Работата винаги се дели на две части: в период на скриване и на разкриване. Дори в състоянията преди разкриването има периоди, когато скриването се засилва, а после отслабва и ние започваме малко повече да разбираме и чувстваме.

В периодите на разкриване получаваме светлинка в сърцето и в разума, а след това се стремим към съединение, към учение, към духовен път, превъзнасяме Твореца и целта. А в периода на скриването, обратно – не желаем да напредваме, недоволни сме от условията на работа, пренебрегваме целта. Тук вече може да се върви само с вяра над знанието, благодарение на предаността на душата и на собствените усилия, по-високо от своето желание и от човешките сили.

Тези условия никога не се променят – човекът трябва да се промени. Така, както се е притеглял към знанието, към приятното усещане, изпълващо го по време на подем, така сега трябва да се стреми към преданост на душата по време на падение.

Но, откъде да вземем сили за това, нали желанието да се насладиш работи само с горивото, наричащо се ”наслаждаване”? Наслаждаването определя целта и снабдява с енергия за работа, позволяваща тази цел да се достигне. Но, ако се сгъстява тъмата, скриването и отпада всякакъв стремеж да се върви напред, какво да се прави?

До определен момент трябва да напредваме и да прилагаме усилия дотолкова, доколкото можем. Предварително е установен предел, до който човек може това да направи, получавайки гориво от групата, от обкръжението, от учителя, от учението, от Твореца, т.е. от външните източници. Някога той ще достигне този предел, макар всички средства в него да са идеално организирани.

Това означава, че е препълнил мярката си и над нея вече се ражда молитвата. Той иска да работи, без каквото и да е възнаграждение, без напълване, като ”вечен двигател” (Перпето-мобиле) – да стане като машината, работеща без всякакво гориво, тоест да не изисква нищо: нито величие на целта, нито усещане за значимостта на своето действие, никаква компенсация.

Работи само заради това, че на Царя е необходима неговата работа. При това, той не разбира този Цар и не Го усеща, за да не получава от своето осъзнаване никакво възнаграждение и подхранване, което би могло да се използва като гориво. Той се грижи тъкмо за това, да няма егоистическо гориво! Неговите усилия да извършва действия без всякаква мотивация, се наричат преданост на душата, саможертва, свръхчовешки усилия или вяра над знанието.

Такава е неговата цел, тъй като тя позволява много точно да се измери, наистина ли той се стреми да си представи висшата сила, Твореца. Ако той наистина, не би желал за себе си нищо да получава, за да изпълнява работата без всякакви условия и ограничения: безкрайно време и в безкраен обем, над всички компенсации – това е точката, чрез която на всяко стъпало започва да се докосва до духовното.

Тази точка се нарича точка на вярата над знанието. От нея се образува главата (рош) на парцуфа относно тялото (гуф). Това вече е висше стъпало, относно сегашното или сливането с АХА”П-а на висшия като зародиш. Тези състояния са много точни, човек може да ги измери и така да напредва.

Затова, преданността на душата – не е някакво мъгляво понятие, а точно се измерва спрямо желанието да се наслади човека. Ако той ограничава своето желание от всички страни и иска да работи така, за да не получава никакво гориво и никаква компенсация за своя егоизъм в нищо, т.е. нито сега, нито в бъдище, то се издига до състоянието вяра над знанието или до предаността на душата.

От урок по статия от книгата «Шамати», 08.12.2013

[122464]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →