Скриването започва с това, че аз възприемам важността на групата и важността на Твореца като забулени. Но постепенно започвам да чувствам, че скриването ме поддържа. Тоест, усещам в него някаква скрита сладост. Чувствам, че това изгнание, което ме отделя от висшата светлина, лишава ме от връзка с Твореца, усещане за Него – това е за моя полза!

И тогава това изгнание става сладко за мен, тъй като благодарение на него, работейки с него, аз все повече строя своите желания, формите на отношение, на разбиране на Твореца. По такъв начин обръщам святата сянка в разкритие. Скриващият екран се превръща в разкриващ.

Има още една сянка, която се нарича сянка на егоистичните сили (клипот). Намирайки се в тази сянка, аз се чувствам в скритие и не мога да се свържа с Твореца. Не мога да започна да правя каквото и да е там, тъй като не усещам целенасоченост на своето състояние. Затова такава сянка се нарича клипот (ситра ахра). Ситра ахра е всяко едно състояние, в което не чувствам връзката с Твореца, а се отдръпвам в противоположната посока – към желанието ми да се насладя.

Именно в това се състои разликата между сенките на светостта и клипот, между всички наши състояния. Трябва постоянно да сме уверени, изцяло, на 100%, че се намираме в Безкрайността и Творецът иска да се разкрие в нас в цялата своя пълнота. Но проблемът е само в усещането за скриване, което трябва да развиваме все повече, за да може накрая да се превърне в разкриване. И тогава „сенките ще се разбягат“ (Песен на песните), ще се преобразят, т.е. ще си отидат и ще се превърнат в екран, с помощта на който ще мога да се отнасям към Твореца така, както Той се отнася към мен.

Всичко, което практически се иска от нас, е всеки един момент да се насочваме към Твореца. Преди всичко моята действителност зависи от Него на 100%. Всичко, което получавам – получавам от Него. От една страна, получавам усещане от Него и независимо от това, че това усещане е неприятно, съм длъжен да свържа себе си с Твореца като с добър и носещ благо. Мога да го направя само ако придобия правилно отношение към Него, което се нарича намерение за отдаване.

Макар и в много аспекти да се чувствам неприятно, но веднага след като пожелая да оправдая Твореца и да се отнеса към Него с любов, с това достигам намерението за отдаване. И това намерение за отдаване ми позволява да превърна усещането си за страдание в сладко чувство, в усещане за добро.

Намерението, благодарение на което се свързвам с Твореца, подслажда всички мои лоши усещания вътре в желанието да се насладя. Започвам да възприемам празнотата или страданията в егоистичното си желание като необходимост. Тъй като именно за сметка на тази опустошеност строя себе си в новия свят с намерение за отдаване.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 06.08.2013

[114040]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →