Конгрес “Зоар – 2014”. Урок №4

Науката кабала описва творението, започвайки с нивото на Безкрайността (Ейн Соф). В нея има всичко, и именно тя съществува по отношение на Твореца. В Безкрайността има светлина и съсъд, пребиваващи в чудесно единство: те са равни, поддържат се и се формират един друг – така че няма светлина без съсъд и съсъд без светлина. И това е тяхното постоянно състояние (Const).

А по-нататък, за да придадат на съсъда, създаден в Безкрайността и пребиваващ в постоянно единство с Твореца, осъзнаване и разбиране на собственото състояние, са били създадени петте свята-скривания: Адам Кадмон (А”К), Ацилут, Брия, Ецира и Асия (АБЕА).

И най-долу, откъснат от всички светове, лежи този свят – където сме ние с вас. Напълно изключени от духовната система, ние абсолютно не разбираме къде се намираме и какво става в тази система.

Бариерата над нас се нарича “махсом”. Тя и определя тази реалност, в която всички ние се раждаме и живеем – текущото стъпало на развитие, вървящо от поколение на поколение.

Единната светлина на Безкрайността напълва целия този съсъд на Безкрайността. Те са едно цяло. А на нас светлината на Безкрайността ни въздейства във вид на обкръжаваща светлина (ор макиф – О”М), която и  ни пробужда към развитие. От нея ние зависим и с нея трябва да се учим да намирам общ език на дадения етап.

Трябва да знаем как да предизвикваме върху себе си нейното въздействие, как да се сближаваме с нея, благодарение на какви действия тя повече или по-малко ни влияе. Трябва през цялото време да се “заиграваме“ с нея, да се излагаме на нея. Както човек излага на слънцето части от тялото си, за да придобие тен, така и ние трябва вътрешно да действаме.

Ние още не знаем как да се приближим максимално към въздействието на светлината, а между другото то е винаги положително, носи ни винаги благо и щастие във всеки смисъл – истинско пълно изобилие. Но за нас това все още е обкръжаваща светлина, защото ние не и съответстваме по своето вътрешно свойство.

Гостът на Твореца трябва да бъде подобен на Хазяина. Хазяинът го обезпечава с всичко и желае единствено да дава, още и още, а гостът се срамува, не е по силите му да понесе това. Тогава се съкращава и казва: “Първо, трябва да преустроя себе си според същия канон и да извърша ответното отдаване за Теб. Едва така и само в тази големина ще мога да получавам благо от Теб“.

Така получаваме от Твореца вътрешна светлина – спрямо това, колко можем да Му дадем. И това е възможно само в отношенията с този, с когото се обичаме. Облагодетелствайки любимия, аз се наслаждавам от своето отдаване, както майката, грижеща се за своето дете. Отдаването е признак за любов и затова, ако ние съответстваме на любовта, която очакваме от Твореца, ще я усетим.

Как да достигнем това? Как да станем гост, който умее да отвръща с взаимност на Хазяина? Как да се науча на отдаване, как да разбера какво е това? Сега аз не знам това и целият съм потопен в себелюбие, в получаване заради себе си.

За тази цел единствено мога да се възползвам от тази подготвителна база, която е заложил духовният съсъд на въздействието на светлината. Тогава съсъдът се е разбил на части, за да разкрие до каква степен се различава той от Хазяина: “Искам да проявя всичкото свое зло, защото само така ще успея някога да Ти се уподобя“.

В началото, в света Адам Кадмон е станало “разпределяне“ на светлината НаРаНХаЙ, а на съсъда: на КаХаБ-ЗОН. А след това, между световете А”К и Ацилут е станало разбиване на съсъдите. И тогава големият единен съсъд се е разделил, раздробил се на многобройни части, всяка от които затворена в себе си, в собствения егоизъм, в желанието да получава за себе си. Затворена така, че не е готова и не е способна да почувства какво е това “ближен“, а чувства само това, което се случва в нея самата. Такава е сега нейната природа.

Всички тези милиарди съсъди са се спускали, докато не паднали в този свят и от тях се е образувала нашата Вселена. А по-нататък нейната материя започнала да се развива вече отдолу нагоре. В хода на този процес е възникнало и се е сформирало Земното кълбо, а на него – флората, фауната и човешкият род.

Така е станало развитието в нашия свят: падналите отгоре искри започнали да се съединяват една с друга в натрупана материя, в звезди и планети, в галактики и мъглявини, а после на Земята – в различни видове растителна и животинска природа, към които се отнасяме и ние. Ако по-рано е ставал процес на разпад, предизвикан от разбиването на съсъдите, то сега става дума именно за съединяването на вещества, материали. Съсъдите са паднали и са започнали да се свързват.

(more…)

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

От книгата “Учение за Десетте Сфирот”, ч.1, Вътрешно съзерцание, п.6: От една страна, трябва да се молим: ”Опази ни от незаслуженото забогатяване”, а от друга страна, мъдреците са казали, че забогатяването във вид на незаслужен подарък е приготвено само за най-високите души в света.

И още по-тежко ни е да разберем тяхното обяснение, че незаслуженият подарък поражда голям недостатък, т.е. срам пред даващия, появяващ се при всеки, който получава нещо безплатно. За поправяне на този срам Творецът е приготвил този свят, в който ни се налага да прилагаме усилия и да работим за да може в бъдещия свят да получим възнаграждението като заслуга за своите страдания и труд.

Обикновено, религиите се спират на това утвърждение и не отиват по-нататък, твърдейки, че в този свят трябва да се работи за да може в бъдещия свят, след смъртта, да получиш възнаграждението. Излиза, че ние сякаш работим днес, а възнаграждението получаваме утре.

Тяхното пояснение е много странно, тъй като това прилича на човек, казващ на друг: работи за мен един кратък миг и за награда ще ти дам всички наслади на този свят, каквито пожелаеш, за цял живот.

И няма по-голям подарък от този, понеже възнаграждението съвършено е несравнимо с извършената работа. Тъй като работата се извършва в този смъртен и временен свят, нямащ никаква ценност относно наградата и наслажденията на вечния свят.

Затова усилията нищо не струват в сравнение с възнаграждението. Както е казано, че Творецът е приготвил за всеки праведник 310 свята, сякаш ги обрича на вечен срам пред даващия за такъв безплатен подарък. Но тези думи съвсем не са прости, а съдържат в себе си дълбок смисъл.

Срамът – това е отделно творение. Това е създаденото от Твореца усещане в душите за тяхната разлика, за откъснатостта им от Него. И затова, колкото по-високо се издига човек, по стъпалата на стълбата, толкова повече расте неговото усещане за срам, става по изтънчено и ясно. Затова е казано, че срамът е приготвен само за високи души.

Ако се чувствам отделен от Твореца, то в мен се появява усещането за моето човешко ”Аз” като отделно съществуващо. Разбирам, че това трябва да бъде отстранено, да бъде прекратено, нещо да се направи. И затова работя. Това усещане за разлика между мен и Твореца, между госта и Хазяина, чувството за срам ме кара да работя. Дотолкова, доколкото усещам този срам, съм готов да се трудя, до такава степен, че премахвам пречките между нас и достигам подобие по свойства с Твореца, т.е. ние се сливаме.

Всеки път, когато се чувстваме не особено добре – това е усещането за срам. Просто за сега не разбираме какво е това срам. В нашия свят сме готови да получим дори и ако се срамуваме. Понеже в този свят не съществува духовен срам, а само обичайното получаване. Камъкът, растението и животното от нищо не се срамуват.

Те усещат, че получават от Хазяина, който е отделен от тях. И само работниците на Твореца, започващи да работят и приближаващи се до отдаването, могат да почувстват своя недостатък и затова изпитват срам за миналото и настоящото. Те желаят някак си да загладят този срам, компенсирайки своето получаване с бъдещи заслуги.

Така човек постепенно се приближава до осъзнаване на необходимостта от действието отдаване, за сметка на което той отстранява пречките между себе си и Хазяина. Ако получава за да отдава, доставяйки с това радост на Хазяина, то извършва това в името на Хазяина, а не заради самия себе си. И по тази причина разликите се изтриват между тях, постига се подобие по свойства и се осъществява тяхното сливане.

Разбираемо е, че не става дума за седемдесетте земни години от човешкия живот в този свят и в бъдещия, след смъртта. Когато работя заради себе си, това се нарича този свят и аз съм длъжен да работя в него и да се поправям. Когато понякога ми се удава да поправя в себе си някаква порция срам, явното различие между мен и Твореца, с това извършвам своята работа в ”този свят”, и като резултат от това постигам подобие по свойства, сливане, което се нарича възнаграждение в бъдещия свят.

За това ”този свят” и ”бъдещия свят” човек е задължен да усети сега, живеейки в този свят. Разликата между тях е в това, че състоянието, в което човек усеща срама и работи по неговото отстраняване, отстранявайки разликата между себе си и Хазяина, се нарича този свят. В това се състои цялата работа в ”този свят” и усилията. А постигане на подобие и сливане се нарича бъдещ свят. На такъв принцип се разделят тези светове.

От подготовката към урока, 17.02.2014

[127612]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как може във всяко действие да разкриваш Твореца? Защото имаме лични желания, желания на обществото, желания на групата… Как да се насочваме правилно всеки път?

Отговор: Когато започвам да изучавам науката кабала, този свят все още е властващ върху мен. Пътуването с автомобила или автобуса, работата и дома, банката, пощата, хората, местата, новините, радиото и телевизията, интернетът, с цялата му лутаница… Целият съм пропит от този свят.

Кабала донася със себе си проблеми и целта им е да създаде празнота, да освободи място, да ме стресне, да формира в мен част, някак не отнасяща се към този свят. И макар и засега объркан в нея, не умея да се спогаждам с нея, но в нещо вече се отделям от този свят – не че не завися от него, но все пак, не съм му подвластен автоматично. Тук той не е всесилен, тук е лишен от това всемогъщество, което притежава над всички.

В обичайния живот всичко е “хванато”: човекът, растящ в джунглата, се държи по съответния начин. Същото се отнася и за “градската джунгла” – така или иначе светът властва над него, формира го още от ранни години.

Така че, за да ми се предостави възможност да погледна на нещата по-обективно, по-независимо, трябва да се “раздвижа”, да освободя в себе си място за друг ракурс. И това отнема много време.

Мога да го съкратя, като изградя връзката с групата. Защото, ако съм тясно свързан, споен с другарите, то могат да ми изпращат повече удари, “разтърсвания” и с това по-бързо напредвам по пътя. Но това вече не са беди от обичайния живот, а удари, именно по тези връзки, които аз укрепвам. Съответно, ако вместо на връзките в нашия свят, акцентирам на връзките с другарите по група, то тук и изпитвам повече удари, тук и ще набера повече опит.

Така съкращавам времето на пътя, пренасяйки бедите от вън – вътре, правейки ги по-качествени. Защото без тях, все пак няма да се мине, но тук те стават целенасочени.

Грижейки се за групата, за своите взаимовръзки с другарите, за отношението си към ученето и разпространението, извеждам всичко това на преден план. И тогава гледам на света вече по-обективно или сякаш “отстрани” – ръководейки се не от предишния опит, а от новите впечатления. Сега гледам на ставащото през призмата на принципа “Няма никой, освен Него”, през груповите детайли на възприемането и виждам всичко по противоположен начин.

Но това става постепенно. Първо, по малко пренасям света на “чашата на заслугите”, с други очи гледам всичко, било то семейство, дом, учене, другари, работа, банки, учреждения, поликлиники, обучението на децата… Чувствам, че всичко това е единен комплекс, моят свят, появяващ се в моите съсъди-желания. Във всичко това трябва да се вижда само единното висше управление, изискващо от мен същото единно отношение към всичко.

Така, цялата тази картина за мен става мястото на срещата с Твореца. Той създава всичко и във всеки детайл на света откривам Него.

Това е много желано разбиране, до което трябва да стигнем, колкото се може по-бързо, за да можем оттук и по-нататък да се заемем със стадия на духовното зараждане.

От урока по “Предисловие към книгата Зоар”, 13.02.2014

[127405]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→