“Поръчителство” – това е уникално средство, за сметка на което ние обединяваме желанията си в едно, независимо, че то включва всичките ни съставни. Тъй като всеки е дошъл поради еднаква цел, по същата причина се е отказал от собствените си интереси, работейки само за общото благо. В крайна сметка, ние дотолкова се съединяваме, че започваме да губим усещането за собственото си ”аз” и вместо него усещаме ”ние”.

А ако работим по-нататък, стремейки се от усещането за ”ние” да преминем към усещането за Твореца, то и това ”ние” пропада и се превръща в ”обобщение”, в едно цяло. В зависимост от това, как се ражда това ”обобщаващо” ни цяло, ние започваме да се наричаме духовни хора. От десет човека се получава един, започващ да усеща Твореца.

По същество това е духовният съсъд, който липсва на нас и на нашето просто обединение, а само достигаме до това понятие ”Един”. Тогава ние създаваме място, качество, в което се разкрива това явление,  наричащо се „Творец”. Без създаването на такъв особен детектор ние не сме способни да разкрием Твореца, защото Той няма нито образ, нито име, а се проявява само съгласно нашите съсъди.

Съобразно с приготвените от нас съсъди: АВА”Я, ние започваме разкриването на напълванията и на практика да постигаме онова, за което ни разказват кабалистичните книги: екрани, решимот. Всичко това се реализира в нашия общ съсъд, а докато не изникне този ”Един”, ние нямаме духовен съсъд.

До понятието ”един” се достига за сметка на взаимното поръчителство. Напредъкът си можем да проверим по това, че все повече ми се удава съвместната работа с другарите, и аз все повече се вълнувам за всеки един от тях и за всички взети заедно. Нашето съединение става все по-качествено, по-градивно. Аз усещам всичките си другари и себе си като едно неразривно цяло, като много капки вода в една голяма капка.

Постоянно трябва да се работи над осъзнаването на това велико единство, да благодарим за дадената възможност да го постигнем, да ценим важността на съединението повече от всяко друго състояние. Тази точка на единство между нас и Твореца трябва да бъде над всичко друго. Така, че всичките ни усещания – групови и лични: зрение, слух – започват да минават през призмата на единството.

Аз чувам, виждам, усещам, възприемам сигналите през всичките си чувствени органи, прекарвайки получената световна картина, реалността, в която се намирам, през тази точка на единството. За мен тя е като система за отчитане, защо усещам това така, защо всичко това ми е дадено да го видя? Искам всичко да измервам, да съпоставям, да усещам всичко това през тази точка: Доколко това е добро или лошо за нея, издигаме ли я или я спускаме, какво се случва в нея?

Тази точка за мен става основна грижа. През цялото време се стремя да се прилепя само към нея. Това е моето убежище, Ноевия ковчег, обща лодка, в която ние плуваме. И ако аз се грижа за нея, то няма за какво друго да се притеснявам – непременно всичко ще е наред. Буквално проверявам лодката: няма ли някакви пукнатини, всичко ли е наред. Постоянно си изяснявам само това, както в живота си инстинктивно се предпазвам и следя за своята безопасност, наблюдавам всичко наоколо, не съм ли заплашван от нещо?

Ние неосъзнато се пазим. Само новороденото не се грижи за нищо, лежейки на ръцете на майка си. Но в зависимост от възрастта в нас се изгражда инстинкт за самосъхранение, да защитаваме живота си. Точно така трябва да се погрижим и за изграждането на новия живот извън тялото, който също се нуждае от защита. Цялото си внимание трябва да насочим натам: как да изградим убежище, Ноев ковчег.

Когато се разкрива потопа около нас, цялото това море от нечистотии, егоистични сили, натиск, тогава ще трябва да преодолеем тази заплаха, с помощта на силата за отдаване (хафец хесед) и да преминем през първия етап: да преведем своя ковчег през водите на потопа.

Тава е етапът, над който трябва да работим сега. Основната ни дейност е срещу обшия егоизъм на цялото човечество. Но трябва да разберем, че човечеството не съществува отделно от мен, а е част от мен самия, това е моята част извън групата, извън ковчега, и част от моята душа вътре в ковчега. Както по-рано съм усещал точката в сърцето си отделно от целия останал свят, така сега има група с нашата обща точка в сърцето и целия останал свят. Но този свят – това са също наши, само че външни желания, които трябва да присъединим към нас до края на поправянето, за да ги присъединим към същата онази точка и за сметка на това да израснем, да се издигнем до замъка на Царя.

Само благодарение на нашето присъединяване към целия свят ние можем да се издигаме по стъпалата на духовния свят. Колкото повече чужди желания присъединим към нас, толкова по-високо се издигаме. А по пътя си, разбира се, ще срещнем много от охраната на Царя, които ще ни спъват и връщат обратно, назад. Под техния натиск ще се свличаме надолу по планината и отново ще се катерим нагоре. Благодарение на полученото свише търпение, което зависи от преклонението пред групата и от нашето принизяване, ние ще можем да присъединим към нас по-голямо количество външни желания и така да напредваме.

В зависимост от напредъка, привързвайки Твореца към външните съсъди, ние на практика разкриваме духовните състояния, които ще ни дадат разбирането за онова, което ни казват кабалистите в своите книги. Ще разбираме вече онова, което четем, и тези книги ще станат пътеводител за нас, а не пречка. Четейки книгата съответно с текста ще разкриваме в себе си буквите за работа и сами ще преминаваме през тези разкази.

Независимо, че всички състояния са описани от много висока точка на нашето поправяне или близко до него стъпало, но ние приблизително някак си ги усещаме. Тъй като всяко състояние има по 10 сфирот и в много слаба форма преминават през всички явления. Така, накрая започваме да разкриваме описаното в кабалистичните книги.

От урок по подготовка за конгреса, 03.01.2014

[124822]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство | Add Comment →