Съсъдите за отдаване – това също е получаващо желание, но то още не получава, за това да отдава.

Да допуснем, като гост, седя пред Стопанина. Виждайки, беззаветно доброто Му отношение към мен, в горния ”пласт” на своето желание съм готов да се отнеса към Него, също така. Неговото отдаване, обърнато към мен, ме насочва към съответстваща реакция.

При това, се намирам под Неговото въздействие: Той е толкова прекрасен, толкова добър, толкова великодушен към мен, че само това отдаване, вече ме поправя и съм готов за съответното отдаване към Него.

Такъв е моят отклик към светлината в съсъдите на Галгалта ве – Ейнаим, устремени към отдаване, заради самото отдаване. В тях също има някаква ”дебелина”, авиют, но като цяло, достатъчно ми е да не се съпротивлявам на Стопанина. Прониквайки се, от Неговата любов към мен, в своето желание вече не мога да Му причинявам зло.

Това е трудно да се разбере, защото в аналогична ситуация бихме били готови за вреда: ”Щом като, ме обича, тази любов го прави беззащитен, а това означава, че мога да му навредя…”

Но, тук говорим за стъпалото на истината: ако виждам, че човек ми помага с цялото си сърце, то нека, това не е лесно и изисква много усилия, все пак, формирам в себе си такова ответно отношение. Все още, не действам в отдаване като него, но поне не му причинявам онова, което е ненавистно на мен.

По такъв начин, независимо, че става дума само за горните пластове на авиюта, аз работя с всичките си съсъди-желания. Но, ще ги задействам, дотолкова да не използвам своята ”дебелина”. Аз я прилагам само при условие, че усещам Неговото отношение като велика любов. И съм способен да и отговоря, засега само със съпричастност, с принадлежност към Него – не повече.

Става дума за ”животинското” стъпало. Аз съм като кученце в краката на стопанина. Работя с всичките си желания, но така, че само да се прилепя към Него. Аз съм вторичен пред Него.

Не е така просто. Нали, при това, Той може да ме използва, както Му е угодно. Тук от мен се изисква преданост, самоотверженост – стъпалото на вярата, на отдаването, но не повече. ”Аз се отричам от себе си – използвай ме, както искаш. Аз съм инструмент в Твоите ръце”.

Обаче, не съм способен още да се задействам в качеството на Човек – абсолютно срещу природата си, за да съм като Него. Това вече е следващо стъпало, към което, на работа ще се включи АХАП, получаване заради отдаване, избавление, не само над желанието, но и в него.

А засега, отменям себе си и именно, това състояние символизира празник Ханука. Аз вървя след Твореца, без да се замислям. Разбира се, водя войната, убивам ненавистниците, но само онези, които отхвърлят духовното. ”Живей – казват те – но си нямай работа със светлината, не се занимавай с отдаването”.

Въпрос: Аз не разбирам, какво означава това във вътрешната работа…?

Отговор: Опитай да се настроиш така, че да не изпитваш ненавист към никого, да не желаеш успех за ничия сметка. ”Аз съм съгласен с това, на всички да им е добре. Дори и нищо да не правя за това, но и не преча”. Опитай да достигнеш до такова отношение над всичките си желания.

Представи си, че с теб сме намерили съкровище, струващо неизброими милиарди долари. Хайде сега, дай да го разделим на всеки по равно. На всички, включително и на нас, двамата. Сега, може би, си съгласен, но ако богатството вече ти принадлежеше? Вярвай ми, щеше да ти е болно да се разделиш с всеки грош. Такава е нашата природа.

Затова, не е лесно да излезеш на стъпалото за отдаване, заради самото отдаване. Това изисква ”четиридесет години бродене в пустинята”. И в крайна сметка, става чудото, натрупвано капчица по капчица на малки ”дози”, ден след ден…

От урок по писмо на Рабаш, 02.12.2013

[122062]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Условията, които човекът трябва да изпълни по отношение на групата са:

1. Да принизи себе си пред групата и да покаже, че е готов на всичко за нея: на пълна самоотмяна.

2. Да възвеличава групата и да въодушевява за това другарите.

3. Да увеличава важността на целта: на отдаването, на Твореца, както на нашия поправен алтруистичен образ и дух, напълващ нас, всички заедно, сякаш на един човек с едно сърце, в който се изтриват всички граници между нас и изчезват всички различия.

4. «Да следваш съветите на мъдреците», тоест на учителя и книгите, да повишаваш важността на учителя и на ученето. Не трябва без наставник, който посочва пътя, тъй като иначе, винаги ще тръгнем в посоката, която сочи егоизмът ни и дори няма да разберем, че вървим в грешната посока. Ще бъдем сигурни, че вървим правилно, но може да не се съмняваме, че това ще бъде противоположното  направление.

5. Цялата ни работа и усилията, всъщност се състоят в това да достигнем молитвата за желанието, което не можем да реализираме – за стремежа към отдаването, към сливането с висшия чрез другарите. Това желание ще притегли към себе си светлината, връщаща към източника, който ще ни поправи. Молитвата – това е най-крайното действие.

6. Допълнителното и необходимото условие – това е разпространението! Само за негова сметка, може да се постигне истинското желание за отдаване. Ако искам да донасям радост на   Твореца, то това е личното ми желание, в което вече е примесен егоистичният ми интерес. Затова ми е нужно да се съединя с тези, които са по-долу от мен, за да получа, именно техните желания и да издигна тези молби към висшето, с цел да насладя висшето, като му дам възможност да напълни нисшите. Оставам по средата, напълно чист от всякаква корист. Моля, само да ми дадат да изпълня това действие. Това означава да си тръбата, предавателният канал.

7. И последното условие – от всичко това да си в огромна радост, препълваща мен и всички светове!
Тези условия определят състоянието, което трябва да въплътим и в него да получим цялата полагаща ни се награда.

От урок по статия на Рабаш 29.11.2013

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→