася и за сексуалното влечение: то до голяма степен произтича от наследствеността и външното въздействие е неспособно принципно да промени формата на неговото проявление. Природата на човека определя неговите сексуални навици, както и хранителните.

Истината е, че според ръста на желанията обществото може повече да им влияе и придобитите навици да станат втора природа – в храненето, в секса, в семейните отношения и т. н.

Обаче, в крайна сметка, аз оставям всички тези неща настрана, отнасяйки ги към телесните свойства на човек, без да им придавам особена важност. Те неизбежно обуславят нашата физиология. Посредством хормонални инжекции може да се усилва страстта или обратното – да се намалява. По мое време ми беше трудно да го приема, но в крайна сметка, усвоих физическия аспект на тези чувства и емоции, които всички ние изпитваме.

Считам, че това разбиране не достига на съвременните младежи, и не само на младежите. Става въпрос за съвършено ясни неща, за научни факти, обаче ние не желаем да знаем за тях. Защото иначе толкова книги, толкова холивудски филми се обезценяват в нашите очи. На хората им е приятно да свързват понятието „любов“ с половото влечение.

Въпрос: Хайде да се върнем на правилното отношение към партньора, който, както казахте, трябва да стане верен спътник за мен.

Отговор: Става въпрос за спътник от другия пол – друг както физически, така и душевно. Аз чувствам, че ние вътрешно се изпълваме един друг, но това вече не е сексуална страст и не мога да я постигна с партньор от същия пол.

Мъж може да стане забележителен приятел за мен (хавер) от думата съединение (хибур). Любовта в тези отношения е друга – приятелска.

Тук става въпрос за любов, която се поддържа от самата Природа. Защото със спътника в живота допълвам всичко, което касае храната, секса и семейството. Още повече, с този човек придобивам пари, почести и знания. По такъв начин, във взаимовръзките, проникнати от истинска, дълбока любов, претворявам в живот всички свои страсти.

Любовта е вътрешното пространство, в което давам правилно изражение на своите копнежи и там е мястото на моята жена (или мъж). А в по-широк смисъл любовта е вътрешната взаимовръзка между хората. Когато имам приятели и вътрешно съм свързан с тях, тогава между нас се развива, възцарява се чувството, наречено „любов“. Ако искам да доставя удоволствие на другия, удовлетворявайки неговите желания, неговите потребности и ако съм способен на това, значи аз го обичам. По правило това е взаимно.

Реплика: Връщайки се към съюза на мъжа с жената: Вие описвате много интимна връзка между партньорите…

Отговор: Дотолкова здрава и пълноценна, че трети вече не може да стъпи на тази територия. Никой не вижда тази прегръдка на душите, не може да усети колко са се сплели, проникнали една в друга. Това е един вид копие на физическата близост, само че на душевно ниво.

По правило, физическото желание трябва да пробуди в нас потребност от такава „игра“, да се отправим към търсене на желанията един в друг, да пробужда „апетита“ ни за вътрешна връзка. Този „роман“ на душите ме заставя да разбера какво партньорът би искал да получи от мен, как мога да го удовлетворя, да му помогна, как заедно да намерим един в друг тези живителни съдове, без които се чувстваме опустошени.

И всичко това не се случва между телата, а именно в чувствата, на нивото на душите.

Реплика: Психологията нарича такава връзка „ романтична любов“…

Отговор: Тяхната „ романтична любов“ се базира на хормоните, а ние, обратно, отначало отглеждаме истинското чувство и след това добавяме към него хормонален аспект.

От друга страна, на практика ние се обръщаме към хората, между които вече има физическа връзка, и за да протегнат нишки от сърце към сърце, трябва да задълбочим и разширим този начален „резерв“, следвайки общоприетия път.

Реплика: Тогава хайде да преминем от първото пламване на чувствата, от възпламенилата се влюбеност към тези отношения, които се установяват после. В тях има два компонента: полова страст и желание да се укрепи повече интимната връзка.

Отговор: Предполагам, това достатъчно крехко желание, е навеяно от романтичните филми. Хората не разбират, че за истинското му реализиране е необходимо да се влагат огромни усилия, за да успеят във взаимоотношенията, трябва да умъртвят егото си, позволявайки на партньора да влезе вътре и сам нежно да прониква в него…

Въпрос: Как между двама човека се създава такава дълбока, интимна връзка? С какво да започнем?

Отговор: Тук са нужни познавателни беседи за човешката природа и психология, а също и за нашата душа, за неизбежния копнеж към по-дълбока любов: откъде произтича това и защо? Защото страстта е свойствена само за човешкия род.

Обясненията ще се редуват със семинари, подкрепящи материали, подбуждащи към вътрешно търсене, така че хората сами да се стараят да създават желание, страст към любовта.

Искам да ме обичат с душата, истински, за да може партньорът ми да влезе вътре в мен, да ме напълва, да ме разбира, да ме обгръща с грижа, да ме поддържа, укрепва – подобно на това, както майката през цялото време се грижи за малкото дете. Чакам той да проявява все повече възможности да ми доставя удоволствие, да ми носи усещане за безопасност, топла прегръдка – с една дума, вътрешно напълване.

От друга страна, е казано: „Възлюби ближния както себе си“. С други думи, аз самият трябва да развивам такова отношение към партньора, разбирайки, че и в него гори тази страст и тази потребност, само че проявяваща се малко по-различно. Нали ние все пак сме различни хора и при това и от различен пол. По принцип, подходът е еднакъв: макар и по своему, ние и двамата искаме едно.

И ето тогава, обръщайки се на семинара към партньора си по принципа на любовта към ближния, както към себе си, ние си изясняваме как да осъществяваме това, как да проявяваме в другия тази страст, посредством какво да проникваме един в друг. Това не е грубо нахлуване, аз се „плъзвам“ вътре, за да запълня пустото пространство. Още повече, разкривам, проявявам желанието, както апетитът идва с яденето.

Така всеки проверява това чувство в себе си и се старае да го създаде в другия. Внезапно, благодарение на взаимната работа, ние откриваме вътре огромни „кухини“, простори, които са и самата душа.

За разлика от „животинското“ ниво, изискващо телесни, земни традиционни удоволствия, това е най-голямата страст на човешкия род. Именно това ни е нужно и ако човек е способен да насища тази страст в ближния, получавайки взаимно ответно насищане, то в него просто не остават други потребности, желания, вътрешна пустота. Защото с това той получава пълно удовлетворение. Така сме устроени.

И затова всички проблеми на човечеството – терор, войни, силови противоборства, горделивост, раздори – всичко това е предизвикано от това, че сме неспособни да разкриваме вътрешните пространства на любовта, оставяйки ги сякаш в тъмни, празни пещери, дълбоко във вътрешните душевни пластове. Ако започнем да решаваме този проблем, ще обезпечим пълноценно решение за всичко. Именно тук е заложен ключът към успеха. И когато се възползваме от това, като следствие ще улегнат всички проблеми: болести, конфликти, извращения…

Повече няма да ни е необходимо да тичаме насам-натам сред безкрайните рафтове със стоки за егоизма и да се объркваме от неговите безкрайни капризи. Вместо това ще се заемем с главното, ще придобием „висше майсторство“, ще създадем „висша култура“, която ще ни даде всичко. Ще започнем да се разбираме един друг, да гледаме по друг начин на хората. Защото, ако в човек говори любовта към приятелите, към спътника в живота, то той изглежда съвършено различно и това коренно променя нашите отношения.

Казано е: „Любовта ще покрие всички престъпления“. В нашето общество има множество недостатъци и проблеми, от които хората бягат и посягат към наркотиците, потъват в отчаяние, също и прибягват до самоубийство. И всичките тези „престъпления“ любовта е способна да „покрие“. Но само истинската любов, а не сексът. Той служи само за негативно, кратко възбуждение, носещо множество съпътстващи проблеми.

Разбира се, аз не съм против секса, а само констатирам създалата се днес ситуация.

Въпрос: Значи, „изкуството на любовта“ е способно да предаде нов разцвет на човечеството и да го изведе на ново ниво на взаимовръзки между хората. Що се отнася до отношенията със спътника в живота: как ние с него да се учим на това майсторство?

Отговор: Представям си бебето в ръцете на майката. Защото именно грижата, любовта се явяват ключов фактор за нашия растеж. И обратното, децата, лишени от нея, имат проблеми с развитието си и даже с физическото си здраве. Отношението решава всичко. Ние растем от усещането за любов. И ето, лежа на майчините ръце, още нищо не зная и не разбирам, като малко зверче, но вече чувствам любовта.

Представяйки си такова състояние на семинара, започвам да го описвам: какво е то? Какви празнини се напълват в мен? Потапям се в себе си, не жалейки думи и чувства, разказвайки за това какво е любовта. Не просто я обозначавам, а следвам тази нишка и разкривам все повече.

А по-нататък, такъв самоанализ, такова вътрешно изследване, ще ми открие, че и в партньора са заложени тези същите празнини, същите потребности от грижа, любящи отношения. И аз започвам да ги напълвам, подобно на майката.

Така, посредством серия от семинари, разкриваме какво е това – чувството любов. То се изразява в това, че другият ме напълва – всички мои „кухини“, желания, страсти, които преди усещах празни, неудовлетворени.

Бебето се ражда с желание. То иска да се грижат за него. Именно затова чувства любовта на майката и се успокоява в нейните ръце, макар да изглежда, че принципно нищо не се е променило. Вдишвайки нейния мирис, то престава да плаче и се успокоява.

Всичко е заради това, че потребността от любов, от отношение, се ражда заедно с нас и се проявява още майчиното лоно. И сега, на първите семинари, трябва да разбера, да се ориентирам в тези свои желания, удовлетворяването на които е възможно само от грижовните отношения на ближните – с любов. Искам да проявя в себе си негативните усещания, незапълнените празнини, неудовлетворените желания, недостатъци, изискващи напълване. Търся това, което не ми достига и което мога да получа от ближния.

Както на малкото дете е нужна майката и нищо друго не може да я замени. Това е признак, че любовта е главното, основното, което не ни достига. В това число и на възрастните. Цял живот, от началото да края, трябва да ни съпровожда усещането за любов.

Обаче, ние прикриваме нейното течение, защото не се грижим за нея. Пораствайки, все по-малко се нуждая да бъда до майка си, по естествен начин се отделям от нея. И тук трябва да се разбере, че в зависимост от това откъсване от родителите, ние трябва да изграждаме, да проявяваме в децата и младите хора желание, потребност от истинска, дълбока връзка, името на която е любов.

По принцип обществото, спътника в живота и изобщо отношението към Вселената, към неживата, растителната и животинската природа и към човечеството – всичко това трябва да ми дава усещане за майчинска грижа. Неслучайно наричаме Природата майка, именно така трябва да се отнася към мен околния свят.

С това ние „подхващаме“, „ запалваме“ човека на семинара, подбуждайки го да провери какво е това да бъдеш бебе в ръцете на майката, а после да раста близо да нея. Какво ще ми даде тя? Как съгрява и вселява увереност, как се грижи за мен, правейки за мен всичко това, което сам не мога да направя. Още ми е рано да ям твърда храна – тя ми дава каша. Не мога да се измия – тя ме мие и т. н.

Така се проявява грижата на ближния – преди всичко в това, на което не съм способен самостоятелно. С това разкривам потребност, вечната недостатъчност от грижовното отношение на ближните, отношения, които никога няма да мога да осигуря сам за себе си. Няма да запълня тази зееща празнина вътре в мен, само друг може да се погрижи за нея.

Искам да ме ценят, искам да се чувствам особен, прекрасен, и това мога да го почерпя само от обкръжаващите. Иначе, не получавайки такова поощрение, ние страдаме цял живот.

А не го получаваме, защото откъсвайки се от майката, не изпълваме загубеното посредством обкръжението, дали партньор или приятели. В древните племена хората запълвали този недостатък, детето растяло в голямо семейство и получавало от него непрекъснато усещане за любов, грижа. Затова хората тогава били много по-цялостни, естествени, спокойни. Вярно, че и желанията им били по-малко.

При нас не е така. Ние от детството все повече сме „осакатени“, лишени от главното напълване, което не ни е осигурено от обществото. За разлика от древните племена от вавилонската епоха, то се развива егоистично и в нас се е създал огромен дефицит от любов. Растящият егоизъм ни носи само празнота.

Именно затова, когато единното преди човечеството е започнало се раздробява под натиска на егоистичния порив, дошъл Аврам и казал: „ Възлюбете ближния както самия себе си. Така вие ще запълните и компенсирате всичко“.

Въпрос: Противоречи ли този призив на самобитността, индивидуалността?

Отговор: Не. Напротив, всеки разкрива в себе си още по-голямо пространство, става още по-особен. Връщането към единството между нас съхранява самобитността и уникалността. Индивидът остава и разцъфтява в условията на загрижено отношение, позволяващо му да прояви още по-голяма страст към любовта на ближните.

В действителност, проявявайки тези вътрешни празнини, аз откривам, че само човечеството като цяло може да ме запълни. Чрез първичната връзка със спътника в живота аз разкривам нови желания, които изискват обкръжението на приятелите, обществото, целия свят. Моята любов се разширява, все още поддържана от базовите семейни отношения, но достигаща вече общочовешки мащаб. Оказва се, че живея именно в това пространство, което ми се открива, в ново усещане за взаимна грижа.

Това е и живота в истинския смисъл – взаимната любов, нишките, съединяващи сърцата. Това вече не е моето лично, индивидуално пространство, защото тук изпитвам отдаване отвън и от тук сам нося отдаване на всички. Обичам ги както себе си и тази взаимност се съхранява, иначе не бих ги чувствал, а те мен.

Така моята любов към другите се обръща в напълване за мене. Колкото повече аз обичам ближните, колкото повече им нося благо, толкова повече това ме напълва. Нашите отношения стават единно цяло и в тях няма никаква разлика между моята любов към тях и тяхната любов към мен. Сега това е общо достояние.

Тогава нашите вътрешни пространства започват да се съединяват и по своята празнота, и по своето напълване. А материалните искания, дали храна или секс, играят роля на съпътстващи фактори и не повече от това.

В крайна сметка човек не чувства никакво разделяне: неговите желания растат количествено и качествено и обществото ги удовлетворява. Като следствие, той е предан на обществото, обича всички и получава блага от тях и сам дава блага на околните. Няма отчуждение, няма предателство, ненавист – всичко тече естествено, защото такава любов просто не оставя възможност да се прави нещо против обществото, въпреки него. Това чувство ни завоюва, завладява ни, не по принуда, а от само себе си…

Въпрос: Долавяйки пустота в себе си, разбирам, че тя чака любов и може да я напълни само истински спътник в живота. Какво после?

Отговор: Преди всичко, става дума за най-естественият, най-близкият за мене партньор. И в нашите отношения всичко зависи от самите нас, от това как ще развиваме взаимовръзката, проникната от любов.

При това, поначало аз разкривам празнина в себе си, егоистично желаейки да ми я напълнят, а след това започвам да разбирам, че тя се запълва само на основата на взаимните ни отношения. Значи, трябва да имам такова отношение към партньора.

Тогава, внезапно откривам, че като се грижа за него, аз сам получавам удоволствие от това. Така ние провеждаме взаимно обучение, взаимно развитие.

Майката изпитва огромно наслаждение, грижейки се за детето. За нея няма нищо по-желано, по-висше и по-добро. Ето какво е любовта: аз се грижа за някого и получавам от това удовлетворение, напълване, въодушевление, прилив на чувства, които не ми позволяват да се изключа от грижата за любимия човек.

И така, само на основата на вътрешната празнина, вътрешният позив към любовта, който жадувам от ближния, трябва да развивам такова отношение към него. В това се заключава и принципа „Възлюби ближния както самия себе си“. И когато започнем правилно да работим над неговата реализация, чувствам, че наистина получавам удоволствие не от това да лежа като бебе в ръцете на майка си, а носейки любов на другите.

От 199-та беседа за нов живот, 23.06.2013

[134031]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената | Add Comment →