Въпрос: Казахте, че с помощта на разума може да се пробуди чувство, а чувството пробужда силата на любовта. Като чух това, изпитах радост, която остана с мен през целия ден. Вечерта изобщо не се чувствах уморена, макар и да работих до късно.

Нещо повече, на занятията, които провеждах, духът на любов и радост се предаде на учениците. За няколко часа те направо се „заразиха“ от моите усещания. Изобщо всички, с които контактувах през този ден, се проникнаха с този дух. И тогава ми се наби на очи явната връзка между любовта и радостта. Що за връзка е това?

Отговор: Радостта е като удостоверение, като свидетелство, че се намираш в правилно, добро състояние. Може, разбира се, да се изпита радост и от злодеяние, но ако тя произлиза от добро дело, то направо сякаш го обобщава, потвърждава, че то е приключило правилно.

Въпрос: Позволява ли разумът да се пробуди силата на любовта, способен ли е да предизвика в нас страст?

Отговор: Всичко зависи именно от разума, от разсъдъка. Всичко е в главата ни. Тъй като ние идваме на бял свят като малки „зверчета“, а след това започваме да приемаме ценностите на обкръжението, или от родителите, от детската градина, училището, телевизията, Интернет и прочее външни източници. Сформираните от тях ценности, които по-нататък ще определят всички мои радости и разочарования.

В крайна сметка, всичко е изкуствено, всичко е обусловено от оценки, получени отвън. По начало те са били мисловни, но след това под въздействие на обкръжението са станали критерии, по които оценявам състоянието си, и като следствие изпитвам радост или печал. Ако съответствам на критериите на обкръжението – ми е приятно, а ако не – унивам.

По такъв начин всичко в мен се строи на основата на разума, който се включва към първичното, идентифицирано, „младенческо“ възприятие и формира от него определена вътрешна картина, позволяваща да оценя себе си: добре ми е или ми е зле. В мен няма нищо основно, базисно, „свое“ – всичко се съотнася с мнението на обкръжението. Ето защо отшелниците, живеещи в гората, които нямат почти нищо, в сравнение с нас, могат да се радват на живота – тъй като по техните критерии, те имат всичко, което им е нужно. За нас това е жалка участ, а те се радват на съдбата си.

Точно тук е заложен ключът към щастието.

Въпрос: Силата на привличане между партньорите, която се е проявила спонтанно, с времето отслабва…

Отговор: Действително, изначалните „кълнове“ стигат за кратко. По данни на биолозите, произвеждането на съответните хормони продължава до три години. Между другото, можем и да ги приемаме и изкуствено, и по този начин „да слагаме дърва в огъня“. Това е възможно. Но естественото „гориво“ стига максимум за три години. Казват, че това е достатъчно, за да може мъжът да поддържа жената до раждането, а също и в следващите две години на кърмене на малкото. С други думи, по-нататък природата не свързва повече бащата с майката и детето.

Разбира се, в наше време, в следствие на всевъзможни външни действия, ситуацията се изменя. Но такива са базовите параметри на човешката биология.

И така, поначало нашата страст има хормонален характер, но по-нататък ние можем да я възобновяваме чрез взаимна съзнателна работа, която позволява да се формира чувство към партньора.

Но преди всичко, трябва да изясним защо е отслабнало естественото привличане.

Възможно е да става дума за физиологични проблеми, макар такива случаи да са рядко.

Предполагам, че проблемите при 90% от двойките имат психологичен характер. И тук всичко решава играта. Когато става дума за психология, то всичко е в нашите ръце. Ние можем да решаваме тези проблеми.

Разбира се, между мъжа и жената са необходими сексуални отношения и тях трябва дълго да ги пробуждаме, тъй като това дава на партньорите чувство на взаимност. А без взаимна връзка няма семейство, без взаимовръзка, то няма да продължи дълго в истинския си вид, а не под формата на формален съюз. Без физиологична връзка няма усещане за партньорство, за общност, за семейна клетка. Така сме устроени. И затова трябва да се стремим към сексуални отношения на постоянна основа – към същия този „семеен дълг“ , който двамата партньора приемат върху себе си.

Въпрос: А какво, ако съпрузите не желаят това?

Отговор: Тогава трябва да им помогнем така, че да го пожелаят. Половите отношения са необходими, докато са възможни. А възрастните двойки могат да поседят прегърнати. В семейния живот са нужни, в това число, и колкото се може по-близък физически контакт – защото никой не е отменял законите на природата.

Въпрос: Какво да се прави, ако единият от партньорите е загубил влечение към другия?

Отговор: Повтарям, става дума за игра на разума и за нищо друго. Чрез ефективен инструктаж на човек може да се предадат нови предпочитания – и него ще започнат да го привличат блондинки или брюнетки, слаби или пълнички. Всичко това се насажда отвън. Така че защо да не му се насади отвън влечение към жена му така, че да я види друга? Защото ако физическият контакт с нея му носи обновяване, то тяхната връзка няма да се разпадне.

Проблемът ни е в това, че всяка граница на живот, която не обновяваме, става рутина. Това става във всички сфери. Само децата ни дават нещо ново и именно за това ние продължаваме да ги обичаме. Ако те не растяха ние бихме загубили всякакъв интерес към тях. Но те растат, постоянно ни вълнуват, постоянно „предизвикват към живот детето“ във всеки от нас и не ни дават покой.

И във взаимоотношенията със съпругата не ни достигат игри, поради което губим интерес един към друг, гледаме един на друг „като на мебел“. Какво да се прави? Вътрешно сменете „мебелта“.

Тук трябва да разбираме човешката психология. Всъщност, как можем да станем нови един за друг? Как отново да очароваме партньора? В много източни култури ние виждаме подобни примери: жената танцува пред мъжа, заедно те музицират, а след това сядат на трапезата…

Подобни методи се използвани в миналите поколения, но днес новите технологии, изморителната работа и ускоряващият се темп на живот кастрират неговото съдържание. Ние сме толкова повърхностни, че фактът, че семейната институция още не е изчезнала, сам по себе си е чудо. Удивително, че все още някои хора са способни да удържат семейните отношения – без обновяване, без хормонално влечение, без надежда за нов източник на сили, на ново наслаждение… Поради нарасналия през хилядолетията егоизъм много вече не чувстват каквато и да е нужда от семейство. Остана само натискът на външните рамки.

Въпрос: Как да видим нещо ново в партньора? Та нали това е същият този човек?

Отговор: Ние вече приведохме тази рецепта – всеки път трябва да обновяваме взаимоотношенията си: да вдишваме новия живот в любовта и привързаността, да можем да отстъпваме и да тръгнем към сближаване. Тогава новите порции егоизъм всеки път ще ни тласкат към нови стъпки един към друг.

Ако работим над егоизма, постоянното обновяване ни е обезпечено. Тъй като всеки скланя глава и се отказва от своята „територия“, позволявайки на другия да влезе в нея. Всеки иска партньорът му да влезе, да проникне в него още повече в тяхната обща взаимовръзка. Ние искаме да станем като две халки, вплетени една в друга.

И тогава ние действително ще видим постоянното обновяване. Егоизмът ни ще се изменя и расте през цялото време, поставяйки всевъзможни пречки и ще ни се наложи да търсим решение, като си помагаме един на друг. Егоизмът всеки път ще ни отблъсква на различни страни, всеки в своя си ъгъл, а ние отново ще искаме да се сближим по пътя на волята и да уредим връзката си. Ние непрекъснато предизвикваме помежду си сблъсък и страсти, сякаш „флиртуваме“ чрез отблъскване и сближаване, пораждайки променящи се състояния. И тези изменения вътрешно обновяват всички наши отношения, включително и сексуалните. Всеки път, когато успеем да се сближим един с друг, ще желаем и физическо сливане като резултат от достигнатото съединение.

Понякога става така, че подсъзнателно предизвикваме някакъв конфликт в семейството, а след това, помирили се, с радост се отправяме към спалнята. Друг пример са лъвовете: на тях им е трудно да пристъпят към сливане, те направо се карат, а след това се мирят.

И така, за да възбудят в себе си страст, е необходима „помощ от противното“ – обратна сила. Иначе не се получава. Такива са правилата на играта, която се води с всички. Трябва винаги да пробуждам негативното в себе си, за да подчертая вкуса на позитивното. Тъй като в същността на цялата природа е злото начало и в нея няма позитивни сили. Затова все пак за да оправим връзката си трябва да използваме, да пробуждаме именно това зло – „помощ от противното“.

Въпрос: Да вземем за пример обикновена двойка със „стандартни“ проблеми и многочислени спорове. Освен всичко това, в един от съпрузите с годините е угаснало половото влечение към партньора. И ето, те пристъпват към процес на взаимно сближаване по интегралната методика. Как ще се развие той?

Отговор: Съпрузите преодоляват раздорите и нещо повече – използват ги. Тъй като новата двустранна работа предизвиква нови неуредици между тях, но сега те управляват своите раздори, разбирайки какво става с тях и осъзнавайки, че всичко трябва да бъде така. По такъв начин, процесът се намира под техен контрол и над своите спорове те създават „обща територия“.

На тази територия те чувстват, че са противоположни един на друг, доколкото се отнасят към два различни пола и в същото време са съединени в единна структура, единен комплекс. Това ги влече, в това число и към физическо сливане.

Нещо повече, в постоянно обновяващата се взаимна връзка аз ще получавам много по-силно и високо наслаждение. Към телесното удоволствие се добавя човешкото, а също и духовното – и тези добавки са с голяма тежест. В съединението на телата ние изведнъж ще почувстваме нещо повече – разкриващо се и извиращо отвътре наслаждение от по-висока степен, „по-пронизително“, сякаш изчезващо, но топлещо отвътре, като искра висша светлина, проблясваща в нашето сливане… Тъй като ние сме достигнали до него чрез отстъпки, заради единството на човешката степен, а искаме да присъединим към него физическата съставка само заради пълнотата на картината.

Въпрос: Тогава защо в обичайния живот кавгите не създават такова влечение?

Отговор: Защото двойката не изпълнява втората част на работата, не компенсират препирните си – и те гасят всяка страст. Как мога да се наслаждавам от партньора, ако сърцето ми, меко казано, не лежи в него?

И така, ако двойката не действа с ума, нейните разпри гасят половото влечение, предизвикват все повече разделение и в крайна сметка могат да доведат до раздяла. И обратно, „умното реагиране“ позволява същото това „гориво“ от раздорите да се използва за усилване на взаимните страсти. Тъй като злото начало е предназначено само за това, за да го превърнем в добро. Така сме устроени. Нека бъдем благоразумни и да се възползваме от предоставените ни възможности.

Въпрос: Ако между нас възникне раздор, как можем да го използваме правилно? Как да не се поддадем на неговата въдица?

Отговор: Първо, трябва да се спра. Нещо повече, да се спра показно, като по този начин дам пример на партньора си. Аз демонстративно „натискам спирачка“. Понякога съпрузите сами се учат на това с годините, въз основа на собствения си опит и успешно „замълчавам“ в нужния момент.

И после мога да се науча също така да използвам конфликтните ситуации, за да ги превърна в благо. Защото те ще възникват постоянно, до края на живота ни, ако жизнените перипетии не ни научат автоматично, по взаимно съгласие „да се промъкваме между капките“, да се промъкваме между конфликтите без да се засягаме един с друг.

Като цяло, постоянно пробуждам за живот дивен свят: ние живеем удивителен семеен живот, имам чудесна жена и казвам това с пълен глас. А тя ме хвали като най-умният, най-благородният човек, най-прекрасният баща и т.н. Нищо, че в действителност всичко е обратно, но аз съм вече „подкупен“ и това е добре. Така трябва да работим един над друг. Каквито и да сме – всеки вижда в другия идеал за красота, ум, праведност и прочее добродетели. Тъй като няма неприложни критерии, няма истини от последна инстанция. Всичко ще бъде така, както поискаме. Щом като веднъж сме решили да видим един в друг върха на съвършенството, тази картина се обрисува пред нас.

Разбира се, тук няма да ни се размине без подготвителни курсове, които ще ни научат да играем правилно, без „евтин“ фалш. А и освен това, макар и веднъж или два пъти в седмицата, са нужни занятия заедно с други двойки. Трябва да разберем, че става дума за игра, нужни са занятия заедно с други двойки. Ние трябва да разберем, че става дума за игра, която всеки път иска преодоляване. И затова ни трябва ясно ръководство наред с поддръжка на колкото се може по-широко обкръжение – и тогава успехът ще придобие напълно реални черти.

По същество, тук се крие много дълбока игра – ние играем срещу егоизма на ближния и по този начин помагаме на ближния да се издигне над него благодарение на любовта. Би ни се сторило, че аз просто го лаская, облажавам неговия егоизъм – но не. Аз също така му давам пример, подбуждащ го да прави същото по отношение на мен.

И това вече съвсем не е игра, това става наше истинско отношение. Вместо холивудски и телевизионни стандарти, ние се въоръжаваме със свои собствени, започваме повече да се ценим един друг и тогава всеки става източник на наслаждение за другия. Действително, кой друг ще каже за мен, че съм разумен човек? Кой друг ще се отнася към мен така, сякаш съм „центърът на земята“?

А по-нататък ще открия, че с никого друг в живота си не съм имал такива пленителни, вечно нови отношения, в сравнение с които всичко останало изглежда незряло, лишено от реален контакт. И затова другите жени вече не ме привличат – в тях ясно виждам недостиг от истински чувства, които чувствам в семейството. Тъй като тук ме уважават, тук ме ценят като човек, като мъж, тук държат на мен, тук ме поставят над всичко.

Благодарение на всичко това сработва простичък психологически ефект: думите на партньора ми проникват в мен и въздействат на вътрешните системи, включително на нервната, хормоналната и пр. Като резултат, подобна техника гарантира на всеки от нас, че съпругът ще е превързан към нея и към никой друг.

Цялата работа е в подхода на човека: ние му угаждаме, наливаме балсам в сърцето му, възвишаваме го – и той „онемява“ от това блаженство, като девойка, която милват по главата, мълвейки каква умница е тя. Как може след такова нещо да се раздели с мен? По същество, за партньора си аз ставам единственият човек в света, който му е предан от цялата си душа.

Но тук е важна взаимността, доколкото едностранната любов, напротив, предизвиква пренебрежение. Ако някой ме обича без всякакви условия, неизменно, то за мен вече не е важно как се отнасям към него. „Нямам вече сметка с него – ми говори егоизмът – той и така е твой завинаги“. Така става обикновено с родителите, които ни обичат…

И затова всичко зависи от нас двамата. Ние и двамата сме наясно, че всеки преодолява себе си, постоянно преживяваме различна смяна на състоянията. И ако действаме правилно, благодарение на нашите взаимни отстъпки процесът ще протече по естествен начин. Ние работим един с друг на основата на полезно противодействие, отстъпвайки и скланяйки глава, за да привличаме все по-здрава връзка между нас. Започваме да се грижим за тази връзка и тя ни влече все по – надълбоко. А между това, егоизмът в нас постоянно се изменя, при това съгласувано – направо като двигател ни върти в специално създадения семеен кръговрат на чувствата.

И постепенно ние напипваме вътрешната същност, движещия импулс, силата на живот, която ни върти заедно, целенасочено пробуждайки вътрешното начало. Откриваме, че всичко идва от един източник, стимулиращ ни към тази „игра“ чрез взаимни движения: напред-назад, вътре-вън, наляво-надясно…

И в крайна сметка ние изпитваме непрекъснато обновяване. Пред мен е не просто човек, а вечно нов човек. И аз вече виждам не толкова неговия облик, колкото изменящата се същност – неговия вътрешен образ. Внезапно се изяснява, че съм намерил играта на целия си живот, чиито безкрайни изменения ме водят към източника на наслаждения – такива, които няма да намериш никъде вече.

Но тук е нужна не теория, а практика: семинари, упражнения, домашни работи в семейството по изминатия материал и т.н. Тогава заедно придобиваме ново чувство и ново разбиране.

Въпрос: Как именно става това? Нека за разнообразие опишем това от гледна точка на съпругата.

Отговор: Тя постоянно говори на мъжа си колко е особен, удивителен, дълбок, сведущ и разбиращ, колко го цени. При това, не просто го хвали, както ние щедро и разточително правим с малчуганите, а комплименти вече съобразно „голямото дете“, праволинейни, тласкащи, битови. Жената „пълни“ с тях мъжа до такава степен, че той наистина започва да отъждествява себе си с този образ, който тя описва.

В следствие, той чувства себе си съвършен, и сега, изхождайки от това съвършенство, в своето отношение към нея просто е длъжен да отговаря на зададените критерии. По такъв начин жената го задължава да бъде по-добър и той вече не може да се отклони, да излезе от това ниво.

В резултат мъжът придобива увереност, а също и позив да докаже себе си. И тук жената включва „женския арсенал“ – демонстрира, че тя го иска, чака го, наслаждава се с всичко, което идва от него.

Като цяло се получава така: тя „раздува“ неговия егоизъм максимално, но не грубо, а нежно – и в същото време проявява силно желание поне малко да се приближи, да се докосне до толкова блестяща личност. Това непременно оказва въздействие върху мъжката природа и заставя съпруга да прояви максимално адекватно на ситуацията съответно отношение.

Обновяването се състои от следните два момента:

• първо, похвалите на жената по адрес на мъжа;
• второ, нейното желание за връзка с него.

По такъв начин, голяма част от работата е възложена именно на нея. И аз си мисля колко е хубаво, че така е устроена природата – тъй като жената е по-готова за това. Що се отнася до мъжа, необходимо е да му обезпечим макар и минимално разбиране за случващото се, за да не пренебрегва той усилията на жената, а да осъзнае: заедно с него тя строи сега ново семейство, нова връзка, нова двойка.

Въпрос: А защо, между впрочем, половите отношения са толкова важни за семейството?

Отговор: Първата причина е, защото без тях няма продължение на рода. По това хората кардинално се различават от животните, на които по принцип им е достатъчно една среща, за да обезпечат потомство. При тях това става инстинктивно, често само в определен период, определен срок, след което при много видове двойката се разпада и бащите дори не знаят своето потомство.

В този смисъл хората стоят „над времето“, на нас ни е нужно постоянно, трайно семейство, формиращо рамките на нашето обединение. Тъй като нашите деца, за разлика от животните, имат нужда от продължителни грижи. Едва след минимум 15 години човек стъпва на краката си, след като е получил множество примери от родителите си, от близки, приятели и познати. Нужно е много време и много усилия, за да се развие от новороденото човек – и затова е необходимо да създадем обкръжение за него.

Друга работа е еднодневното биче. По същество, то е подобно на възрастния бик, но е с по-малки размери. То вече стои на краката си и бяга след майка си, не му достигат само килограми в теглото му, но не и вътрешно състояние.

Младенецът се ражда безпомощен. Той трябва да придобие мъдростта на живота и разни качества, които не му се предават от родителите. За да стане човек, му е нужно семейство, приятели, постоянни примери – с една дума, множество впечатления от обкръжението. И затова самотните майки не могат да му дадат всичко необходимо.

И така, дори ако оставим настрана по-високите цели, елементарното продължение на човешкия род има нужда от голямо общество, състоящо се от майка, баща, дядо, баба, други хора, а след това – собствени деца и внуци. Всеки предава натрупания опит на другите хора и системата захваща в ширина цялото човечество. Неслучайно в наши дни работата е дошла до това, че човек се нуждае от целия свят за пълноценното си развитие…

Въпрос: Трябва ли съпрузите да продължават сексуалните си отношения и след раждането на децата?

Отговор: Ако между тях няма сексуални отношения, то няма и семейство. Липсата на правилна връзка между родителите оказва влияние върху всичко останало, тъй като става дума за източника на живот. На физическо ниво това е най-силната връзка, която съществува между живите същества. Само при животните тя съществува инстинктивно, а при хората се издига над инстинктите и позволява продължението на съвместния живот. Затова е нужно взаимно съгласие и по отношение на това, що се отнася до телесната връзка. Съпрузите трябва да се наслаждават един с друг на всички нива, започвайки от животинското и завършвайки с човешкото. Нека едното частично да компенсира другите, но в крайна сметка, те трябва да бъдат единно цяло – така че да им е добре заедно.

Децата, на свой ред, са също чувствителни към правилната или неправилната взаимовръзка между майката и бащата. Това оказва влияние на целия им последващ живот.

До днешно време човек въобще не можеше да живее без семейство, за да обезпечи насъщните си потребности. Но в последните поколения ние създадохме такава ситуация, че хората повече не се нуждаят от семейство – те могат сами да обезпечат себе си когато остареят и дори в случай на непредвидено нещастие.

И все пак според своята природа, човек е създаден като същество, което се нуждае от близко, постоянно обкръжение. Тъй като на съвременния етап той е слаб в сравнение с животните – той не може без дрехи, без дом, без продоволствена система, без отопление, климатик и много други неща, които получава именно от обкръжението. Затова съвременната самота и отчужденост е в същността на проблема, който се проявява днес.

Семейната институция търпи крах, а заедно с нея и всички предишни механизми. Дори и родителите да са задружни, децата си имат свой живот зад стената си, при компютърния екран и на тях никак не им е до „предците“, от които искат само едно – да ги оставят на мира…

Накратко, нашето време е оскъдно на примери за правилен семеен живот и ролята му в развитието на човека… И нищо добро не ни чака, ако не работим с хората, обяснявайки им какво представлява правилната връзка. Едва тогава семейството ще приеме правилна форма, и децата ще получат примери, които ще ги върнат от техните виртуални, мрежови отношения към човешките.

От 45-та беседа за новия живот, 01.08.2012

[110752]

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената | Add Comment →