Entries in the '' Категория

За отдаване са нужни двама

каббалист Михаэль ЛайтманПоправяйки себе си, ние приемаме формата на Твореца. Отдаването, което придобиваме е Неговата форма. За това е казано: ”По Твоите действия ще Те познаем”. Променяйки се, започваме да Го разбираме.

От друга страна, ако искам да разбера Твореца, без вътрешни промени в себе си, то се наричам ”философ”, което в кабала се явява отрицателна характеристика. Тъй като ”философите” искат да постигнат висшата, Божествената мъдрост, не променяйки себе си. Така и маймуната може да подражава на човека, преструвайки се, че е толкова умна, но все пак, си остава маймуна, с други думи, не се издига от животинското стъпало на стъпалото на човека.

Можем да постигнем духовното, само чрез подобието по свойства. Ще извърша определени действия и посредством тях ще придобия формата на подобие на Твореца. По-нататък, ще извърша такива действия като Него, спрямо останалите създания и от това ще започна да разбирам, да Го усещам, според простия принцип: ”Възлюби ближния като себе си”. С други думи, опитай и ще видиш себе си на Неговото място.

И така, желанието за получаване, създадено от Твореца, претърпява всевъзможни промени, докато творението не се извиси над себе си, получавайки съкращението (цимцум) на своето желание за самонаслаждаване. Вместо егоистичното намерение, то получава алтруистично, заради отдаването към ближния. И тогава работи изцяло в това отдаване, в резултат на което, желанието за получаване, като че ли се превръща в отдаващо, с което се уподобява на самия Творец.

По такъв начин, макар и творението да не променя своята базова природа за получаване, то чрез намерението може да работи за отдаване.

Но тук възниква въпросът: пред кого, спрямо кого може да се работи по такъв начин? Какво мога да дам на другите? Способен ли съм аз, със своята природа за получаване, да отдавам реално на някого? Като идея е невъзможно и въпреки това, го постигам. Как? По какъв начин, аз наслаждавам някого?

Действително, сега извършвам отдаване към другия, когато той ме обича. В такъв случай, умеейки само да получавам, аз тъкмо с това му доставям удоволствие. И затова, отначало поставям на себе си съкращение и за себе си не получавам нищо, докато наистина не получа заради  него това наслаждение.

Само така мога да извърша отдаване.

Което означава, че отдаването е възможно само между обичащи се: между нас или между нас и Твореца. Ако единият не обича другия, то между тях е невъзможна правилната комуникация, връзката наречена ”отдаване”.

И така, като не притежаваме желание за отдаване, ние използваме намерението за отдаване. Каква полза имаме от него? Работата е в това, че аз зная: той ме обича и получавайки, аз ще му донеса благо. Така действа това: винаги в една посока – в мен, но с намерение за него.

Въпрос: Но ако аз мога да отдавам само на онзи, който ме обича, тогава, какво е това любов?

Отговор: Връзката между съсъдите, желанията е възможна, в степента на подобието между тях. Тя може да се изгради на принципа: ”Не прави на другия това, което е ненавистно за теб” или на принципа: ”Възлюби ближния, като самия себе си”. Други форми за връзка не съществуват.

Защо първият вариант също се смята за връзка? Защото при това сякаш съблюдавам някакъв неутралитет към ближния над своето желание за получаване, ограничавайки всичките му пластове и работейки над тях в отдаване, заради отдаването. Тази работа се провежда също на духовните стъпала.

От друга страна, истински съм способен да отдавам при условие, ако обичам някого. Но тогава се изяснява, че няма какво да давам. Истинското отдаване не е основано на изгодата, както в нашия свят, а идващо от сърцето, от съкровеното желание е възможно, само ако го обичам, а той обича мен. В такъв случай аз мога да получавам и така да му доставям удоволствие.

Как, все пак, давам израз на неговото наслаждение? С това, че му позволявам да получава и по такъв начин да доставя удоволствие  на мен.

Този механизъм действа противоположно на нашата логика. Ако аз обичам другия, то му предоставям възможност да получава. Аз не му давам изобилие, то и така съществува, аз именно, предоставям възможност да получава и тогава се наслаждавам от това.

Излиза, че всъщност, аз затварям и отварям неговия съсъд за получаване. Тъй като, ако пред него не проявявам любовта, той няма да може да получи. Да получи не от мен, а принципно – той няма да има на кого да отдава.

Представете си, че двама се обичат взаимно и нито един не желае нищо за себе си. Тогава, какво ще дам на любимия? Своето наслаждение. Наслаждавайки се сам, аз наслаждавам него. При това самият аз, нищо не получавам освен това, че той се наслаждава от това.

Все едно, съм дошъл на гости и за мен е подредена разкошна маса. Аз съм страшно гладен, но правя съкращаване и едва след това съм свободен. За това е казано: ”сред мъртвите – свободен”. Моето желание за получаване е съкратено, ”мъртво” е и сега мога да уредя връзката с любимия – в степента на любовта, която усещам от него и собствената си любов към него. В зависимост от нашето подобие, аз мога да се храня за негово удоволствие. Всички наслаждения са в него, както е казано: ”В Него ще се възрадва нашето сърце”. Същото се случва и от негова страна. И затова нашият съсъд е безграничен.

От тук разберете, че истинското духовно условие може да се осъществи само при получаване, заради отдаването. А дотогава, ние само въвеждаме поправяне, за да постигнем това. Аз използвам съсъдите на желанието за получаване, но наслаждаването, в степента на своята любов, аз усещам в любимия. А иначе в мен няма никакво наслаждение.

Ето защо ни е необходимо поръчителството – то ни дава съсъда за усещането на наградата.

От урок по ”Предисловие към Книгата Зоар”, 30.12.2013

[124423]