Entries in the '' Category

Съпричастността към обществото – ключ към разкриването на Твореца

Д-р Михаел ЛайтманОт статията на Баал а-Сулам „Съпреживяващият страданията на обществото“ (Плодовете на мъдростта): „Така, както мери човек, така отмерват и на него“, тоест неговото желание винаги се напълва съгласно размера на съсъда, на неговия вътрешен обем – нито повече, нито по-малко.

Затова работник на Твореца, който не е съпричастен към страданията на обществото, а чувства само своите лични потребности, има малък съсъд за светлина и не може да приеме общото разкриване на Твореца, което се нарича утешение на обществото, защото не е подготвил съсъд за общото получаване, а само за своето частно.

Но този, който е съпричастен към обществото и усеща неговите беди като свои собствени, се удостоява да види разкритието на Шхина в съвършенство, тоест утешението на целия Израел, защото неговият недостатък се явява общ недостатък. А разкрилата се светлина се явява обща.

И затова е казано: „Праведниците нямат покой“. След като светлината се разкрие съгласно потребността и стремежа на праведниците, те постоянно прилагат усилия да задълбочат и разширят своя съсъд, така че да доставят наслаждение на Създателя, като разширяват границите на отдаването.

Получаващият съсъд е ограничен, докато отдаващият съсъд няма граници. Всичко зависи от човека. Доколкото се старае да разшири своя съсъд за отдаване, той получава помощ свише. Ако наистина е заинтересован от такова поправяне и използва за това всички средства, с които разполага, то винаги ще успее да увеличи своя съсъд, тоест потребността от отдаване.

Съгласно тези усилия на него му въздейства светлината, възвръщаща към източника, и поправя неговия съсъд: подготвя го, а после го напълва. Затова е казано, че „За праведниците няма да има покой нито в този свят, нито в бъдещия“, няма да има нито на тази степен, нито на следващата, и винаги ще има възможност за напредване.

Ключът към напредването, неговата основа, е съпричастността към страданието на обществото. Допълнителни желания, потребност за отдаване, може да се получат само от обкръжението. Няма откъде другаде да се вземат, а от обкръжението може да се черпи съвършено неограничено, и благодарение на това човек да напредва.

Въз основа на това може веднага да се прецени, как човек вижда напредъка в духовния живот. В наши дни това се отнася за всички: за мъже и за жени.

Смята ли човек, че ще напредне само чрез учене, или с всички сили ще участва в разпространението, в живота на общността, като се съединява с групата. Ако нищо от това го няма, то разбира се той няма да може да натрупа потребност за отдаване, да стигне до молитва и да получи готов съсъд. А светлина има в пълно изобилие и затова тя веднага напълва съсъда, когато той възникне.

Баал а-Сулам пише че „Така, както мери човек, така отмерват и на него“. Така че човек сам си отмерва, доколкото той се стреми да се намира в желанието за отдаване, да се напълни със светлина. Всичко зависи само от него, от подготовката на неговия съсъд.

Съпричастието към страданието на обществото – това е ключът към разкриването на Твореца.

В статията „Даряването на Тора“ Баал а-Сулам пише, че само когато синовете на Израел започнали да бъдат съпричастни един към друг в Египет, те станали един народ, страдащ от тежката работа в робство на Фараона. Фараонът приближил синовете на Израел към Твореца с това, че ги заставил все повече да страдат и поради това те се обединили. Така те видели, че само благодарение на своето единство могат да се спасят и да излязат от Египет. Само по такъв път човек получава правилно желание.

Излиза, че имаме напълно неограничени възможности за напредване, доколкото целият свят се нуждае от поправяне. Винаги ще имаме възможност да отдаваме на широката публика, като все повече и повече се занимаваме с разпространение без всякакви ограничения. Ние ще приемаме от хората техните желания и всеки път ще вървим пред тях, за да сме техни учители и за да им служим. Така ще напредваме към все по-голям съсъд за отдаване.

Трябва да сме загрижени само за едно: как да се пропием от допълнителни желания от обкръжението – близко или далечно, докато накрая не включим целия свят в нашия съсъд. Такава е тенденцията за поправяне на всяко разбиване, тоест изпълнението на всички заповеди. Всичко се реализира само чрез формиране на потребност за отдаване.

Виждаме, че в наше време целият свят, заедно с нас вътре в него, вече е устроен така, че да се разкрие необходимостта от взаимно отдаване. Така даваме място на Твореца да се разкрие, като с това му доставяме удоволствие. Всичко това ще се случи пред нас.

От подготовката към урока, 25.02.2014

[128267]

Водачът на магарета от стъпало на стъпало

Д-р Михаел ЛайтманОт „Въведение в книгата Зоар“, глава „Водачът на магарета“, п. 78: Водачът на магарета е зараждане (ибур) на душата на праведния, който идва, за да помогне на тези, които вървят по пътя на Твореца, да излязат от своето стъпало и да се издигнат на по-важно стъпало, подобно на водачите на магарета, които превозват хора от едно място на друго на техните магарета.

Тогава и праведникът също пада от своята предишна степен и достига до зараждане на нова степен, както душата, която идва да му помага. Тъй като стадият „зачеванене“ означава изчезване на светлината мохин.

„Знай, че това се отнася до всяко ново стъпало, тъй като във всеки един момент, когато човек трябва да получи нова степен, той трябва да достигне до изчезване на предишните мохин, сякаш никога не е имал каквато и да е степен, започвайки наново да придобива Нефеш, която се нарича „зародиш“, а след това светлината Руах, състоянието „кърмене“.

„И затова, сине мой, отправяй се и стани водач на магарета“ – защото доколкото нищо от предходната степен не трябва да бъде продължено, ти е нужно ново зачеване, наречено „водач на магарета“.

Не трябва да съжаляваме, че всеки път се налага да започваме работа отново, от такова място, на което сякаш вече сме били, но се връщаме отново и отново. Ако на човек му се дават състояния на падения, това са точно симптопи на напредък! Тоест, не просто го изхвърлят в материалния живот, а му дават да усети, че е паднал. Това означава, че той е завършил предишната степен и сега започва нова, която все още не му достига, за да напълни съсъда си.

 От урока ”Предисловие към книгата Зоар”,16.02.2014

 [127602]

Човекът – управляващ или управляван?

Д-р Михаел ЛайтманВъпрос: От една страна, виждаме, че човек е част от природата, и всичко, което се случва в нея, оказва влияние върху него. Но от друга страна, се поставяме на върха на цялата пирамида като венец на сътворението, като нещо по-висше, стоящо над цялата природа.

Различаваме се от другите създания с разума си, с мъдростта, със способността за планиране и развитие. В нас има някаква особена добавка, която я няма в нито една друга част от природата. Какво място все пак заема човекът в природната система?

Отговор: Човекът без съмнение е неразделна част от природата. Тялото ни принадлежи към животинското ниво, всичките му системи са подобни на тези на животните и в тях няма нищо особено. Точно така раждаме деца и се грижим за тях, както всяко животно.

Човекът започва там, където възниква неговата мисъл, образование, сила на разума, интелект, развиващ се през поколенията. А заедно с разума се развиват чувствата, осъзнаването на това, къде се намирам, кой съм. Тези въпроси се събуждат във всяко поколение, но всеки път в едно по-ново качество.

Много голяма роля тук играе образованието. Освен естественото природно развитие, ние също така се развиваме сами с помощта на специално изградени системи, предавайки научното познание и опита от поколение на поколение. Това не е просот опит за оцеляване, който животните предават на малките си.

Човек предава на своите деца мъдростта си, научното знание, мирогледа. И затова ставаме най-силните и сме способни да развиваме такива оръдия, които не са достъпни на животните. Маймуната не е успяла да използва нищо друго, освен пръчката – човек обаче изобретява най-хитрите инструменти.

Животното е напълно управлявано от природата на ниво инстинкти и не пита откъде идват заповедите, на които то се подчинява. Човек обаче може да пита: защо нещо се случва по даден начин и възможно ли е то да се направи по някакъв друг? Той търси как да излезе от различните неприятни ситуации и да достигне по-голям комфорт. Сякаш той се ръководи от същия принцип, както и животно. Но животното действа инстинктивно като машина. И макар че в човека също са заложени много много инстинкти и навици, предавани от поколение на поколение, от родители към деца, неговата особеност е в това, че той се учи непрекъснато.

Човек се учи от обкръжението, което има много силно влияние върху него, и се променя в съответствие със средата. В него живее стремежът да напусне мястото си, да се развива, да завоюва нови пространства, да се чувства властващ, разбиращ, със сила използващ всичко, намиращо се около него. Обаче виждаме, че ако човек действа по този начин – съгласно с желанието си, той е принуден постоянно да се спасява от злото, което сам си причинява. Като резултат, той се оказва най-нещастен, независимо, че стои над цялата природа.

Развиваме се под натиска на своя егоизъм, който го няма при животните. Животните действат въз основа само на инстинктите си, а човек има свобода на избор: какво и как да направи. Излиза, че във всяка жизнена ситуация имам възможност да постъпя добре или лошо спрямо другите, винаги, разбира се, изхождайки от собствената изгода. Обаче трябва добре да проверя какво именно е благо за мен. Защото човек се отличава от животните още и по това, че обладава разрушителна сила и е способен да вреди на самия себе си.

Силата на разрушението – това е властта на нашия егоизъм. И човек е длъжен да изпълнява заповедите на тази сила, дори и разбирайки, че тя го обрича на много труден живот. Той е принуден да се подчини на това вътрешно устремление. Виждайки, че стои на прага на война, той все пак не може да се спре и е готов да умре, защото егоизмът му е по-силен от инстинкта му за самосъхранение.

Животното никога не може да тръгне срещу инстинкта си за самосъхранение. Спасявайки се от преследване на лъвове или вълци, женската е способна дори да изостави малките си, да ги остави да бъдат разкъсани. Природният инстинкт ни казва, че по-големият и по-здрав индивид е по-важен от малкия и слаб, затова първостепенната задача е да се спасиш. Природата задължава животно да постъпва така, подчинявайки се на инстинкта на продължаване на рода. Докато човек може да действа съвършено различно. Майката е готова да рискува своя живот, само и само да спаси децата си, което е напълно несвойствено за животните.

Животно просто се бори за територията си, за храна и за продължаването на рода. Щом усети, че е по-слабо от противника си, веднага се оттегля без какъвто и да е срам и угризения на съвестта. Тези чувства при животно просто не съществуват, а съществува нормален инстинкт, все едно работят сили, а не биологични тела. Те просто измерват коя сила е по-голяма, като по-слабият й се подчинява. А човек е готов да воюва за „правда“, „справедливост“, „истина“, но това са само проявите на неговата гордост, на неговия егоизъм. Той трябва да докаже правотата си и чрез това ще реализира усещането си за човешка личност.

Нашите тела с нищо не се различават от телата на животните. Човекът в нас – това са нашите гордост, завист, честолюбие, именно те ни отличават от света на животните. Затова мястото на човека в природата не е такова, каквото е при останалите й неживи, растителни и животински части, и ние инстинктивно се отделяме от останалите. А освен това, ние можем да властваме над останалите части на природата: да убиваме животни, да ги заключваме в клетка, да ги правим домашни любимци, да ги отглеждаме и да ги използваме за храна. И отгоре на всичко, напълно се разпореждаме с растителната и неживата природа, смятайки себе си за нещо, стоящо над цялата природа.

Но ако погледнем човека, виждаме, че той се откроява със завистта си, жаждата си за власт и уважение, които нямат отношение към животинските инстинкти и затова го издигат над останалите. Но при всичко това, човек също е управляван от природата. Защото ако не знам, какво ще се случи в следващия миг, това ме поставя в редицата на обикновените животни. Ако не властвам над бъдещето си дори за един следващ миг, значи вече подпадам под властта на природата.

Затова ми е нужно да видя: кой съм в действителност – управляващ или управляем? Изглежда, че мога да управлявам някакви нива, намиращи се под мен. Но нямам власт над себе си и над човешкото общество, управляван съм отгоре! Тоест дали са ми възможност да властвам над неживата, растителната и животинската природа, а над самия себе си и над това, което е над мен: над съдбата и бъдещето ми – нямам власт, напълно съм управляван.

В това се състои цялата трагедия на човека, който изглежда толкова силен и преуспяващ в делата си, има развити чувства, разум, съзнание, мощни средства. Достигнали в развитието си такова ниво, изведнъж разкриваме, че не можем дори да докоснем най-главното.

От 305-та беседа за новия живот, 23.02.2014

[128375] 

Голямо желание – голямо намерение

каббалист Михаэль ЛайтманБаал а-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.65: Съществува обратен ред на светлините и съсъдите. Сред съсъдите първо израстват високите, и затова в практическите заповеди първите поколения се поправили повече от последните. А между светлините първо излизат ниските, и затова последните поколения се поправят чрез тях повече, отколкото първите.

Въпрос: Какво се подразбира под „практически заповеди“?

Отговор: Това са заповеди, които изпълняваме помежду си на физическо ниво, доколкото нашите намерения още не са изявени достатъчно. Ние нямаме достатъчна дълбочина на желанието.

Същото е характерно и за развитието на човечеството: с времето ние все повече преминаваме от физическа работа към умствена, към все по-деликатни сфери, към наномеханика, нанотехнологии, биология и т.н.

Това вече е работа на ”тежките” съсъди с голяма ”дебелина” на желанието. Когато и се съпротивляваш, на твое разположение се оказва цял един спектър от светлини, съответстващи на текущите ”дълбини” на егоизма. И ти започваш да работиш със светлините, с намеренията, с тънки и мощни инструменти, с една дума, като с лазерни лъчи вместо с подръчни материали. Дори самата мисъл става средство, позволяващо промяната на света – ние вече сме близко до това.

А по-рано, при малка дълбочина на желанието, ние нямахме възможност да проникнем във вътрешната част на света и да проявим неговите съставни. Без голямото зло начало, ние не можехме да подразделяме, сортираме и да управляваме.

По такъв начин, има работа в действието, и има работа в намерението. Първата се провежда в Галгалта ве–Ейнаим, а втората – в АХАП. Докато съсъдите са ”прозрачни” в нулевата, първата и втората степен на авиют, преобладава практиката – с други думи, намерението в такива условия се наричат ”действие“, и за това е казано: ”Всичко, което е по силите ти –  направи го”. Тази работа също не е за ръцете, но намерението засега е малко и не е подкрепено с голяма дълбочина на желанието и не е изложено на съпротивление. Аз още не изграждам намерения, противоположни на онова, което се разкрива в мен.

От друга страна, постоянното намерение ”оседлава” мощното получаващо желание на третата и четвъртата степен на авиют. Там се крие истинският егоизъм, срещу когото трябва да работя – вече не ”на дребно”, както по-рано.

Едно е когато малкото дете, макар и да не иска, се извинява на майка си, и друго, ако предложите това на петнадесет годишен тийнейджър, който вече се чувства голям и се сблъсква със силно вътрешно съпротивление. Такава е разликата между действието и намерението, а също така и между забраняващите повелителните заповеди.

Въпрос: В този смисъл, какво представляват самите ни физически действия в групата: дежурствата и т.н.

Отговор: Тези действия въпреки всичко се оценят в зависимост от намерението. Казано е, че заповедите не се нуждаят от намерение, т.е. от правилно намерение за отдаване. И въпреки това, всичко се оценя съгласно намерението, още егоистично, но целенасочено.

”Искам да достигна Твореца.”
”Какво означава това?”
”Не знам. Да стана добър.”
”Но да бъдеш добър означава да действаш за отдаване.”
”Искам да действам за отдаване!”

Изобщо, понятие си нямам, какво е това отдаване и го искам само на думи – но това вече е достатъчно, за да бъда включен в поправянето.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”, 27.02.2014

[128528]