Цялата ни работа се състои във вътрешната концентрация, защото външната реалност не се променя, независимо от нашите очаквания. Реалността се определя само от нашето вътрешно възприемане и изцяло зависи от свойствата на човека. Човек се променя и през реалността, която е усещал по-рано със своите пет сетивни органа, вижда други връзки в нашия свят, нова реалност, присъствието на висша сила. Постепенно тази сила става голяма, управляваща всичко, поддържаща цялата реалност.

А сега не забелязваме това, а и не ни трябва. Това е единственото, което се променя. До такава степен, че тази земна реалност съвсем изчезва заедно със смъртта на тялото и остава само духовната реалност. В зависимост от това, как ние от човек ”чувстващ” се превръщаме в човек ”вярващ”.

Разликата между двамата се определя от това, с какви инструменти работим. Ако възприемаме реалността в желанието да се насладим – това се нарича човек на чувствата, а ако сме с желанието да отдаваме, то това се нарича човек на вярата. Но едното и другото подразбират усещане. Вярата също е усещане, само че в отразената светлина, в желанието, насочено към отдаване, а не към получаване.

Усещането за отдалечаване от Твореца означава, че човек е получил доста по-чувствителни инструменти (кли) за измерване на неговото отношение към Твореца. Едва преди няколко дни, на конгреса ние се чувствахме много по-свързани помежду си, до такава степен, че човек изчезваше вътре в усещанията на нашата общност. Общата сила и въодушевлението го държаха, позволявайки му да не усеща себе си.

Но такова нещо може да се случи при всяко радостно въодушевление, когато се събират много хора, обединени от една идея, едно мнение, мисъл, повод, и затова те усещат своето единство. С какво нашето състояние се различава от другите? Именно, за да се различава от тях, сега ни се дава усещането за падение, отделяне от онова светло състояние. И ние усещаме, че в това състояние нещо не достига, за да можем да го задържим.

Самите ние не сме способни да го задържим – за целта ни трябва някаква нова сила, нова реалност, намираща се по-високо от нас. Това усещане за отделяне означава, че трябва да разширим желанията си, инструментите за възприемане, на по-голяма дълбочина и ширина, повишаване на тяхната вътрешна чувствителност, а също така придобиване на много по-голяма външна сила.

И затова виждаме, че не сме способни да придобием това. Сякаш сме потопени в огромното море от усещания, останали ни от конгреса, които постепенно затихват и скоро напълно ще изчезнат. А ние не можем да спрем това. Тенденцията ни е ясна, но не знаем, как да и противостоим.

Преди всичко, трябва да разберем, че това е закономерна тенденция, и да се постараем да се защитим от нея, да я спрем, да воюваме с това охлаждане, доколкото е възможно! Но само дотолкова, колкото да изострим своите усещания от това отделяне, с всички сили да се стараем да запазим предишните усещания за топлота.

И независимо от всички положени усилия, ще видим, че не сме способни на това. Ние ще проверим своето състояние, сравнявайки как то се променя с всеки изминал ден, ще разберем, че въодушевлението ни постепенно загасва. Понякога ни идват някакви мисли за единството, но тутакси изчезват. И днешното ни състояние е още по-отдалечено от вчерашното.

Но усещайки своето отчуждение от великия Цар, човек трябва да разбере, че това не е истинско отделяне, а просто Творецът повишава степента на неговата чувствителност към своето състояние – увеличава желанията му, количествено и качествено. И тогава в това състояние човек усеща, как нещо не му достига.

В действителност, се намираме все в същото състояние, тъй като в духовното нищо не се губи. Но с всяко следващо състояние все повече не ни достига сплотеност и присъствието на Твореца там.

От подготовка към урока, 19.07.2013 

[112637]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития | Add Comment →