От писмото на Баал а-Сулам (№43): Казано е: „Изпитвай трепет пред учителя свой, както пред Небето”. За добиването на такава вяра, се изисква голяма работа, тъй като най-голям е екранът в работата, намиращ се на земята на Исраел, над който властва нечистата сила „клипат Кнаан”, принизяваща всеки до пълна нищожност, като прахта на земята, но останалите, представяйки му се са още по-ниско от прахта, а Учителят – не по-високо, от него самия.

И казва за това Творецът: „По добре е Мен да ме бяхте оставили, но да спазвате Моята Тора”, тоест да сте били привързани към истинския праведник с действителната вяра в мъдреците. Тогава има надежда, че праведникът ще ги върне към Източника и ще наклони везните на заслугите им на страната на Твореца.

В този свят са ни дадени хора, които могат да станат наши другари, за да се обединим с тях и заедно да се научим, как да излезем от самите себе си и да се издигнем с вяра над знанието, т.е. да ценим отдаването по-високо от получаването. Необходимо ни е да се съединим помежду си така, за да не действаме просто с общи усилия, а да станем една сила, вътре в която всеки губи своя личен образ и се присъединява към единното цяло, към едното сърце, заедно с всички.

За да ни помогнат да направим това, в този свят ни дават учител. Много е важно как човек се учи, чрез отношението си към групата и към учителя да изгражда своето отношение към Твореца. Не е възможно в човека да се оформи много по-висока форма за величието на Твореца, отколкото величието на учителя и дори на другарите, на групата. Всичко това му е необходимо, за да излезе от себе си и да се издигне по-високо от егоизма си.

Тук се изисква голяма работа. Защото, ако още в детството са научили човека на почит към учителя, което се нарича религиозно възпитание, то сега не би му се налагало да работи над това. Той би се чувствал съпричастен към великия човек, с една дума, като към баща, заедно с много други от неговото обкръжение. Би израснал в такава обстановка, където всички говорят за това и така се отнасят. Това се нарича хасидизъм. На човек му е леко да живее в такива условия, от него не се изисква вътрешна работа  срещу неговия егоизъм, постоянно изясняване, критичен самоанализ. Той се базира на мнението на обкръжението, виждайки, че всички постъпват така, вдъхновява се от тях и с това върви.

Така, с помощта на обществото, в човек се поддържа авторитет към някоя личност. И разбира се, това не го издига спрямо Твореца, но в такава форма можеш да се държиш равномерно без издигания и падения през целия си живот, чувствайки се приятно, комфортно и уверено. Човек усеща, че има на кого да разчита, някой се грижи за него, моли се за него.

Но ние достигаме до такъв етап от развитието на човечеството, когато голяма част от хората престават да получават религиозно възпитание от детството си, обратно, приучени са да презират останалите, да не признават никакви авторитети, смятайки се за по-умни от всички и да не уважават никого. Това се нарича „клипат Кнаан”, с която са се борели праотците, когато са влезли на земята на Израил.

Не им е било много лесно на излизащите от Вавилон или на онези, които днес излизат от своя Вавилон, да се преклонят пред предводителя, пред Авраам. Това е стъпалото на учителя, което човек е задължен да има, ако иска с помощта на групата и на учението да се приближи към входа в духовния свят. Това не се отнася лично към учителя или групата, защото човек ги вижда със своите егоистични очи и съди, съгласно своите недостатъци.

Разбира се, че всички му се струват нищожни, един от друг по-лоши. И самият учител също му се струва такъв. Той си мисли, че ако бе учил при праотеца Моисей или при раби Шимон, то разбира се, би напредвал по-добре. И така си мисли за другарите, че те са много слаби и самите не представляват нищо. Той не вярва на мъдреците, че „всеки съди по степента на недостатъците си”, а всъщност, пред него се намира светът на Безкрайността в цялото си съвършенство. И само той, самият спуска това Божествено съвършенство до своето собствено непроменливо ниво и затова вижда света толкова нищожен.

Трябва да разберем, че не получаваме разрешение да влезем в духовния свят дотогава, докато не започнем да ценим другарите, групата и учителя си толкова високо, колкото можем да си представим Твореца. Казано е: че „Исраел, Тора и Творецът са единно цяло” – с такова условие ние се издигаме отдолу-нагоре, издигайки човека до нивото на Твореца. И това същото условие действа в обратна посока, отгоре-надолу: т.е. това е същото ниво, същото уважение, същото величие, което трябва да свалим долу, от света на Безкрайността, от Твореца и да го разпространим на групата, на учителя, на всеки другар. В противен случай, няма да успеем.

Трябва да благодарим на висшето управление, че ни е организирало такава реалност, където можем с увереност да видим, колко сме далече от Твореца, съдейки по своето отношение към учителя, към другаря и към групата.

От подготовка към урока, 16.12.2013

[123232]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик | Add Comment →