Въпрос: Във всеки човек има психологическа матрица за възприемане на лидера. Когато човек вижда някого, стоящ “отделено” от групата, той психологически го възприема като нещо отделно. Явява ли се открояването на фанатични лидери следствие от това, че така ги възприемат масите? Как може да стане хармоничен преход, за да може не фанатиците и не управителите, а именно мъдреците да идват на власт? Тоест, в психологическата матрица на хората те трябва ли също да бъдат лидери?

Отговор: Да. За това са необходими две условия. Първо, мъдрецът трябва да разбира какво му е необходимо, за да стане лидер, или даже, в някакъв смисъл, диктатор на своята идея и да я наложи на обществото, в името на неговото благо.

Трябва да излезе от тясното си пространство, да се спусне до такова ниво, че обществото да го разбере, и да започне да работи в широки кръгове на обществото. Той трябва да създаде малка група от единомишленици, ученици, които ще могат да проповядват неговите идеи.

Всъщност това са същите тези пророци, които идват в света и пророкуват, т.е. проповядват идеите на мъдреца. По принцип ние вече някога сме наблюдавали това в историята при възникването на религиите.

От една страна, това е сериозна, голяма работа, която трябва да проведе мъдрецът. От друга страна, той може да работи само при особена подготовка на обществото, в което трябва да се прояви социална, еволюционна необходимост, говореща за това, че обществото се нуждае от предлаганите от него знания.

Затова мъдрецът и обществото трябва да се пресекат: обществото трябва да “разбере” предложенията на мъдреца, неговата концепция, като необходима за оцеляването. И тогава ще стане тяхното съвместно взаимодействие: обществото е съгласно да се учи при мъдреца, да бъде “под него” или под неговите ученици.

И това зависи не от хората, а от нашето еволюционно развитие. Затова нашето развитие и се нарича кризисно, защото то е съвършено непрогнозируемо от нас и става неочаквано, разрушавайки нашия предишен начин на живот.

Скоро ще видим как ще лъснат противоречията между това, което е възможно, и това, което всъщност има в човека и в цивилизацията. В свят, пълен с изобилие, ще има глад. При безграничните възможности да бъде здрав, целият свят ще е болен. Независимо от наличието на огромни източници на енергия, ще страдаме от техният недостиг и т.н.

Объркано, обезкървено от междуособици и всевъзможни проблеми, обезсилено, на неспокойното човечество ще е непонятно: “Защо се случва това с нас? Към какво ни води всичко това?”. Но от друга страна, в него постепенно ще възниква вътрешен въпрос: “За какво съществувам? В името на какво страдам?”.

Така сме устроени в своето еволюционно развитие, че нашите вътрешни желания постепенно се трансформират, и в крайна сметка в човечеството възниква въпросът за разкриване на смисъла на живота. Затова нашият следващ етап се явява познанието, разкриването на смисъла на земното съществуване и съществуването на цялото мироздание.

В такъв случай на обществото няма да му е трудно да определи кой може да го ръководи – човекът, който ще напълни живота им със смисъл. И тогава се появява мъдрецът със своите пророци, ученици, ръководители, възпитатели, които като лидери на обществото ще могат да организират човечеството. Тази група, подобна на библейският Синедрион, ще стане духовният връх на света.

От ТВ програмата “През времето”, 18.03.2013

[108847]

Filed under: Възпитание, Интегрално възпитание - No Comments→

Учителят стои отпред, вижда далеко напред и направлява учениците. Но ако ученикът има собствено мнение за своето развитие и поправянето на света, то той сам вече си е учител. Той не може да остане като ученик и да смята, че учителят бърка в посоката на развитие. Той няма да може да получи от учителя духовното постижение – максимум той може да получи теоретични познания. По такъв начин не се изучава Тора, т.е. средството за постигане на свойството отдаване.

Обучение се нарича връзката с висшето, с помощта на всевъзможни действия. Това изобщо не зависи от умствените способности, тъй като е казано, ”ученето става не с ума”. За сметка на връзката с учителя, ученикът ще получи от него силата на отдаване.

Силата на отдаване се предава по вътрешния канал, тъй като това не е философия и не е теоретическа наука. Затова всеки може да получи тази сила: и най-глупавият, и най-умният. Нейното предаване зависи само от това, доколко човек изпълнява необходимите действия по отношение на обкръжението: унижава себе си и възвишава учителя, обединява се с групата, за да могат всички да се свържат с учителя, който за тях представя доста високо стъпало, и получават поправянето от него. Това се случва на всяко стъпало.

Ако ученикът се изкачва, учителят се издига заедно с него, а ако ученикът се спуска, разбира се, че и учителят се спуска. Тъй като това не е истинското състояние на учителя, а такъв, какъвто той се възприема от ученика, от постигащия човек.

Когато човек идва да се учи, отначало той нищо не разбира. Трябва да се почака, докато той започне да се ослушва. И това може да му коства няколко години. Но когато започне да чува, групата трябва да му помогне, защото това може да продължи десетки години. Другарите трябва да му обяснят, че няма друг начин, по който да получи духовното постижение по друг начин освен от човек на човек, при условие, че между тях съществува физически контакт, т.е. може да се види, чуе, усети, разбере кой влияе и на кого, изпълнявайки някакви действия, взаимодействия. Така се е случвало с всички поколения до ден днешен, и не може да бъде променено, защото отразява духовните корени.

Чудесното свойство на този свят се изразява в това, че със своите материални действия аз мога да зарадвам духовния си наставник, склонявайки се пред него, привързвайки се към него, да се присъединя за сметка на някаква физическа помощ и за сметка на всичко това, да получа от него духовното разкриване.

Учудваме се, как е възможно това? Но аз прилагам усилия на това ниво, на което съм способен, защото няма друг начин. За сега не знам какво е това отдаване и нямам желание за отдаване, но на физическо ниво, мога да действам и за сега това е достатъчно.

От урок по ”Статия по завършване на книгата Зоар”, 05.06.2013

[109264]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - No Comments→

Трябва да се стремим да виждаме другаря си като най-велик от поколението реално, осезаемо, както се нарича „вътре в знанието“ – защото всъщност наистина е така, а не както ни се представя от нашия егоизъм. Тъй като егоизмът винаги иска да се чувства по-добре, по-удобно и затова той инстинктивно принизява всички наоколо, за да се окаже на висота. За него главното е той самият да властва.

Затова, да приемем мисълта за необходимостта от съединение с другарите като средство за достигане на връзка с Твореца, е възможно само с вяра над знанието, тъй като ние, разбира се, не можем да се видим един друг в истинския ни вид. Само въз основа на този неголям външен критерий – стремежът на човека към една или друга цел, неговата готовност да приеме всички условия, необходими за напредване към тази цел, ние започваме да се отнасяме към него като към другар, като средство за съединение с Твореца.

По такъв външен признак решаваме да започнем работа над своето отношение към този човек. Ако той е готов на съвместна работа, то ние отменяме всички други претенции, които обикновено предявява нашето его, и започваме да се сближаваме с човека, да се съединяваме, за да разкрием осезаемо нашата връзка, а не само с вяра над разума.

Според това, как достигаме истинска, чувствена връзка, ние се приближаваме до построяването на духовен съсъд, в който се разкрива Творецът. Връзката може да възникне над знанието – когато ми се струва, че другарят ми не заслужава, но независимо от това, се свързвам с него. Използвам го като средство, нарича се период на подготовка, когато ценя другарите си не защото ги виждам извисени. Според моите усещания аз съм над тях, но вървя над своите усещания, не се съгласявам с тях и си представям другарите големи.

За да се премине от вяра над знанието в знание, т.е. допълнително да ценя другаря си, трябва да поправя възприятието си. Поправянето се състои в това, че започваме да работим над съединението ни, независимо от обратното мнение. Строим такова общество, в което всеки внушава на останалите усещане за величието на групата и целите.

Работейки заедно, ние привличаме светлината, възвръщаща към източника, и в крайна сметка от вяра над знанието преминаваме вътре в знанието и така се извисяваме все по-нагоре и нагоре. И разбира се, всяка от последните степени е все по-трудна. Отначало другарите ми се струваха, че не са нищо особено: в нещо са лоши, в друго добри. Когато е трябвало да се издигна над знанието, можех с лекота да го направя и да ги приема като равни, съратници по пътя или дори велики хора от поколението. И тяхната цел, и те самите ми се струваха важни.

Но след това става утежняване на сърцето и разкривам множество недостатъци в тях. Става все по-трудно и трудно да ги признавам за велики и да видя зад тях Твореца, да подгрявам себе си така, че никой да не забележи, освен другарите, за да станат те всичко за мен.

Всеки път става все по-трудно и трудно, докато не преодолея тези пречки и не изпълня положената ми мяра. Тогава всичките ми усилия да вървя над знанието преминават в знание, превръщат се в правилен съсъд, в който става първото разкриване на истинското свойство отдаване, т.е. човек се изпълва с усещането за Твореца.

По такъв начин, принципът на вярата над знанието винаги действа между стъпалата при подем от едно на друго. Но при построяването на нашия съсъд, ние трябва максимално да се стремим да го пренесем вътре в знанието.

От урока по статия на Рабаш, 03.06.2013

[109091]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Съобщение (Европейски център по наркотиците и наркоманията): Никога до сега броят на европейците, употребяващи наркотици не е бил толкова висок: 85 милиона. От предозиране само през 21 век са умрели 70 хиляди. През 2012 година са открити 70 вида нови наркотични вещества.

В замяна на хероина и кокаина идват синтетичните наркотици, чиито следи трудно могат да бъдат открити. Това може да послужи като стимул за преминаване на нови видове наркотици от тези, които пушат марихуана.

Реплика: Светът ще бъде принуден да се откаже от пушенето, за да премине на наркотици. Това убива евтино и тихо…

[109205]

Filed under: Здраве, Криза, глобализация - No Comments→

Въпрос: Живеем в потока на времето. Има хора, които изразходват много сили, докато се научат да планират времето си. От какво зависи доколко ще успее човек да направи това?

Отговор: От желанието му. По принцип, вътрешната организация на човек зависи от неговата психическа настройка и всеки си има своя.

Има хора, които вътрешно са много организирани: отрано планират всяка крачка, задължително планират деня си, понякога планират дори много преди да реализират замисъла си, и така всеки път. Това е, както се казва, „в кръвта им“. Но при желание, може да бъде и научено.

За всеки конкретен човек има ясно поставената задача. Изискването да я изпълни, желанието да я достигне, влиянието на обкръжението върху човека – трябва да бъдат организирани така, че той да работи вътре в това.

От друга страна, виждаме, че съществува световна тенденция, еволюционно развитие, което води до това, че нашите желания и ценности се изменят. И затова, дори и да заставяме човекa да работи над минали ценности в достигане на целите, които днес вече не са важни, ще ни бъде много трудно да получим от него добра производителност на труда.

Това зависи още и от времето. В наши дни се извършва много сериозно преустройство на човека и обществото. Във всеки народ, във всяка цивилизация (днес в света съществуват шест-седем цивилизации) има своя особеност: свое усещане за време, своя ценностна система за време и трябва да взимаме това под внимание.

Например, жителите на Африка, Китай или Южна Америка възприемат времето не съвсем така, както народите на Северна Европа или Северна Америка. Те имат съвършено различен подход, вътрешно усещане за време, за ценност на времето. За едни времето е като парите, като огромен, даден ти потенциал, който трябва да реализираш, за други – времето тече спокойно, а и те заедно с него.

Въпрос: Ако представителите на различни цивилизации чувстват времето различно, означава ли това, че количеството действия, които те извършват ще бъде също различно?

Отговор: Естествено! Ако взема на работа човек от Индия, с неговото ментално отношение към времето или човек с скандинавски характер, то те имат съвършено различни изисквания към себе си, към обкръжението – към всичко.

Необходимо е да разберем, че усещането за време в различните съвременни цивилизации е различно. В съответствие с това ние трябва да проектираме взаимоотношенията си, отношенията към обща връзка, съюз и т.н.

От ТВ програмата “През времето”, 18.03.2013

[108688]

Filed under: Възпитание, Възприемане на реалността, Развитие на егоизма - No Comments→

Въпрос: Някои субкултури водят полу-растителен начин на живот. Те живеят в колиби по бреговете на Индийския океан и водят “натурален, природен живот”. Така скоростта на протичането на времето за тях се забавя значително…

Отговор: За онзи, който се снижава да животинското ниво, е възможно времето да изчезне напълно от сферата на усещанията му. Животните инстинктивно усещат кога трябва да се хранят, да спят и да се размножават. Може да си организираш подобен живот някъде на юг в Индия или в Африка и спокойното да си съществуваш.

Въпрос: А дали е изпълнимо, човек да се научи вътрешно да управлява този процес, без да заминава за Индия: да ускорява времето – да го съкращава, да го ускорява – да го съкращава…?

Отговор: Смятам, че човек първо трябва да разбере с каква цел съществува и да узнае, че в живота му има начин да се изкачи до следващото ниво.

Сега човечеството наближава такова състояние, при което получаваме възможност да преминем от животинското ниво на нивото “човек”.

Човекът – това е състоянието, при което се издигаме над тялото си и достигаме такава цивилизация, такова ниво на развитието, когато абсолютно преставаме да се грижим за материалното си съществуване. Практически стигаме до това, че можем спокойно да си осигурим всичко, без каквито и да са проблеми. При това, материалните ни желания стават много незначителни, свеждат се до това, да сме задоволени само с всичко необходимо. Повече от това не ни трябва. Защото всички тези желания се намират на животинското ниво и се отнасят до поддържане на  животоспособността на тялото.

А останалите желания постепенно се издигат до нивото, на което искаме да постигнем абсолютно различно усещане, новата виртуална реалност, по-висока от нас, каквито сме днес. – Заради какво съществуваме? Накъде се сме се запътили? В какво се състои смисълът на живота? Каква е висшата система, която ни управлява? И така нататък.

Тоест ние желаем да опознаем някое божествено ниво (не става дума за нищо, свързано с религиозния подход). В наше време човек започва да се стреми към това да излезе на ново ниво на съществуване, към това се  устремява и цялото течение на нашата цивилизация. Въпросът е в това дали ще можем да го направим или не? Защото имаме възможност да се развиваме по два начина – сякаш се намираме на кръстопът.

Ако се развиваме правилно, след десет-двадесет-тридесет години бихме могли да достигнем състояние, при което до такава степен ще сме подсигурени с робототехника, че човечеството практически няма да работи физически и само малък процент от населението на Земята ще участва в производствените процеси и в развитието на технологиите.

Хората ще бъдат сменени с роботите, 3D-принтерите и т.н., и човек ще бъде абсолютно свободен от физическа грижа за себе си. Тогава той наистина ще може да организира времето си по правилен начин, защото ще разполага с него в неограничено количество. Продължителността на живота на човек ще се увеличи двойно, така, както от даден момент до днес продължителността на живота е станала два пъти по-дълга, отколкото във времената на Пушкин.

И освен това, човекът ще знае с какво да напълни живота си. Постепенно, в течение на живота си, той ще преминава в следващото измерение, което се нарича “човек”, “Адам”. Ние вече се намираме на преходния етап на това развитие. Мисля, че след няколко десетки години ще стигнем до него.

Въпрос: На стъпалото “Адам” времето съвсем ли изчезва или много се забързва?

Отговор: По същество това е едно и също. Със сигурност: то или се забавя до спиране, или се ускорява до изчезване.

[108774]

Filed under: Възпитание, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - No Comments→

Въпрос: Как да усетя останалите, ако за сега не ги усещам близки със сърцето си?

Отговор: Трябва да мислиш за това, че другарите са части от твоята душа и само чрез връзката с тях ще изградиш съсъд за получаване на светлината, разкриване на Твореца, истинското състояние, т.е. отдаването.

Истинският свят е светът на отдаването. А ние се намираме във властта на измамата, илюзията, сякаш светът действа, подчинявайки се на силата на егоизма. Това трябва да се обмисля колкото може повече, докато не ти стане ясно, че всичко съществува съгласно силата на отдаване.

А нашето лъжливо, изкривено зрение, каращо ни да мислим иначе, съществува само в нас. Заради него не виждаме истинския свят, сякаш сме слепи, вървейки в тъмнината, напипвайки, опирайки се по стените. Ние не разбираме къде живеем!

Цялото човечество блуждае със завързани очи в тъмнината. Трябва да приложим все сили, за да се премахне това скритие, и тогава ще видим цялата вселена, съществуването на единствената сила на любовта и отдаването. Вселената ни се представя като вълшебен свят, в който всичко е подчинено на законите на отдаването. А ние бродим из този приказен град и имаме възможността постоянно да се поправяме, всеки път придобивайки допълнителна сила на отдаване.

По такъв начин все повече се привързваме към този град, можем да се ползваме от всичко, повече да усещаме и да чувстваме. Това се нарича подем по духовните стъпала.

Но още в първия миг, когато ни се разкрива стълбата, ни става ясно, че цялата вселена е любов и отдаване. Освен това, там се намира и нашият нищожен пашкул, в който спим своя летаргичен сън, без да идваме в съзнание. Само в нас съществува онази болна илюзия, страшният сън, както в мозъка на човек, загубил съзнанието си, преминават някакви флуиди, хаотични мисли. Ето това се случва сега с нас…

Такава реалност, като нашия свят, не съществува! Това е само илюзия, но тя е много важна, защото само чрез нея ще достигнем до истината.

От урока по книгата Зоар, 04.06.2013

[109182]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→

Въпрос: Kогато повдигам настроението на другаря си, предавам ли му светлина или му придавам добро отношение?

Отговор: Това зависи от намерението ти. Ако го правиш, за да постигнеш Твореца, т.е. свойството отдаване, и затова вдъхновяваш другаря си с величието на целта, за да напредва той, то ти също напредваш в отдаването. Защото ако си способствал за нечий напредък, това означава, че през теб е преминала светлина.

Не трябва да се безпокоиш дали в отговор на това, другарят ти ще извърши подобно действие за теб. Защото вече си се присъединил към целта за достигане на Твореца и си помогнал на другаря си – това вече е отдаване. Когато правиш така, то от Твореца, с когото си се свързал първоначално, през теб преминава светлината, възвръщаща към Източника. По такъв начин, ти вече извършваш действието отдаване и от теб нищо друго не се иска. Необходими са само няколко такива действия, за да усетим резултата: да усетиш, че наистина си получил силата на отдаване.

Излиза, че всеки миг може да предаваш светлина на всички – колкото си поискаш, но без самия теб! Към себе си ти не можеш да привлечеш светлината, защото тя идва единствено в резултат на твоето отдаване. Ако не извършваш отдаващи действия спрямо учителя, групата, нямаш възможност да привлечеш светлината. Нима може да привлечеш светлина към себе си егоистично?

Ако вие се учите заедно и искате да постигнете взаимно отдаване, то ще привлечете светлината. Но ако мислиш само за себе си, то светлината няма как да дойде при теб. Това ще е учене за обикновени знания, а не изучаване на Тора, т.е. привличане на светлината, завръщаща към Източника.

Излиза, че всеки път, когато се усмихваш на другаря си, ти извършваш действието отдаване. Никой не ти пречи непрекъснато да отдаваш – всеки миг ти се предоставя такава възможност! Но само при условие, че разбираш, че си затворен в затвора на егоизма и можеш да се свържеш с Твореца само ако станеш Исраел, тоест да действаш относно другите, предавайки им сила за поправяне. Исраел – това е онзи, който подтиква цялото творение към Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 04.06.2013

[109102]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Кога материалната реалност се превръща в духовна за човек?

Отговор: Когато може да се отнася към ближния като към себе си. Когато се заличава границата между едните и другите.

Защото по принцип не може дори да се каже, че придобиваме свойството отдаване. И макар и така да се описва този преход, в действителност не можем да придобиваме нови свойства. Нашата основа остава неизменна.

Цялата работа е в това, до каква степен „допускам“ ближния вътре, сякаш съм самият аз. При това действам над растящия егоизъм, защото иначе между нас би се възцарила естествена близост, като между съпрузи, или компаньони, които се грижат един за друг поради общите си интереси и взимозависимост. Ето защо между нас трябва да се натрупва сила за противодействие на егоизма, над който аз приближавам ближния към себе си, докато той не стане наистина като мен, съгласно принципите: „Не прави на другия това, което е ненавистно на теб“, „Възлюби ближния като себе си“.

Това не означава, че излизам от себе си. По-скоро „преглъщам“, „поглъщам“ чертите на ближния, които ми се струват външни. И тогава целият свят е мой.

Въпрос: Проблемът е в това, че като гледам моята десятка, аз не искам да я „погълна”…

Отговор: Това ще се случи. Тогава ще почувстваш, че другарите са ти най-близките хора, че нямаш други по-близки от тях. Дори роднините, дори семейството ще се окажат много по-далечни от тях. Тъй като другарите са сродени с душата ти, а семейството – с тялото ти. Семейните рамки са сродни с договора, който трябва да бъде спазван, а поръчителството между другарите е нещо динамично, то постоянно се модифицира, приближавайки се все по-тясно, прониквайки в теб.

Повтарям, накрая ти няма да излезеш отвън, а в определен смисъл ще пуснеш всички другари вътре в теб.

Въпрос: Как да ускоря този процес? Защото сега той през цялото време ме бие с рикошети…

Отговор: Вярно, бъдещето чука по твоята врата, а ти не го пускаш, и затова те боли. Трябва отрано да отворим вратата, преди да затропат по нея. След това вече е късно.

В „Песен на песните“ е казaно: „Отвори ми мила моя!“. Но милата не е готова, не иска да приеме любимия, вратата и е заключена. И когато все пак я отключва – милият вече си е тръгнал, скрил се е: „Търсих го, но не го намерих, зовях го, но той не ми отговори…“

И затова ти трябва отрано да отключиш вратата си, широко да я отвориш към Твореца заедно с другарите си.

От урока по статията “Любов към Твореца и творенията”, 03.06.2013

[109018]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Съвременната цивилизация се основава на това, че всяка задача се решава само от групи хора. Обаче, по отзивите на специалистите, опитите хората да се съединят в такива групи често водят до противоположен резултат. След три-четири месеца групата се разпада, от нея остава само основната част от хората, предани на идеята, а другите се разбягват. В какво е причината?

Отговор: Причината е в това, че на хората не им достига обединяващ стимул, затова и се разбягват.

Ако преди 20-30 или дори преди 10 години колективът е могъл да се обедини в група, то днес това е много тежко – хората нямат стимул да работят. За какво? Поради какво? Защо? Не е възможно да ги включиш нито в комсомолските редици, нито в нещо друго.

Човечеството отклонява всички програми. Къде е стремежът към покоряване на космоса? Нищо не е останало. Всичко е концентрирано върху това само да грабне, да открадне, да се отдели далече от цивилизацията и да се топли там на слънце. Хората нямат мотивация, още повече за такива сериозни неща.

Когато хората са се запалвали от големи идеи, са се старали да ги осъществят за себе си, за своите деца, за Отечеството, за Родината. Днес са открити всички граници, и отношението на човека към мястото, където живее, е станало особено потребителско, впрочем, както и към своята държава и своя народ. Разселили сме се по целия свят, предишните ясни граници са изчезнали.

Изчезнало е и понятието семейство – то се разпада. Няма я отговорността на родителите пред децата и на децата пред родителите. Децата, в най-добрия случай, изпращат родителите в старческите домове. Да, и родителите спокойно реагират на това, че децата си тръгват от тях и водят самостоятелен начин на живот.

Рушат се традиционните рамки на семейството, на колектива, на района, на  държавата и т.н. В човек не е останало нищо свято, т.е. изчезнал е идеалът, заради който си е струвало да живееш, да работиш, с някой да се съревноваваш, нещо да постигнеш.

Такова отсъствие на мотивация започна да се проявява през 20 век, но още беше много слабо и го ”подтикваха” или комсомолските редици, или страхът, както при Сталин, или промиването на мозъци, както при Хитлер. Но това е можело да се направи само в отделни случаи, за кратко време и при специални народи.

А днес, пътешествайки много по света и посещавайки различни страни, общества и цивилизации, виждам, че всичко това престава да работи.

Единственото, което може да даде стимул на човек, е напълването, което той получава непосредствено от работата в колектив, когато чувства, че именно в съюза с останалите намира някаква почивка.

Но за това трябва така да събереш, да съединиш и да издигнеш колектива, за да покажеш на хората как на нивото на сътрудничеството и взаимната поддръжка те започват да получават очарование от живота. Те създават помежду си изкуствено малко съобщество, даващо им чувство за живот, за съпричастност, за взаимно съединение, за съучастие, за грижа и за любов.

Ако всичко това се създаде в колектива, хората никога няма да си тръгнат. Те ще се връщат отново и отново, опитвайки се да работят, именно заради това. Не заради достигане на тези цели, които са нужни на тяхното началство или на стопанина, а защото, работейки по такъв начин помежду си, чувстват, че живеят, че съществуват, че се намират в някакво приповдигнато, възвишено състояние – над нашия еснафски живот.

От ТВ програмтаа ”През времето”, 20.03.2013

[108994]

Filed under: Възпитание, Интегрално възпитание, Криза, глобализация - No Comments→