Известно е, че възприемането на реалността става с помощта на петте ни сетивни  органа: зрение, слух, обоняние, вкус, осезание. Не може да се възприеме нищо повече от това, което влиза през тези сетивни органи в желанието ни да се насладиш, стоящо зад тях. Ние се наслаждаваме в границите на възможното, стремейки се да получим повече и повече. Мярката за наслаждаване се нарича мярка на живота, жизнена сила на организма.

Ние възприемаме реалността в тази степен, доколкото сме способни да я усетим със своите пет сетивни органа. И затова тази реалност е много субективна, ”персонифицирана”. Човек не може да съпостави своите усещания, спрямо онова, което усещат другите. Дори не знае тези ”другите”, съществуват ли, някъде още освен в неговото въображение. Целият свят се намира вътре в човека. Човекът е малък свят.

Затова, ако заменим своите получаващи съсъди, органите си за възприемане, то разбира се, ще можем да усетим нещо друго. И наистина, сега вече ще видим много повече, отколкото осъзнаваме. Тоест, в нашите чувствени органи ще влиза много повече информация.

Проблемът е в това, че мозъкът ни не обработва всички тези данни, получавани от обкръжаващата ни среда. Тъй като, зад мозъка стои желанието, което ограничава мозъка, казвайки: ”На мен това не ми трябва! На мен това не ми е интересно!” Всичко, което се отхвърля от нашия егоизъм, остава за нас невидимо.

Но ако увеличим своето желание, то ще накара мозъка да обработва цялата информация, получавана чрез сетивните ни органи, тогава ще видим, в крайна сметка, картината на този свят с много повече подробности. Въпросът е само, дали ни е нужно това? Съществува такава възможност, всичко зависи само от разширяването на желанието.

Знаем, че ако другарят ни започне да се интересува от нещо, за нас това също става интересно. Завистта, честолюбието ни карат да следваме другите, за да не сме по-лоши от тях. Така се разширяват желанията на този свят.

Но кабалистите казват, че съществува друга възможност. Ако се издигнем над своите желания, то можем да придобием желанията, които се намират извън нас. Сега виждаме пред себе си огромния свят като извън нас, независимо, че се намира вътре в нас.  По такъв начин, нашето възприятие се разделя: на мен самия и на света. Независимо от това, че всичко се намира вътре в мен и само моят егоизъм го разделя на мен самия и на целия останал свят. До такава степен, че не ме вълнува, случващото се в света и дори обратно, колкото повече страда светът, толкова по-добре се чувствам.

Но има и друга възможност: вместо това да бъда ”Аз срещу целия свят”, да стана: “С целия свят срещу самия себе си”. Все едно, подменям едното с другото, преминавам от едните желания към другите: моите външни желания стават вътрешни, а вътрешните – външни.

Ако използвам желанията на света, в качество на свои собствени, то получавам големи възможности. Аз получавам напълване в тези огромни желания и се наслаждавам в тях, излизайки зад всички   ограничения. Този преход от наслаждаване, от възприятие, от усещане в предишните към новите желания, от вътрешните към външните, се нарича разкриване на Твореца или преминаване на махсом, границата на висшия свят.

Аз продължавам да се наслаждавам от онова, което получавам, само заменяйки едното желание с другото. Това става постепенно, тъй като не е просто да се реализира. Така, както съм обичал самия себе си, сега започвам да обичам другите, чуждите хора. Това се нарича ”да направиш своето желание такова, като желанието на Твореца”.

Тоест, виждаме, че целта на нашето развитие е да получим наслаждаване. Наричаме това любов и отдаване, спрямо онзи егоизъм, в който се намираме сега. Всъщност, желанията се разкриват, напълват се и ни водят към съвършеното възприемане на реалността. Ние трябва само да изучим с какви средства да достигнем това чудесно състояние: за сметка на работата в групата, учението, разпространението.

Всичко това е, за да усетим огромното външно желание и да придобием силата, която ни позволява да работим с тях. Трябва да се издигнем над самите себе си и да работим с желанията на света. Така достигаме възприемането на истинската реалност: не ограничената, не зависимата от нашия мозък или желание, а на истинската реалност, в която се намираме в действителност.

Това е съвсем друго възприятие. Вече не съм аз това, наблюдаващият реалността от самия себе си, а аз, намиращ се в самата тази реалност и отъждествяващ себе си с нея, разтворен в нея. Такъв живот се нарича вечен, съвършен, духовно съществуване.

От урок по статия на Рабаш, 20.11.2013

[121069]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →