Целият свят е егоистично състояние на материята. Всичко, което съществува в неживата, растителната и животинската материя, съществува в такъв вид, за да запази себе си в най-добрата форма.

В човешката материя това още повече е преувеличено: и аз искам да се запазя в най- добрата форма в сравнение с всичко, което ме обкръжава: неживо, растително, животинско и човека. Аз трябва да се намирам в най-оптималното, комфортно състояние, така че цялата Вселена да се занимава с обслужването на моето его. Това е естественият устрем на човека.

Ако можехме да видим как вътрешно се сдържаме, не желаейки да страдаме. Защо трябва да се терзая, че не съм Айнщайн или Пикасо? Аз не искам да се безпокоя напразно, с една дума, отрязвам това от себе си. Е, не станах нито Лев Толстой, нито Шекспир…

Затова егоизмът поставя защитна реакция върху несбъднатите желания. Но там, където мога, искам да заграбя всичко и да го подчиня. Това е нашата природа: човек е готов да погълне целия свят.

Ние не можем сами да променим природата си. Тя е създадена и се поддържа в нас и в цялото огромно пространство благодарение на силата, наречена светлина, която не се вижда и усеща от нашите осезателни органи. Тя през цялото време поддържа егоизма, създава го и го развива.

Но вътре в егоизма се намира отделна точка, която не се отнася към него – точката за анализ на самия егоизъм. Въздействащата му светлина оказва влияние на тази точка. Тя започва да се развива и да усеща къде се намира. ”Аз се намирам вътре в някаква природа? Кой съм Аз и къде се намирам?” – се пита тя.

Ако тази точка се развива сериозно в човека (тъй като тя съществува във всеки от нас: при едни повече, а при други – по-малко), то той започва да си задава въпроси: ”Това за какво ми е, от къде е?”. Принципно, в него се развиват въпроси към светлината: ”Защо си ме създала? За какво? Ако е за да страдам, то аз те проклинам като източник, обричащ ме на такова съществуване. А ако е за нещо друго, то тогава за какво? Искам от теб обяснение!”

Когато човек настойчиво изисква обяснение от светлината/Твореца, тогава той започва да контактува с Него с помощта на точката в сърцето. Тъй като тази точка се явява човекът. Всичко останало е животинско състояние.

Принципно, какво може да ме интересува. Или моята собствена природа и как максимално комфортно ще просъществувам в нея за n-количество години, влагайки малко, а получавайки повече наслаждения? Или устрем към своя корен, към своя източник: кой си ти, че си ме създал и ме управляваш? Това e най-висше устремяване в дипола на егоизма и точката, която може да се развива в него.

Щом точката в сърцето започне да се развива, веднага може да и се даде методиката за нейното неегоистично развитие, което се осъществява само под въздействието на Висшата светлина. При това аз искам тя да идва в по-голямо количество при мен, повече да ми влияе, да ми се разкрие логически, разбираемо, осезаемо, последователно, в целите и плановете спрямо мен. Тъй като това е източник на сила, информация – на всичко.

Тъкмо това иска точката в сърцето или ”човекът в мен”. И тогава ми се дава Тора и аз започвам да работя с нея. Всеки, в когото се пробужда такъв устрем, трябва да го цени и да се страхува, че може да го загуби и той ще остане като вкаменен егоизъм или животно.

От ТВ програмата”Тайната на вечната Книга”, 30.09.2013 

[130589]

Filed under: Духовна работа, Тора - No Comments→

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Въпрос-отговор, Интегрално възпитание, Клипове, Образование - No Comments→

Въпрос: Излиза, че смирението не е еднократно действие, а през цялото време трябва да се пречупваш? Когато се натрупа достатъчно количество такива действия, човек ще заживее ли в друго измерение?

Отговор: След няколко такива случая на смирение трябва да се образува пробив. Но никой не знае, колко такива действия ще са необходими. Ако човек е слаб, ще му дадат да извърши неособено големи действия, но в голямо количество. А силният човек може да изпълни това за кратко време, като чук, разбиващ скалата с един удар. Но все едно, това никога не се случва с един удар.

Рабаш описва това като изстрел в каменно сърце, когато всеки куршум оставя след себе си нова пукнатина в камъка, докато не пробие дупка. Колко изстрела ще са необходими – това зависи от мощта на човека, от силата на ударите, на които той е способен.

Ако групата подкрепя човек, то той е способен да издържи повече, без да избяга веднага. В този случай той може да издържи и дори да ”удари по зъбите” егоизма си в отговор на случващото се, което вече се определя като особено преодоляване. Тъй като ти се налага да биеш по зъбите своя собствен егоизъм – не някой стоящ пред теб, а онзи, който е вътре. Но човек постепенно се учи на това – ако не със съветите на учителя, то тогава на собствените си страдания.

От подготовка към урока, 12.03.2014

[130361]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→