Баал а-Сулам. “Шамати”, статия 25: “Излизащото от сърцето, влиза в сърцето”. Но защо виждаме, че дори ако е влязло в сърцето на човека, той все пак духовно пада от своето стъпало? Виждаме, че даже ако човек се впечатлява от това, което му предава учителят, той после пада от това стъпало, на което е приел неговото учение, насоченост, мисли.

Работата е в това, че когато човек слуша думите на Тора от своя рав, тоест думите на учението от своя учител, незабавно се съгласява с него и приема върху себе си задължението да изпълнява чутото от цяло сърце и душа, защото наистина желае това да се осъществи.

Но после, когато попада в друго обкръжение, тоест под чужди желания, мисли, планове, занимаващи се с всевъзможни глупости, а не с духовно развитие, в такъв случай неговите мисли и желания се подчиняват вече на болшинството, тоест на тези условия, на това обкръжение, в което той се е оказал.

А тъй като човек няма сили да склони целия свят на чашата на заслугите, то светът го подчинява на себе си…

Какво означава това? Ако се оказвам в чуждо обкръжение, то Творецът така играе с мен, поставяйки ми други външни условия, за да се закрепя в своите вътрешни решения, които по-рано съм взел, въпреки тези външни въздействия, в които се оказвам сега.

Да допуснем, че се връщам от конгреса у дома в Гуадалахара или в Омск, във Ванкувър или в Томск – не е важно къде. Седейки в самолета, вече попадам под влияние на друго обкръжение. Мога ли при тези, влияещи върху мен външни обстоятелства, да остана в това вътрешно състояние, което съм усещал по времето на всичките три конгреса: концентриран, устремен към целта, с приповдигнато настроение, усещащ своите другари? Ако да, то такова състояние се нарича “аз властвам над околния свят”. Ако не, то светът властва над мен.

Но после, когато попадам в друго обкръжение, моите мисли се смесват с желанията и мислите на болшинството, тоест голямото общество, занимаващо се с глупости. Тогава, ако не може да преодолее себе си, неговите мисли, желания и сърце се подчиняват на болшинството.

Преодоляването на болшинството се състои от две части.

Първо, разбирайки, че се изключвам от поддръжката на другарите, вътрешно сам ги отдалечавам от себе си и се отдалечавам от тях.

Второ, вече не виждам, че всичко се управлява от Твореца и специално ми се изпраща мнението на болшинството, за да мога още по-силно да се укрепя във връзката с групата, с източниците и да възприемам върху себе си външните въздействия като игра на Твореца. Защото Той специално ми изпраща т.н. “помощници” – стражи, които искат да ме хвърлят от тази планина, по която се изкачвам трудно към Твореца.

Но, независимо от това, все пак вървя напред, въпреки тях, държейки се със зъби за това да остана да плувам в правилното направление. И колкото ми въздейства обкръжението, аз не се поддавам на неговото течение, а греба към своята цел.

А тъй като човек няма сили да склони целия свят на чашата на заслугите…

Нали Творецът чрез целия свят работи над него! И аз оправдавам света, понеже в действителност действа така, за да ми помогне да се движа напред – това означава “да склоня целия свят на чашата на заслугите”.

Но ако не мога да склоня целия свят на чашата на заслугите, тоест да го преместя в своето поле, съзнавайки, че Творецът специално ми изпраща такива препятствия, за да вървя напред още по-твърдо, още по-силно да се свързвам с моите другари и с целта – тогава светът става външен и от него се изгубва Творецът. Ако забравям, че Той ми е подготвил това и мисля, че светът така ми въздейства сам по себе си, тогава Творецът си тръгва от него и аз се отдавам на този свят. Светът го подчинява на себе си и той се смесва с желанията на този свят, тоест пада от своето направление.

И тогава, след като човек се е подчинил на желанията на околния свят, той става като “стадо, водено на клане”. И няма никакъв избор – задължен е да мисли, да желае и да иска това, което иска болшинството, тоест да се намира под властта на външното общество. Това също е власт – под властта на Твореца. Да не мисли, че има нещо, което въздейства, освен Него. Но това е вече напълно друго управление, не “ахишена” (ускорение), а “беито” (в своето време).

В такъв случай, той избира чуждите мисли, стремежи и низки страсти, противни на духа на учението и няма сили да противостои на влиянието на болшинството – той плува по течението, както и целият свят.

В такъв случай за него има един съвет – да се привърже към своя учител и към книгите на вътрешно ниво, което се нарича “храня се от книгите и от техните автори”. Той трябва със зъби да се хване за уроците и първоизточниците, подбирайки това, което му е по-близко и което му действа по-силно от всичко. Може би някаква статия или откъс от “Учението за Десетте Сфирот”, или песен – не е важно какво. Важното е да укрепи неговата връзка с нашето общество.

И само с помощта на сливането с тях, човек може да измени своите мисли и желания към по-добро. И никакви спорове и уловки в такъв случай не му помагат да измени своите мисли. Спасението е само в сливането, тъй като сливането се явява чудодейно свойство, възвръщащо към Източника.

И само когато се намира във връзка с тях, той може да спори със себе си и красиво да бърбори за това, как разумът го задължава винаги да върви по пътя на Твореца, но всичко това са глупости. След всички тези доводи и умувания, с помощта на които разчита да победи своя егоизъм, твърдо трябва да осъзнае, че всички негови предположения, красиви изводи, ученето, договора с другарите – всичко това не струва нищо и всичко това не е това оръжие, с което може да победи във войната с егоизма. Защото всички тези разумни доводи са само следствие на гореспоменатото сливане.

Всичко зависи от това, доколко човек се привързва към групата, защото е задължен да прозвънява на другарите, да влиза в интернет и да се свързва с тях, да подготвя някакъв материал за тях, да участва във всекидневната работа. Ако го няма това, нищо не помага.

Разпространението е необходимо за нас, а не за тези, на които ние разпространяваме. То ни кара да напредваме през цялото време, да се усъвършенстваме. Само и единствено така!

Казвам това, изхождайки от собствения си опит. За съжаление, мога да покажа 30-40 човека, които някога доведох при Рабаш. Независимо, че те и сега, в някаква степен, се занимават с кабала, ако поговорите с тях, можете да видите какво означава учене без движение напред.

И всичките му разумни доводи, с помощта на които прави своите изводи, че е необходимо винаги да върви по пътя на Твореца, се основават на неговото сливане с учителя. А щом само загуби тази основа, изчезва цялата сила на тези доводи, защото няма на какво да се опре сега. Затова човек не трябва никога да се доверява на своя разум, а само отново “да се прилепи” към книгите и към учителя. Само това може да му помогне, а не разумът и премъдростите, защото в тях няма от духа на живота.

По принцип, в тази статия се говори за това, че всичко, което ни се изпраща в живота, се изпраща специално от Твореца и не трябва да се забравя за това. Необходимо е да се използват всички препятствия, за да се върви напред, все повече укрепвайки се в своето движение.

На практика, нямаме никакви пречки. Всичко това са специално издигнати бариери, препятствия, трамплини. Преодолеем ли ги – преминаваме напред. Не ги ли преодолеем – означава, че ще се наложи да ги преодоляваме по околен път. Всичко зависи от нашето участие.

Работата е в това, че свише не поставят пред нас непреодолими препятствия. Висшата светлина действа точно според всеки от нас, според нашите лични условия. Затова възникващите пред нас определени препятствия винаги съответстват на нашите възможности. Това е същият този егоизъм, който трябва да поправим на следващото стъпало. И ако човек помни това, то все по-силно ще се прикрепва към движението напред, към Твореца, към учителя, книгите, групата.

Затова, той не попада под влиянието на външното обкръжение, а поддържайки добри отношения с него, вътрешно остава верен на себе си и на групата. Още повече, започва постепенно, без думи, да влияе на обкръжението така, че изведнъж то започва да се променя.

Хайде да държим връзка помежду си, тази седмица, която проведохме в обединение, в допълване един на друг, в прекрасно състояние, единствено само да растем! Защото ще се разотидем и на всеки ще бъдат предложени негови пречки, а ние трябва да продължаваме да се държим в духа на поръчителството и да се задължим в това, нищо да не ни откъсва от групата, че ще преодоляваме всички пречки и да се чувстваме вътре във всички останали, като че ли не сме се разотивали.

Ако препятствията не ни разпръснат на различни страни, ще започнем да усещаме още повече връзката помежду си – именно това ни е необходимо. Ако можем да направим това, то дори няма думи, на какво стъпало веднага попадаме. Това, за което мечтаем, може да се достигне в продължение на близката седмица! Ако всички ние, независимо от разстоянията, мислим нашите другари да останат в тази връзка помежду си, както сега, ни е гарантирано идването на Машиаха.

Машиах, от думата “мошех”, “издърпвам”, е явление на висшата светлина, която завършва всички поправяния, издърпвайки човека от неговия егоизъм в пълно сливане с Твореца.

От урока на руски език, 07.02.2014

[129190] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Учител и ученик | Add Comment →